Подай сигнал

Таня Ставрева: Свиря класика с rock’n’roll енергия

България ме научи да не търся материалното, а да изпълнявам музикалната си мисия с вдъхновение, казва пианистката

Интервю

от Илияна Караланова 1935 прегледа 0

Таня Ставрева е пловдивската пианистка, която влезе в топ 10 на списание „Билборд“ с албума си „Ритмично движение“ и издигна българската класическа музика на световно ниво. Продуцент на албума е легендарният Рон Сейнт Джърмейн, работил с Джими Хендрикс. Гост-артист в една от песните пък е барабанистът на Living Colour Уил Калхун, който е носител на две награди "Грами".

Българската премиера на „Ритмично движение” е на 24 март от 18:30 часа в Студио 1 на Радио Пловдив.

Таня е завършила Музикалното училище „Добрин Петков” в Пловдив, после учи в Бостънската консерватория. В момента живее и работи в Ню Йорк.


- Таня, ти си изключително успешен музикант в Щатите. Какво е усещането да свириш в Карнеги Хол?

- В Карнеги Хол съм свирила няколко пъти, последният беше в главната зала Stern Auditorium/Perelman Stage. Акустиката и атмосферата бяха прекрасни. Интересното е, че когато посещавах концерти като зрител, ми изглеждаше много страшно музикант да излезе на тази сцена като солист. От позицията на публиката тя изглежда много голяма. А самата зала, която побира почти 3000 души, е огромна. Но стъпвайки на сцената, аз се почувствах по съвсем различен начин. Усещах, че влизам в царство. Бях обградена от слънчеви светлини. От самите светлини стените изглеждаха като покрити със злато! Сякаш имаше нещо магическо...

Бях много развълнувана, а сцената даже ми се стори малка, уютна. Чувствах се много у дома си. Усещах и присъствието на любимите ми пианисти, които слушах по грамофонни плочи в България още когато бях малко дете - Sviatoslav Richter, Vladimir Horowitz, Emil Gilels, именития български пианист Alexis Weissenberg, както и още легенди, като диригентите Toskanini, Karaian.

Мисля, че духовете наоколо са мили към мен, които и да се били те (усмихва се). Беше наистина незабравим момент. На този концерт аз направих световната премиера на „Птицата в клетка пее” на известния американски композитор Mason Bates, което беше голяма чест за мен. Неговата музика е най-изпълняваната в САЩ.

- Това ли е най-големият ти успех?

- Всеки успех е важен, при мен един от най-големите е албумът ми „Ритмично движение”. Ала не заради това, че спечели 9 международни награди, засега, и че беше в Billboard Top 10, а защото успях да реализирам една мечта: да създам нещо ново, следвайки интуицията и сърцето си. Пиесите от български композитори в албума имат неравноделни размери, които хората в чужбина смятат за уникални. Можем само да се гордеем с музиката, която имаме, тя е с голямо бъдеще.

Но най-големият успех според мен е един артист да открие пътя към своето изкуство. Да разбере мисията си и да знае точно какво иска да каже с изкуството си.

Например албумът „Ритмично движение” е много динамичен и за мен е като енергия от ярки, танцуващи и зареждащи музикални цветове, даряващи радост, вдъхновение. Исках да избера произведения, с които да дам на хората нещо светло, вълнуващо и искрено. Този албум беше моя мечта от много години.

Мечтаех не да съм в Billboard Top 10 или да спечеля награди - това даже не си го бях и представяла. Мечтаех музикалната ми мисия да се осъществи. Благодарна съм за всички успехи и прекрасни отзиви, които ме връхлетяха след издаването на албума.

- С кое свикна най-трудно в САЩ?

- Веднага след като завърших Музикалното училище в Пловдив, заминаха за Щатите на пълна стипендия. Най-трудното в началото беше да свикна да живея сама в чужда страна. Много ми липсваше семейството.

Паралелно с подготовката за конкурси, класически концерти и фестивали, започнах да експериментирам с нови идеи. Една от най-близките ми приятелки, с която се запознах в САЩ, имаше рок група. Така, освен класика, започнах да слушам повече рок и джаз. В България също слушах други стилове, ала нямах много време да излизам по клубове или дискотеки.

