Подай сигнал

Владимир Зарев представя „Чудовището“ в Пловдив

Култура

от Руслан Йорданов 272 прегледа 0

Дългоочакваният нов роман от Владимир Зарев - „Чудовището“, ще бъде представен пред пловдивската публика в рамките на Дните на българската книга на ИК „Хермес“. Премиерата ще се състои на 16 май (четвъртък) от 18 часа в книжарница „Хермес“ – Централ на ул. „Княз Александър I“ №43.

Издателят Стойо Вартоломеев за книгата:

Един роман роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне

Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност.

„Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата.

*******

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев има 18 книги, единайсет от които са романи: „Денят на нетърпението“, „Битието“, „Изходът“, „Законът“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Светове“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Орлов мост“. Измежду тях особено място заема епичната семейна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Действието в романите се открива през 1890 година и завършва в наши дни. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. По мотиви от „Битието“ е заснет култовият телевизионен сериал „Дървото на живота“.

Огромна популярност и дванадесет издания в България има и романът на Владимир Зарев „Разруха“, в който се описват механизмите, с които бе ограбен, унизен и обезсмислен трудът на няколко поколения българи. Романът се радва и на невероятен успех в немскоезичния свят. Номиниран е за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии.

По романа „Разруха“ известният режисьор Петър Попзлатев засне игралния филм „Времето е наше“.

Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди „Иван Вазов“ и „Елин Пелин“. През 2017 г. Зарев бе удостоен и с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“, а през 2019 г. бе предложен за награждаване с орден „Стара Планина“ - първа степен за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството.

*******

“Чудовището“ от Владимир Зарев (Откъс)

Със Симеон сме в парка, в дивата, неопитомена част на парка, лишена сякаш от разум и посоки, със случайни пътеки, които завършват в полянки, огрени от слънцето, превзети от храсталаци и прорасла трева. Дърветата наоколо са стари като мен, вмислени в себе си като мен и уморени в борбата за светлина като мен. Те оставят воднисти сенки, въздухът е напоен с мириса на гъби, на гниещ дънер и на плесен, но най-вече с тишина и със забрава. Напоследък, когато бива нарушена самотата ми, ме обхваща особено носталгично настроение, винаги, когато има някой с мен, се чувствам изоставен. Напуснат и забравен.

Симеон се опитва да се доближи до един пудел, глезен и перверзно красив, със специална прическа, с грива на лъв и с топка на опашката си. Пуделът прилича на плюшена играчка, а бабата, която го разхожда, навярно е реститутка, тя е облечена разточително скъпо в маркови дрехи, от сбърчената й шия висят златни ланци, очите й са късогледи и безцветни, устните тънки и зли, в ръцете си държи чадърче против слънце. Тя си мисли, че Симеон иска да се сприятели с нейния пудел и да го погали, но аз зная, че внукът ми гори от нетърпение да се сприятели с нейния пудел, за да го фрасне с жилавата пръчка и така да го накаже за прекалената му до глупост красота. Някак смайваща и уродлива красота. Кучето подскача на фризираните си крака, а Симеон е изплезил езика си от напрежение. Назрява конфликт, непреодолим и шумен. Аз поздравявам учтиво бабата, която е на моя възраст, но иска да прилича на палава ученичка, тя ми се усмихва, зъбите й от металокерамика са искрящо, съмнително бели. По някакъв необясним начин белият пудел и белите зъби, бялата усмивка на бабата си приличат. Хващам ръката на Симеон и го повличам в полумрака под сплетените клони, зеленината е все още млада и силна, тя опиянява и сякаш свети.

– Какво ти е направило това нещастно куче? – питам Симеон.
– Куче идиот – отвръща отмъстително моят внук и прибира езика си.
– Един час щях да се разправям с онази наконтена баба, ако го беше шибнал.
– Бабето беше абсолютен и парадоксален идиот – отвръща убедено Симеон. Думите „абсолютен“ и „парадоксален“ са любими на неговата майка, те прозвучават странно, някак пресилено, с абсурден и парадоксален възторг в неговите уста. Той разсеяно захвърля пръчката, тя вече не му е нужна, с нея не може да се направи никаква беля. – Егати накичената и гадна бабушкера.
Днес той донесе от училище съчинението си, което ме умили до сълзи с правописните си грешки и на което учителката съвсем справедливо му беше написала тройка. Да получиш тройка във втори клас, да изкараш три минус, когато най-ниската бележка в класа обикновено е петица, си е направо интелектуален подвиг. Мони е способен да го извърши, той е способен също да изкара три плюс по математика и да ме извади от обувките сутрин, докато го будя. Парцаливата му тетрадка по български език не е подвързана, а листът с произведението, с контролното е надраскан с червено с нервния и отмъстителен почерк на учителката му. Тя е с оредяла коса, с огромни гърди, които разсейват момчетата, и очилата й са винаги запотени. Помня съчинението му буква по буква заедно с изпуснатите препинателни знаци и правописните грешки.

