Подай сигнал

Тасула от Гърция: "Моя страна, моя България" е семейният ни химн

За разлика от вас ние можем да казваме "не", заявява писателката

Интервю

от Хенриета Георгиева 2222 прегледа 0

Животът на Тасула Зисаки-Хили е достоен за филм. Гъркиня с британски паспорт, тя приема България за своя родина. Родена в Синая, Румъния. Родителите са бойци от Демократичната армия на Гърция и впоследствие политемигранти. През 1954 г. Тасула идва с родителите и по-малкия си брат в България, където трите сестри живеят от 1948 г. Завършва с отличие Английската гимназия в Пловдив и английска филология в Софийския университет. Преподавала е в университети в Африка, Близкия изток, Европа. В Чехия живее от 1991 г. - била е преподавател в Техническия университет в Прага. Дългогодишен председател на гръцката общност в Прага и главен редактор на списание "Катимерини". Член на клуб "Възраждане" на българската общност в Прага. Неотдавна Зисаки-Хили представи в Пловдив книгата си "Гражданската война в Гърция (1946-1949) и съдбата на политическите емигранти".


- С какво книгата Ви за малко известен, но драматичен период предизвиква толкова силен интерес?

- Това не е официална история. Събрала съм съдби на хора, попаднали в поредния исторически водовъртеж - Гражданската война в Гърция, едно от най-трагичните събития в националната история, в което загиват над 80 000 души от двете страни, хиляди са политемигрантите с драматични съдби.

Най-важно в тази книга са малките, обикновени хора, които са истинските герои. Те дори не знаят колко героично е това, което са изживели като деца. Да бягаш бос през планините, да живееш в чужда страна, въпреки гостоприемството и закрилата на държавата, е наистина тежка съдба.

Книгата е посветена на племенника ми Деян Костов, който я преведе на български, но не доживя да я види готова.

Зарадва ме много големият интерес на българите към този малко познат период от историята.

- Кой бе най-вълнуващият момент в работата по книгата?

- Много са. Един от борците на Демократичната армия ми разказа разтърсваща история. На 12 април 1948 г. в Тесалия завалял сняг, свил студ, замръзнали автоматите и на партизаните, и на правителствената армия. Влезли партизаните в палатките на врага и войниците им дали коняк и стафиди! Природата сдобрила временно враговете, които вместо смърт си подарили коняк и стафиди! За съжаление примирието било твърде кратко. Сбогуването с оръжията е трудно, както знаем от шедьовъра на Ърнест Хемингуей.

У децата, преживели войната, са живи спомените за изминатите километри през планините, боси, криейки се из горите. Вървели вечер заради американските напалмови бомби - за пръв път напалм е използван преди Виетнам, през 1948 г. срещу Демократичната армия в гражданската война в Гърция. Хората, преживели този ужас, до днес имат фобия от самолети - травмите от войната не отшумяват.

Изпитала съм ужаса на дете, невиждало баща си с години - моят е воювал от 1940 до 1949 година: срещу италианците, срещу немците, в Гражданската война. Една от трите ми сестри, родени в Гърция и дошла в България на 4 години, получила анорексия от стрес. А колко още са били в нейното положение!

- Силна ли беше носталгията по Гърция?

- След падането на хунтата през 1974 г. почти всички гръцки политемигранти са се върнали в родината. В Пловдив например са останали само 4 семейства със смесени бракове.

Обяснимо е - израснахме с носталгията. Дори деца като мен, родени в чужбина, които никога не са виждали Гърция, бързаха да се върнат. Всъщност в Пловдив дойдохме от Румъния. Баща ми и майка ми са били борци партизани в Демократичната армия, но в различни райони - той до албанската граница, тя в Еврос - до турската. Майка ми, бременна с мен, е изпратена в Румъния, за да подготви замък в Синая за приемането на гръцки деца.
След раждането ми татко е бил тежко ранен и изпратен на лечение в Унгария. По-късно намира майка ми в Румъния, там се ражда и брат ми. След това разбират, че по-големите ми три сестри са настанени в детски дом в Павел баня. Така семейството ни се събра, за да се разделим отново - омъжих се за англичанин и заминах за Англия през 1974 г. След падането на хунтата сестрите ми се върнаха в Гърция. В Пловдив останаха само родителите ми, вече покойници, и брат ми.