На първия концерт в САЩ ме заболя главата, тъй като звукът беше много силен. Но после свикнах. Когато отивах в Консерваторията с класическите музиканти, бях в един „наш си” свят, който е малко по-затворен. Когато бях около джаз или рок музиканти, открих един нов свят, който отвори врати към нови идеи и експерименти. Сред примерите за това е идеята да свиря с барабанист или да казвам по няколко думи за пиесите, които свиря пред публика. Забелязвам, че все повече хора напоследък правят това. По традиция класическите музиканти се покланят, свирят, след това пак се покланят и не говорят на концертите.

Помогна ми и това, че през последните 3-4 години от обучението ми в Пловдив взимах уроци по актьорско майсторство при Николай Николов от Театър А’Парт. Мисля, че те допринесоха още повече за развитието ми като пианист. Ние, музикантите, сме актьори. Играем различни роли и разказваме истории с езика на музиката.

- Какво ти липсва най-много от България?

- Баща ми Георги Ставрев, както и преподавателката ми Росица Иванчева, лека им пръст...

- Поддържаш ли връзка с музиканти в родината?

- Да, с приятели от НУМТИ "Добрин Петков”. Нямам търпение да ги видя на концерта на 24 март. Поддържам връзка и със съученици, които живеят в чужбина. Получавала съм подкрепа от наши и чужди музиканти в САЩ, но тя обикновено идва от колеги извън класическата сфера. По принцип обществото от класически музиканти не се подкрепя взаимно. Мисля, че това е една от причините продажбите да са толкова ниски в сравнение с по-популярните жанрове. Рок музикантите например имат подгряващи групи. Така, като се съберат 2-3 банди на един концерт, има повече публика за всички.

- Кой е най-нестандартният проект, по който си работила в Щатите?

- Чудя се дали това е проектът ми, включващ музика и боди арт, или работата ми с Аманда Палмър от рок групата The Dresden Dolls. За проекта с боди арт свирих с изрисуван от двама художници гръб. Съчетавахме музикалните цветове на избрани творби от Ерик Сати с цветовете, нарисувани от художниците.

По времето, когато работих с Аманда Палмър пък, не беше типично класически пианист да свири в рок клуб или да подгрява рок музикант, така че и този проект беше доста нестандартен.

- Как се случи така, че продуцент, работил с рок звезда като Джими Хендрикс, прояви интерес към твоя проект?

- Мога само да благодаря на Бог! С Рон Сейнт Джърмейн много лесно се работи. Той е гениален човек и изключителен професионалист.

Мисля, че моят стил, който съчетава „руската школа”, преподавана в НУМТИ „Добрин Петков”, и модерно звучене, го накара да прояви интерес към мен.

80% от репертоара ми е традиционен, ала моят първи албум показва модерния ми стил в сферата на композиторите от 20. и 21. век. Как да опиша албума? Хората просто трябва да го чуят. Това е класически албум с лека rock’n’roll енергия. Изглежда, Рон е усетил това (усмихва се).

- В криза ли е класическата музика?

- Да, и то на много места по света. Според Nielsen SoundScan тя е с едни от най-ниските продажби в сравнение с останалите жанрове. Но не само в класиката има криза. Хората вече не купуват музика. Te слушат в Spotify или в YouTube. Не одобрявам това, което компании като Spotify причиняват на музикантите, и предпочитам да съм извън „системата” им. Затова и моят албум не може да се намери в Spotify в пълната му версия. Той може да бъде закупен на дигитален носител от всяка точка на света тук: www.taniastavreva.com/shop, или след концерта ми на 24 март в Радио Пловдив. По този начин се заобикалям със слушатели, които наистина се интересуват от музиката ми.

- Има ли разлика в начина, по който американците и българите възприемат изкуството?

- В Ню Йорк в момента е много популярно да се свири класическа музика по кафенета и клубове. Даже има специални зали за експериментална музика. Тези нетрадиционни локации са начин да се привлече нова публика към класиката.

В България съм живяла само като дете и винаги съм била заобиколена от музика и хора на изкуството благодарение на невероятните ми родители. Това, което си спомням, е, че България не беше материална страна. Научиха ме да не търся материалното, а да ценя истинското в живота.

А в Щатите срещам хора, които непрекъснато говорят за брой продажби, албуми. Не ги разбирам. Та те редовно свирят по концерти с няколкостотин души публика! Благодарна съм, че в България ме възпитаха да не се интересувам от размера на залите и броя на зрителите, а да изпълнявам музикалната си мисия с вдъхновение.

Коментари