„Моят Дядо

Моят дядо е голям писател той пише румани (надраскал е думата с „у“) той е по нисак 1,20 м и е по пълнича (беше изпуснал к-то) но е много добър дядо и всички го обичаме.

Симеон и Мама“

Разчувстван, ще добавя, че това е най-докосващата ме, най-трогващата сърцето ми похвала, която съм получавал, макар че аз наистина не съм малко „пълнича...“ и слава богу, съм висок метър и седемдесет и шест сантиметра. Телефонът ми звъни, един интелигентен служител в М-ТЕЛ качи на айпада ми „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен и сега винаги, когато някой ме потърси, аз разпръсквам около себе си радост. Красота, възвисяващо могъщество и възторжена радост!

- Къде сте? – Това е малката ми дъщеря Ирина. Тя винаги бърза и няма време, никога няма време за сина си, за баща си и най-вече за себе си. Навярно затова мъжете я напускат – безотговорно, жестоко и също така забързано. Те просто си взимат куфарите, усмихват се неловко и вяло, затварят тихо вратата след себе си и разбиват сърцето й. Сърцето на Ирина е постоянно и сякаш завинаги разбито.


– В парка – отвръщам, – поиграхме си с един пудел.
– Върнаха ли на Симеон съчинението по български език?
– Не! – Тя винаги ме хваща, когато лъжа, по тази причина прибавям: – Пуделът беше много особен, беше подстриган като лъв, всъщност като теб!
– Всъщност – Ирина се задъхва и от бързане повтаря тази паразитна дума – обаждам ти се, за да ти се извиня.
– За какво?

- Защото, скъпи, вече цяла седмица съм изоставила Симеон при теб. Аз съм гадна, отвратителна майка!
– Вярно е, ти си едновременно лоша майка и лоша дъщеря.
– Не се гъбаркай, нали знаеш, просто си нямаш представа. Този път чувствам че... ще видиш. Ще ми простиш ли?
– Аз съм ти простил още когато се роди.
– Само че такова... аз за друго. Моля те, коленопреклонно те моля, татенце, да приемеш онова момиче!
– Кое момиче? – питам, макар че дори в нейната задъханост съм разбрал за какво става дума.
– Тя всъщност е жена. Прекрасна журналистка. Страхотна е, ще видиш.
– Знаеш, че аз отказвам на всички медии, заклел съм се. От една година не давам интервюта.
– Тя не е като другите журналисти, чела е всичките ти книги. Обожава ги.
– На никого!
– Тя е повече от твой верен фен, обича те, ще видиш, направо те боготвори.
– На никого и при никакви обстоятелства. – Усещам, че подтичването на Симеон ми идва в повече и ризата ме стяга около врата. И той, и дъщеря ми бързат за никъде и ми е трудно да ги следвам.
– Не иска интервю, а да напише книга за теб! Цяла, истинска и дебела книга. Не бъди проклет.
– Не съм проклет, а последователен.
– В трамвая съм и слизам, не мога да говоря повече. Целуни Симеон. Утре или вдругиден ще дойда да ви изпера и да ви сготвя.
Усещам как подобно на преминалата през листата размита светлина отново ме обзема оная позната тъга, бавна и тържествена, тя ме изпълва като течност. Нежна, обсебваща ме и безпричинна печал, която, давам си сметка, вече не е страх от смъртта, а е част, най-болезнената и забележима част от самата смърт. „Толкова ли е близо?“ – мисля си. В паниката си, в уплаха вдигам и обгръщам Симеон, притискам го към себе си топъл и до полуда жив, все още мирише на бебе и на мляко. Той не обича подобни нежности, които му пречат да се чувства мъж, гледа ме изумен, с някаква неопитна надменност и ми става срамно. В ръката си държи празна черупка от охлюв, лъскава и избледняла на слънцето, един развиващ в спирала и напуснат свят.
– Виждаш ли, дядо, на този охлюв му е свършила батерията – казва внукът ми, притеснен от моя изблик на обич, всъщност на глупав и неовладяем страх.
– Да – отвръщам аз, – батерията! Когато батерията свърши...
– Скучно ми е – казва Симеон и подритва едно камъче, – искаш ли да си играем?
– На какво? – питам наивно, с пресилен ентусиазъм аз.
– Много просто, ти ще бъдеш Чудовището! – отвръща жестоко Симеон и ме поглежда хитро с учудените си невинни очи.

Коментари


Майка парясница и детенце измислен гений...При толкова много литературни кражби от витрината?! И докога ще ги броим клептоманите-графомани?