Подай сигнал

Владимир Зарев: Антихристът слезе на земята в образа на интернет

Всички ние сме ангели, в които дремят чудовища

Интервю

от РУСЛАН ЙОРДАНОВ 1675 прегледа 0

Владимир Зарев: Антихристът слезе на земята в образа на интернет

Романът „Чудовището“ на Владимир Зарев се очертава като литературното събитие на 2019 г. С тези думи издателят Стойо Вартоломеев откри представянето на книгата в Пловдив миналата седмица.

Един от най-деликатните и изящни български автори - Владимир Зарев, има зад гърба си 19 книги и 12 романа. Завършил е българска филология в Софийския университет през 1972 г. От 1973 е редактор в белетристичния отдел на сп. „Съвременник“ и по-късно - главен редактор на литературното списание. Романите му са преведени на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. През 2013 г. романът "Битието" е екранизиран под името „Дървото на живота“.

Зарев е удостоен с орден „Стара планина“ за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството.

- Г-н Зарев, какво се крие зад стряскащото заглавие „Чудовището“?

- „Чудовището“ не е автобиографичен роман, но в него има много автобиографични моменти. Има неща, които лично съм преживял, но има и много, които съм дописал, които съм измислил, и те фактически осмислят книгата. Това е по-скоро опит да направя автобиография на моето поколение интелектуалци. На хората, които са родени около 9 септември 1944 г. Те живяха дълго в социализма. Времето, в което всички ние се борихме за лична свобода, защото

свободата е форма на различие.

Колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. Толкова той е повече себе си и отстоява себе си. Това се мъчихме да правим тогава. По това време беше създаден езоповският език. Говори се за едно, трябваше да се разбира нещо друго и по този начин се мъчехме да заобиколим цензурата.

Същото поколение продължава да преживява своите трудности и след 10 ноември.

"Чудовището" е роман най-вече за любовта. Най-неочаквано се срещат един възрастен писател, доста цинично настроен, и една красива млада журналистка, която почти насила влиза в живота му. Той много дълго време се съпротивлява. Не вярва, че нейното искрено желание е да се виждат, за да напише книга за него, както тя твърди непрекъснато. Но в крайна сметка я приема. И оттук започва тяхното взаимно съучастие, което довежда до тази ненадейна и много силна любов. Той е много опитен, той е циник, не е обичал истински досега, защото е влюбен в книгите, в словото и в себе си. И по тази причина винаги е живял егоистично и спрямо семейството си, и спрямо фаталните жени. Но просто не може да устои на чара на това момиче. И писателят се хвърля в безсмислена, трагическа, драматична любов.

И двамата обаче стават жертва на една невинна вина. Случило се е нещо преди тях в друго време с други хора, но това пряко ги засяга. Практически преобръща съдбите им и не само ги среща, но и ги противопоставя един на друг. Те изплащат дълга на други хора, които преди тях са извършили нещо ужасяващо.

- И все пак, защо „Чудовището“?

- Първо, защото, ако щете, самата старост е чудовище. Тя постепенно ни обзема и ни отнема от живота. Чудовище в някакъв смисъл е и миналото на човека. Чудовище в някакъв смисъл е и бъдещето на човека. Всички ние сме ангели, в които дремят всякакви по-малки и по-страшни чудовища, които от време навреме просто превземат човешката ни същност. Чудовища има и навсякъде около нас в обществения живот.

Например в този роман твърдя, че Антихристът вече е слязъл на земята. Той не е отделна личност, а явление. И това е интернет. Интернет, който ни въвежда в един виртуален нереален свят, в който започваме да живеем. Не знам дали сте обърнали внимание, но когато човек влезе в метрото, в трамвая, в рейса, в заведението, в театъра, на сватба, на погребение - огромната част от хората са вторачени в своите телефони.

Но какво си казват помежду си? Глупости.

Хората престанаха да се интересуват от човешкото.

Не искат да се познаят. По-лесно е да бъдеш отхвърлен или да отхвърлиш някого във виртуалния свят, отколкото, когато се намираш очи в очи с него. Практически този виртуален свят изразява нашия страх от реалния свят.

