За пример: Квартал на края на града без нито една кражба

Да живееш тук е яко и еко, хвалят се хората от уличките край Карловско шосе

Пловдив

от Росен Саръмов 3728 прегледа 0

Пловдивските квартали ”Гаганица” и “Разкопаница” (ул. “Полет”) са като две забравени сестри, скрити от двете страни на шосето за Карлово. Те са живописни и носят чара на тихата селска романтика. И докато “Гаганица” е идеално асфалтирана, има магазин и кафене, и само чака да  направят канализация, не такова е положението с нейната посестрима. Тук асфалтът винаги е на дупки. Има канализация, но най близкият магазин е или в Големия гигант, или на Брезовско шосе. Хората от квартала се хвалят, че живеят в най-сигурното място на града - кражби не е имало никога, а са ръба на цивилизацията - от къщите тук започва полето.



Да живееш на улица “Полет” е “еко и “яко”. Това каза една от жените в квартала. “На мен наистина ми харесва да живея в тази махала. И за един миг не съм съжалил, че си направих къща в наследственото дворно място”. Това обясни Васил Славков, който живее на ул. “Полет” вече 25 години. Той е на 74 години, завършил е физика и помни как се е развивало мястото. “Първо ни казваха квартал “Разкопаница”, а после станахме ул. “Полет”, но така и не свикнахме с това име. Ние си  викаме пак “Разкопаница”. Допреди 12-15 години тук не можеше да се мине от кал. Сега е много по-добре”, казва Васил.

Бившата “Разкопаница” е малък лабиринт от пресечки, които тръгват от основната улица. Васил изчислява, че тук живеят близо 300 души. От тях има една ромска фамилия, която се е настанила преди 25-30 години и местните са свикнали с нея. “Много са работни - бяха пастири, а когато строих къщата, викнах едно от момчетата им да ми зида тухлите. Работеше за ниска надница - затова го викнах. Много добре се сработихме”, спомня си Васил.

Къщата му прилича на вила на село с втори тавански етаж, до който води външна стълба. Оградата  е от уникални рязани с лазер стоманени плоскости. Тя е спомен от времето, когато бившият физик от “Лазерна техника” правил мощните СО2 лазери (лазери работещи с въглероден диоксид). “Това са лазери, които могат да режат дебели стоманени плоскости. С отпадъци от завода си направих оградата”, разказва той.

Всеки двор в този забравен от Бога квартал има по едно или две кучета. Лаят по всеки, който се покаже на асфалта. “Нямаме нито една кражба! От години е така. Кучетата действат като естествена аларма. Пък и щом дойде човек, всички гледат през прозорците кой е. И той може да се върне само по един път. Страничните разклонения на “Разкопаница” завършват в дворовете на най-различни работилници”, обяснява той.

Васил е пловдивчанин, но родителите му са от Дедево. Държал допреди десетина години наследствена къща в селото, но решил да я продаде. “Иска поддръжка - дуварът взе да пада, таванът протече. Не ме е яд, защото я продадох на роднини. Взех 10 000 евро и забравих Дедево”, казва Васил.

Животът на ул. “Полет” описва с две думи - селски чар. “Все едно живееш във вила на село, а си в града. Хем си в града, хем пък трябва да ходиш с километри до най-близкия магазин”, обяснява бившият физик.

Съседите му живеят тук от много по-дълго време от него. Къщата им е на един етаж с лози над целия двор. Всеки детайл от него е пипнат и добре оформен. Има и помпа за поливане на цветята. “Тук живеем само “еко” и “яко”, казва възрастната жена, която е в него. И обяснява, че всеки ден ходи пеш до магазина на Големия гигант, за да пазарува. Пеш се връща и натоварена с покупките. Така се поддържа физически. Но докога?

“Магазинът ни е проблем. Нямам ли кола, съм загубен”, пресмята Славков. Преди десетина години една от дамите в квартала отворила малък магазин на спирката на бул. “Васил Левски”. И след това се наложило да го затвори, защото няма достатъчно клиенти. Потокът от хора е малък, за да направи оборот. Освен от Гиганта местните ходят и до магазините на “Брезовско шосе”.

Най-хубавото нещо, което станало в квартала, е асфалтирането на улицата преди години. Страничните  разклонения ги направили с бетонни плочки. Сега асфалтът е на дупки, а бетонът си стои непокътнат.

Дворът на една изоставена и рушаща се къща е превърнат в сметище. Покрит е със стотици найлонови торби с боклуци. Има стари фотьойли и дори предни стъкла на коли. Една от старите жп линии на “Ален мак” е харесана за място, където някой е хвърлял всичко - даже етернитови покривни плочи. Точно там живее ромското семейство.

Зад линията има краварници и свинарници. Управата на район "Северен" ги брои за законни. Тук селската романтика побеждава уверено града, защото има и планини от оборски тор. А след стената на един от краварниците започва безкрайното пловдивско поле. 
Макар че “Полет” е в сърцето но индустриалната зона, никой досега не е искал да купува терени и имоти от местните.   



Провалените български възможности

Васил Славков помни как се е развивала лазерната техника в Пловдив. “Произвеждахме СО2 лазери, които режеха дебела стомана се лекота”, разказва той.

В университета е учил при ядрения физик Леон Митрани - автор на единствената книга по ядрена физика у нас. Завършил педагогическия институт и изкарал 4 години като учител. След това отишъл при радарите на ракетните бази за градушките. “Тогава държавата се грижеше за тази дейност и хората не бяха оставени да вегетират на минимални заплати като сега”, добавя Васил. Изкарал 12 години на локатор за градушки. Чак след това започнал в завода за “Лазерна техника”.

“Много ми е мъчно за тази професия и за това провалено българско производство. Започнахме да правим лазери на базата на един от американската фирма “Sylvania”. (Сега Sylvania e най-големият производител на осветителни тела в Щатите - б. р.) Той беше стар, но беше много качествен. Имаше вече тръбни лазери, които бяха с много добри показатели. Искахме да правим разработки и да вървим напред, а за директор имахме един, който казваше: Какво сте недоволни? Нали взимате заплати! Я, си мирувайте на задниците”, описва онова време физикът.

В завода за лазерна техника имало и институт с 30-40 разработчици. Покрай номенклатурния директор и те нищо не правели.

“Така започнахме да правим боклуци. Сякаш нарочно ни спъваха, за да не разработваме нищо. Преди това изнасяхме лазери за Гърция и Турция. Турците бяха десетилетия по-назад. За 10 години започнаха да правят такава техника, че ни изпревариха. Ние имахме технологията, научните кадри и основата и не направихме нищо! После завода го взе един, свързан с Агробизнесбанк. Теренът бе ценен, тръгнаха да разпродават и изобщо развиха производството. На стари години това си мисля - можахме да развием нещо на световно ниво и изпуснахме всичко”.

Покрай лазерите обиколил много държави, защото предприятието развивало и сериозна сервизна дейност. Къщата в “Разкопаница” си направил от командировъчните в чужбина.

Коментари