Подай сигнал

Стойо Вартоломеев: Книгата ще я има, докато има човечество

Българските писатели трябва да разберат, че на лавицата в книжарницата стоят до световните имена Държавата продължава да притиска издаването на книги с ДДС от 20%, а в Европа е от 4 до 7 на сто

Интервю

от РУСЛАН ЙОРДАНОВ 876 прегледа 0

Стойо Вартоломеев е роден през 1952 г. в село Чоба. Завършил е българска филология в ПУ "Паисий Хилендарски". Три години е учителствал в Родопите. Работил е като редактор в издателство "Хр. Г. Данов". Автор е на книгата "Литературна арена". През 1991 г. основава издателство "Хермес", което през последните близо три десетилетия стана водещо издателство в страната. То издава освен световни шедьоври, и повечето от изтъкнатите български писатели и поети.

- Г-н Вартоломеев, Вие имате богат редакторски и издателски опит преди и след 1989 г. Кои български автори успяха да оцелеят във времето?

- Тези, които промениха начина си на мислене и на писане, оцеляха и продължиха да пишат. Освен това се появиха нови поколения. Хора, които помнят онова време, но не са били толкова обременени от него. Имаше едно стъписване в началото на прехода, когато се издаваха български автори. Принципът беше - държавата гали с перце, но иска творецът да заплаща цена.

Не искам да кажа, че през това време не бяха създадени хубави филми. И сега виждаме някои от тях, има и хубава музика, и хубави книги. Има писатели, които остават с книгите, писани в онова време. Николай Хайтов и сега си е писател от висока класа, Йордан Радичков - също. Да не говорим за Димитър Димов, Емилиян Станев - хора, които са продукт на онова време, но те са единици.

Ние преоткрихме и книгите на Георги Божинов - "Калуня-каля" и други, които са писани преди толкова години. Когато обаче авторът е изразявал това, което мисли и чувства, книгите му продължават да се четат. Това е доказателство, че и през онези години е можело да се пише стойностна литература. Неслучайно книгите на Божинов бяха преоткрити от съвременния читател.

- Лесно ли се откриват бъдещите шедьоври сред купищата предложени заглавия?

- Годишно издаваме 25-30 заглавия. Питат ме често дали сред тях има някои, които след 20-30 години ще станат класици и ще останат във времето. В такива случаи казвам, че с този въпрос се занимават професорите по литература в университетите.

И ние с професорите, някои от тях мои приятели, сме в непрекъснат диалог. Понякога не толкова добросърдечен. Те гледат нещата от гледна точка на времето и перспективата, а ние - от гледна точка на сегашния момент. Тези книги, които издаваме днес, интересни ли са за съвременните читатели. Издавайки много книги, това не пречи да усетим заглавия, които биха представлявали интерес и за по-дълъг период от време. Давам пример с трилогията на Владимир Зарев - „Битието“, „Изходът“ и „Законът“.

„Битието“ е писана, когато той е на 32-33 години, в преходното време. Когато си намерил златното сечение, когато си уловил духа на времето и промените, които са се случили, глобално ​- обществените промени, но и колизиите вътре в хората, и имаш дарбата да го опишеш това нещо, книгата вече става свидетелство за времето. Става историческа памет, освен че е литература. Елементи на класичност се проявяват у някои от авторите ​- един Георги Мишев -преиздадохме седем негови книги, които са писани преди 30-40-50 години. Книгите на Блага Димитрова, които също преоткрихме за българския читател.

Вижда се как новите читатели преоткриват книги, които са издадени преди доста години. Времето е най-добрият приятел на писателя, но и негов най-голям враг. Защото времето може да те възвиси, когато вече не си между живите, както се получи с Георги Божинов, а също времето може да те погребе, както погреба десетки български писатели.

Аз съм човек от това поколение ​- работил съм в българската секция на издателство „Христо Г. Данов“, и виждам как едни от авторите, на които съм бил редактор, не само оцеляха, ами и се развиха много силно. Бил съм редактор на първата книга на Виктор Пасков - „Невръстни убийства“. Бил съм редактор на първата книга на Здравка Ефтимова. Това са автори, доказани със словото си.

Стотици писатели бяха погребани за тези 30 години. В замяна на това обаче се появяват новите генерации.