Подобни драматични истории има в хиляди гръцки семейства.

- Какъв беше Пловдив от детството ви?

- Тук живях 10 години - от 1959 до 1969 г. В Пловдив завърших Английската гимназия, приемам града на Марица като мой роден. На сърцето ми е заради щастливото детство тук, заради добрите хора, които ни приеха като свои.

Много строг беше редът в гимназията - директор беше известният Любен Христов. Правех много щуротии, често ме наказваха, но си спомням за онова време с носталгия.

Най-ярките ми спомени са от гръцката общност, от клуба на Главната, където пеех, танцувах, декламирах. Обичах екскурзиите в Рила, из Родопите. Беряхме вкусни ягоди, малини, гъби на Бяла черква.

Все ни повтаряха, че сме политемигранти, че трябва да учим езика и историята на Гърция, да сме готови да се върнем там.

Понякога бившите партизани разказваха за войната, но с хумор, като че ли са били на сватба. А там е било страшно - пред очите им са умирали хора, техни близки.

Училището, където учехме гръцки, беше срещу Радиото. Стана ми мъчно, като го видях сега - тази чудесна сграда изглежда доста запуснато.

България ми липсва, разбира се. И днес домът ми в Прага изглежда повече български, отколкото гръцки - посрещам гостите си с пловдивски покривки, чинии, битови чаши. И мъжът ми харесва всичко българско - живял е тук. Дори нашият семеен химн е „Моя страна, моя България” - пеем тази прекрасна песен на Емил Димитров на два гласа. А българският ни е тайният език. Чехия е страната, в която най-дълго сме живели, но най-хубавите ни спомени са от любимата ни България.

- Как ви изглеждат днешните българи?

- Докато бяха живи родителите ми, идвах всяко лято в Пловдив. През 1990-те сърцето ми се късаше при вида на грозните сергии по улиците. Къде изчезна прекрасният град от детството ми?

Сега виждам и доста добри неща, но има сгради в лошо състояние - като моето училище например. Много ме впечатли Римският стадион на Джумаята, главната улица е красива.

Приятно ме изненадват усмихнатите хора по улиците на Пловдив, в заведенията. Това са Балканите - ние имаме тази лъчезарност. В Прага не се усмихват, дори те отбягват с поглед.

- Свърши ли кризата в Гърция?

- Как да е свършила, като пенсиите паднаха от 700 на 250 евро! Безработицата е 50 процента, 25 на сто от младежта работи в чужбина.

Напълно подкрепям протестите на гърците по спора със Скопие. Гърците няма да приемат споразумението за името. За разлика от българите ние можем да казваме "не". Българите са по-търпеливи, но причината не е в турското робство - вие сте били 500 години, ние - 450.
Какво значи Северна Македония? А ние какво сме - Южна Македония? А вие - Западна? Това е абсурдна измишльотина, за която се надявам Алексис Ципрас да плати цената на изборите.

А и проблемът изобщо не е в името Северна Македония, а в амбициите на НАТО за нови военни бази там.

- Кой е главният урок от драмата с гражданската война в Гърция?

- Поколенията трябва да знаят тази история, която до 1974 г. е била табу в Гърция, после пък я преиначават грубо. Днес имаме истински обективна история на гражданската война благодарение на проф. Гьоргос Маргаритис от Солунския университет. Всеки народ трябва да знае историята си - за съжаление още не сме научили тази азбучна истина и допускаме същите грешки. Особено ние на Балканите!

Коментари