Нашата невъзможност да се впишем в реалния свят. Задавам въпроса: Може ли човек да има 5000 приятели? Приятелството е интимно чувство, то е като любовта. Мога да уважавам хиляди хора, но приятелите са хора, които съм свързан душевно, интелектуално и духовно по някакъв особен начин завинаги.

Получаването на познанието е преживяване. Когато човек се опитва да познае нещо, той съучаства емоционално, с ума и с паметта си. Докато това, което ни предоставя интернет, е суха и безлична информация. Тя фактически отнема щастието на познанието, отнема красотата и дълбочината му. Това е едно чудовище, което ни заобикаля. Твърдя, че след 10-15 години човечеството ще има огромни проблеми заради интернет. Толкова големи, колкото сега са екологичните проблеми.

- Наближаваме ли менталния апокалипсис?

- Да, възможно е да е ментален апокалипсис, защото хората губят от емоционалната си същност, губят смисъла и дълбочината на своята рационалност. В чата хората обменят послания и информация, която е безлична и ненужна за тях.

- Журналистката от романа събирателен образ на младото поколение ли е?

- Да. Затова дълбоко вярвам, че романът ще развълнува и младите хора. Това е роман за старостта, но и в същото време е роман и за младите хора. Екзюпери е посветил „Малкият принц“ на един свой приятел, когато е бил дете.

- В книгите Ви темата най-често е съдбата на българския народ. Какво й е особеното?

- Имам няколко исторически романа. Първият е „Поп Богомил и съвършенството на страха“. Също „Лето 1850“ за едно въстание, което е по-голямо от Априлското, но за което никой нищо не говори. Неговото реално поражение е отсъствието му от националната памет. Неговото поражение е забравата. Имам и трилогия - „Битието“, „Изходът“ и „Законът“, като действието в първата книга започва в 1890 г. и продължава почти до наши дни. Разказани са над 120 години национална история чрез човешки съдби и художествени образи. Другите засягат модерното време, годините на социализма и веднага след демократичните промени.

- Как Ви се струва развитието на Пловдив през последните години?

- Обичам този град. Обичах да идвам още навремето, когато в Стария град беше Начо Културата. В тези възрожденски къщи се правеха изложби. Мои приятели са много български художници и имам картини от доста от тях - Жоро Слона, ДиКиро, Енчо Пиронков и други. Харесвам атмосферата на Пловдив. Харесвам центъра, харесвам Капана. И особено много - Стария град, който преди години наистина беше духовно озарен.

Старият град беше едно от най-духовните места в България.

Сякаш светеше в съзнанието на тогавашните интелектуалци, събираше ги и беше в основата на тази съпротива срещу принудата на режима.

Пловдив заслужава напълно да бъде Европейска столица на културата. Тук има много древни следи от човешката цивилизация. Градът има атмосфера, а и човешкият пейзаж си заслужава. Харесвам пловдивчани. Мисля, че те са по-одухотворени, отколкото хората в по-голямата част на страната, и винаги с голямо удоволствие идвам тук. Винаги идвам в издателство „Хермес“ при г-н Стойо Вартоломеев, който вече издава всичките ми книги и който склони да стане редактор на „Чудовището“. Всъщност той предложи и заглавието на книгата. Работното заглавие беше „Забрава“, а с новото заглавие книгата допълнително се осмисли. Романът получи нови дълбочини.

- Възможен ли е хепиенд в личния, пък и в обществения ни живот?

- Човешкият живот винаги започва с поражение. Хепиенд няма. В момента нищо, което се случва в обществения живот, не ме вдъхновява и не ме прави оптимист. Вярвам единствено, че младите хора могат да променят България. Тези, които бяха на високи позиции на Запад, но се връщат у нас, за да живеят и да помогнат. Те са Хората, които могат да изменят морала на политическата ни класа. Политиците ни са хора на изключително ниско ниво - те са истерично-егоистични, мислят единствено и само за себе си.

Коментари


аре пак черни краски...направо да скачаме от 8 етаж и да се свършва с този апокалипс...

Поредния дървен философ.