- В журналистиката също видяхме много унищожени таланти ...

- В журналистиката има и граждански момент, момент на днешното поведение. Дали пишеш това, което мислиш, или обслужваш дадена конюнктура, била тя политическа или някаква друга. Докато в изкуството, в литературата е друго - там опира до таланта на писателя. Голяма част от тези писатели преди 1989 г. пишеха нормативно, тоест според изискванията на тогавашния литературен канон.

Канонът е като опаковка, скафандър, който ти го слагат. Някои си останаха там. Не успяха да се освободят от този нормативен подход в писането. Не успяха да прескочат този праг. Казвам и на нашите автори, че трябва да им е ясно, че до 1989 г. имаше 10-12 държавни издателства, от които 4-5 издаваха художествена литература. Те се брояха на пръсти.

Тогава се издаваха много книги на български писатели и много малко преводна литература. В „Христо Г. Данов“ издавахме 35 преводни заглавия и 150 български. След това, когато се появиха частните издателства, световният пазар се отвори за България във всички аспекти, не само за любовни романи и трилъри.

Но тук вече нашите писатели трябва​ да разберат, че когато книгата им бъде сложена на лавицата в книжарницата, тя стои редом до световните имена. Тоест те трябва да могат да се конкурират с тях. Това изисква много амбиция. Радвам се, че голяма част от българските писатели успяват да го направят, и това е много добре. Означава, че те постигат един добър средноевропейски стандарт на писане. Твърдя, че има такива писатели у нас. Те пишат модерно. Такива писатели са Александър Секулов, Недялко Славов, Емил Андреев, Владимир Зарев. А той се оказа, че е и един от малкото пазарни автори, които се харесват в Европа.

От по-младата генерация идват нови хора. Съвременният български писател пише доста добре и това личи по нарастващия интерес.

- Лесно ли авторите успяват да се сработят с издателите?

- В соцвремето работата беше да напише книгата и оттам нататък той не се занимаваше с нея. Книгата влизаше в годишните планове, държавните издателства даваха заявки, определяше се тиражът. Обикновено се правеше една премиера в Пловдив или в София и май беше това.

Правеха се едни такива срещи - например Среща на работническата класа и литературата. И тези, които пишат за работниците, обикаляха по обектите, срещаха се с трудовите хора в културните домове и т.н. Но те пряко не се занимаваха с продуцирането и рекламирането на книгата.

А сега ние казваме на нашите автори: „Трябва да работим заедно“. Мина онова време, когато писателят можеше да каже: „Написах книгата и съм дотук“. Напротив, работата върху книгата продължава. И най-добре се получава, когато авторът и издателят работят заедно върху маркетинга и рекламата. В общия медиен шум, който е преситил държавата и света, за да се открои една книга, наистина се изискват много усилия.

- Писателите обикновено са странни хора, творци, изпадащи в кризи, особено его и светоусещане. Как успявате да общувате с тях?

- Изискват се здрави нерви. Случвало се е да издаваме писатели, които са във враждебни отношения помежду си. Случвало се е на Панаира на книгата да говоря с един от нашите автори. Друг писател идва, подава ми ръка, но не поглежда към колегата си. Държи се все едно там няма човек. Това е част от работата. Издателят трябва да бъде по-широко скроен. Не може да издава книги, които само на него му харесват, а трябва да се съобразява с вкусовете -хората са много различни.

Особено в по-възрастната генерация автори има едни стари отношения между тях, които те не могат да прекрачат. Буквално някои от тях са във враждебни отношения. В това няма лошо, част от играта е. Случвало се е и да се сдобряват. Но това не е работата на издателя, той не е медиатор и има персонален договор с всеки от тях.

- Книгата е заложена в темелите и духовността на нацията. Какви са днешните измерения на тези основи?

- Когато започнах да правя книжарската верига преди 10 години, мои приятели бизнесмени се учудваха, че влагам ресурс в това. Казваха: „След 10 години кой ще чете книги, кой ще ги издава?“, „интернет“, „мишката изяде книжката“ и т.н.

Книгата обаче продължава да бъде изключително устойчив продукт. Питали са ме каква ще бъде съдбата на книгата. Не съм гадател и не мога да кажа, обаче книгата ще съществува, докато има човечество. Очевидно човек има нужда от такова съприкосновение.

