Зловещи мистерии: Невероятният случай с окаменялата Зоя от Куйбишев

Автор: Петър Марчев

 

През 1956 година огромният Съветски съюз е управляван от Никита Хрушчов. Макар че се заема да разобличи и разчисти култа към личността на Сталин, Никита има и мрачната слава на пръв гонител на Църквата. Все още се помни знаменателната му закана, че в най-скоро време ще покаже по телевизията последния поп в СССР, след което ще го обеси на собствените му черва! И точно тогава, в годините на комунистическите гонения срещу вярващите, се случило едно невероятно чудо, което разтърсило всички - знаменитото „Зоино стоене”. Това се случило в славния град Самара, наричан тогава с името на комунистическия функционер Куйбишев.  

Зоя била млада девойка, работела в местния завод за тръби. Наближавала новата 1956 година и момичето решило да я посрещне с приятели в дома си. Тъй като Руската православна църква служи по стария календар, Нова година се падала по време на Рождественския пост.

Зоината майка била вярваща православна християнка и се възпротивила на тази веселба през пости, но младежите не я послушали. Събрали се всички, само Николай, годеника на Зоя, все още го нямало. Засвирил акордеонът и младите хора започнали да танцуват. Обидена на годеника си, Зоя дръзнала да направи следното: свалила от стената иконата на свети Николай и казала:

„Щом го няма моя Николай, ще потанцувам със свети Никола”. 

Приятелите й се стъписали, едно момиче я увещавало да не върши подобно светотатство. Но Зоя отговорила дръзко: „Ако има Бог, нека Той ме накаже!”. След това неразумната девойка се завъртяла в танц с иконата. След третото завъртане стаята изведнъж се изпълнила със силен шум, вдигнал се вихър и блеснала ослепителна светлина, като от мълния. Всички младежи избягали навън в потрес, вътре останала само Зоя ​- тя стърчала окаменяла, студена като мрамор - и продължавала да притиска към гърдите си иконата на светителя!

Извикали лекари, но никой не могъл да я премести, краката й сякаш се сраснали с пода. Въпреки отсъствието на външни признаци на живот, ясно се чувало биенето на сърцето на девойката. Лекарите опитали всичко, но не успели да променят това странно състояние, в което се намирала Зоя.

Вестта за това велико чудо бързо се разнесла из Русия и огромни тълпи започнали да се стичат към Куйбишев, за да видят окаменялата девойка. Но комунистите блокирали с милиция подстъпите към скромната дървена едноетажна къщичка. Униформените, според инструктажа, разяснявали, че не се е случило нищо необичайно. Но милиционерите, които били на най-близкия пост, чували през нощта как Зоя викала на майка си: „Мамо! Моли се! В греховете си умираме! Моли се!”.

Лекарите чували със слушалките си нейното сърцебиене, но когато се опитвали да й направят инжекция, 

иглите на спринцовките се чупели в окаменялото й тяло.

Майката на Зоя потърсила помощ и от свещеници. Те прочели някакви молитви и се опитали да вземат иконата от окаменелите ръце на момичето. Но не успели. Обаче на празника Рождество Христово на 7 януари в къщичката пристигнал отец Димитрий Тяпочкин. Той отслужил молебен и водосвет и осветил цялата стая. След това успял да вземе от ръцете на Зоя иконата и казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден”. 

Но не дочакали Възкресение, когато се случило ново чудо. В навечерието на Благовещение, което в Русия се почита на 7 април, някакъв благообразен старец помолил милиционерския пост да го пусне в Зоината къщичка. Униформените не го пуснали. Старецът се опитал да влезе и по време на дежурството на следващата см​яна. Пак го спрели. Но на третия път, вече в самия ден на Благовещението, милиционерите се смилили и го пуснали. А през прозореца постовите чули как старецът кротко говори на Зоя: „Е, какво - умори ли се да стоиш права?”. Минало известно време, но старецът не излизал навън. Когато охраната го потърсила вътре, от него нямало и следа. Всички, които се удостоили да видят този беловлас старец,

били убедени, че това е бил самият свети Николай! 

В това състояние Зоя престояла четири месеца, или 128 дни, чак до самия Великден, който в оная година се паднал на 23 април. Когато настъпил празникът на светлото Христово Възкресение, девойката силно извикала: „Молете се! Страшно е, земята гори! Целият свят загива в греховете си, молете се!”. Оттогава тя започнала да оживява, а мускулите и ставите <210> започнали да се раздвижват постепенно. Сложили я да легне в леглото си, но тя продължавала да стене и да настоява всички да се молят за света, загиващ в греховете си. 

- Как живееше, кой те хранеше? – питали я близките й.

- Гълъби, гълъби ме хранеха... – разказвала тя.

Случило се знамението, за което предупредил отец Димитрий, който по-късно приел монашество под името Серафим. По молитвите на светителя Николай Господ помилвал дръзката Зоя, приел нейното покаяние и простил греховете й.

А на третия ден на Великден Бог прибрал душата й

Но всичко, което се случило, така поразило жителите на Куйбишев и околностите, че много хора се обърнали към вярата. Бързали към храмовете, за да се покаят и изповядат, некръстените се кръщавали, окачвали си кръстчета на вратовете...

 

Милиционер побеля от ужас на пост пред къщата на момичето 

Разказана така, за мнозина историята на окаменялата Зоя вероятно звучи като приказка. Но има очевидци на тези чудни събития. Ето какво разказва свещеник Виталий Калашников, предстоятел на храма „Св. София” в Самара:

„Една наша родственица на име Анна Калашникова по онова време работеше като лекар в „Бърза помощ”. Тя пристигна у нас на 1 януари и ни събуди с думите: „Вие още спите, а целият град е на крака!”. После ни разказа за чудото с окаменялото момиче. Освен това тя призна (макар че я бяха принудили от милицията да се подпише, че няма да разказва на никого), че идва направо от дома на Зоя, където я извикали по спешност. Видяла Зоя, която продължавала да стиска в ръце иконата на св. Николай. Като лекарка, опитала се да й направи инжекция, но иглите се огъвали и чупели...”. Д-р Калашникова работила още доста години в „Бърза помощ” и починала през 1996 година.

А пенсионерката Анна Ивановна Федотова си спомня по-късно следното: „В онези дни аз идвах на два пъти в Куйбишев, за да видя чудото, за което говореха навсякъде. Но дървената къщичка на ул. „Чкалов” 86 беше обкръжена от милиционери, които не пускаха да се влиза вътре. През портичката излезе един млад милиционер и аз го запитах: „Кажете, а тази Зоя наистина ли стои?”. Той се обърна към мен с думите: „А вие разпитвате досущ като жена ми. Аз няма да кажа нищо, по-добре вижте сама”. И той си сне фуражката, под която се показаха съвършено сивите му коси. „Виждаш ли?! Това е по-вярно от думите. Ние сме се подписвали, на нас ни е забранено да разказваме за това. Но само ако знаеше колко е страшно да гледаш тази застинала девойка!”

И така, чудото със Зоя се превърнало в урок за мнозина. Защото към светините човек трябва да се отнася с благоговение. Този случай е за поука и на атеистите - ти може и да не вярваш, но ако посегнеш на светинята, ще последва наказание.