- Кое кара хората да посегнат към една книга вече векове наред?

- Кардинален въпрос. Съдейки по себе си, в началото е било любопитството да прочетеш нещо, което е вън от теб, да научиш нещо извън твоя свят.

След това човек понякога има нужда от приятел, но не човек, с който да разговаря, а текст, който да влезе в него и да общува с този текст. За мен продължава да бъде магия изкуството. Гледаш един филм и в един момент така се вживяваш в него. Знаеш, че това не е истина, но ставаш част от филма. По някакъв начин влизаш в него.

Същото е и с книгата. В нея е заложена силна емоция, която кореспондира с човешките реакции. Този интерес да прочетеш нещо, което ти е близко. Има и книги, които са познавателни, от тях човек научава много неща. Например романът на Виктор Юго за църквата Нотр Дам дьо Пари - след пожара там разбрахме колко много информация има в тази творба.

Смятам, че книгата ще оцелее, тъй като в нея е заложена емоционална и историческа памет. Тя е свидетелство за епохата, и то много по-убедително свидетелство от един учебник по история. Историческата памет се подклажда и се съхранява чрез литературния текст.

Какво би представлявала националната история - Априлското въстание и Освобождението, ако ги нямаше Записките на Захарий Стоянов, „Под игото“, „Немили недраги“, ако го нямаше Паисий. Историческата памет е и емоционална памет, защото е предадена чрез средствата на литературата.

- Дълги години се борите за данъчни облекчения за книгоиздаването. Докъде стигна битката?

- За съжаление държавните хора повече от 25 години не оценяват стойността на литературния текст, който се е създавал в миналото и който се създава сега. Държавата продължава да притиска издаването на книги с номинално ДДС от 20%. Нещо, което в Европа много отдавна е минало. Там данъчната ставка е от 4 до 7% във всички държави. Там се отчита този елемент, че словото, освен забавление или образование, носи и памет. Държавата продължава да се държи като мащеха, не подпомага издаването на книги на български писатели у нас и в чужбина, както правят другите културни министерства.

Колко време казваме, че трябва да се обновят фондовете на българските читалища. Ако влезете в тях, ще видите пожълтели книги отпреди половин век, сигурно още има „Овчарчето Калитко“.

Няма политика, която да подпомогне книжния сектор, защото така или иначе на фона на намаляващото население в страната и хората, които все по-малко говорят български език, трябва да има държавна стратегия.

- Как талантливият български писател може да стане пригоден за пазара?

- Издателят има малко принос в това. Защото не може да пречупи един писател и неговото светоусещане. Редакторът може да помогне на автора, да го насочи, да наблегне на едно или на друго или да каже. Понякога съм чел по три варианта на ръкописа. Можеш да помогнеш, но няма как да пречупиш автора. Това е въпрос на творческа нагласа.

По-скоро писателят не бива да се интересува от пазара, а трябва да бъде верен на себе си. Ако той пише по този начин, много трудно може отвън някой да му повлияе. Имаме такива автори, които знаят, че пишат за ограничена публика. Печатаме 500 брой тираж, продаваме 300. Не смятам, че издателят трябва да променя творческия профил на автора. Той е такъв, какъвто е.

- Милиони левове отидоха ​за Европейската столица на културата, но като че ли не стигна почти нищо до пловдивските автори и издателства…

- Ако искаме да издадем хубава книга за Пловдив, какво може да ни попречи? И ние издаваме книги, посветени на града. Издадохме петте книги на Евгений Тодоров. По-скоро тук въпросът е, че не са много авторите, които дават добри литературни текстове или книги, свързани с историята на Пловдив. Защото не се пишат често такива книги. За пета година правим Дни на българската книга в Пловдив от 11 до 24 май, като се опитваме да фокусираме вниманието на публиката към българските автори.

Ние издадохме книгата на Георги Мишев ​- „Дунав мост“. Тази книга символично е издавана в началото на 1990-те години. Ние сега я връщаме на читателите. Издадохме книгата на поета Иван Матанов - „Всичко, което помня“. Издадохме книгата на Владимир Зарев („Чудовището“) и на Димо Райков („Анхедония“). Тези книги ще бъдат представени и в други градове на страната. Ние правим и витрини за българските автори в нашите книжарници.