61

Стефан Паунов дава шанс на Гунди, синът му разплаква Милан

Двамата са били съперници в пловдивското дерби, но винаги са били джентълмени

 Стефан Паунов и синът му Тодор са представители на една от емблематичните футболни фамилии на Пловдив през миналия век. Бащата е от стар черно-бял род, но оставя ярка диря като треньор в Ботев. Синът му Тодор Паунов пък е човекът, който от първия си ден във футбола е в Локомотив.

Малко известен е фактът, че именно той води започналия като дете при "канарчетата" Христо Бонев на бившия стадион на Асеновградско шосе, известен като Старото Локо. И оттам започва звездната черно-бяла приказка за Зума. Тодор е и единственият български футболист, вкарал два гола във вратата на световния колос Милан.

Баща и син Паунови са олицетворение на времето, когато футболът бе магия и обединяваше хората. Градският стадион се пълнеше до краен предел, на терена играеха големи майстори, а по трибуните нямаше животински антагонизъм, така характерен за нашата епоха.

На 7 октомври Тодор Паунов навърши достолепните 75 години, а на 18 октомври се навършват 105 години от рождението на баща му. Стефан Паунов си отива от този свят през 1978 г.

 

Знаете ли кой е човекът, спасил кариерата на един от най-великите футболисти на България за всички времена? Животът на Георги Аспарухов-Гунди можеше да се развие по съвсем различен начин, ако бе закован на пейката в Ботев (Пловдив), където бе пратен да играе по време на редовната си военна служба. По това време треньорски тандем при "канарчетата" са легендарният Георги Генов - Шивача и помощникът му Стефан Паунов.

Бай Георги не е бил очарован от слабичкия дългуч, пратен му от София. „Отлично си спомням деня, в който Гунди дойде в Пловдив. Предната вечер баща ми ми каза: „Дойде едно много интелигентно, възпитано и талантливо момче, с тънки глезени. Има отличен подход към топката. Пипа я все едно с ръка, толкова елегантно го прави. Голям талант. С успех може да играе и баскетбол, и волейбол, дано да го запазим за футбола“, спомня си Тодор Паунов. 

Големият халф на Ботев от 60-те години Иван Занев допълва с друга история: „Пътуваме за контролна среща в Карлово. Седнал съм зад седалката на треньорите. Нещо се скараха. Повод беше софиянчето. И бай Георги вика: „Абе, откъде ми го доведоха тоя дългуч?“. А Стефан Паунов му отвърна:

Това момче ще стане най-добрият футболист на България! Ще видиш!

Родът на Стефан Паунов е неизменно свързан с Локомотив. Един от шестимата му братя - Алекси, е от първите председатели на Спортклуб, чийто наследник е настоящият черно-бял тим. Стефан, естествено, започва при братята, но след края на състезателната си кариера Георги Генов го взема в Ботев. Макар и да работи за жълто-черните, Паунов си остава верен на черно-бялата идея и праща сина си в Локомотив, който тогава е със статут на трети тим на Пловдив, след Спартак и Ботев.

„В школата на Локомотив започнах при треньора Георги Киров ​- Гегата. След това работих и с Христо Бъчваров и Панайот Танев. Димитър Григоров ​- Мозго или Бирлика му викаха, ме взе при мъжете. Начетен човек, с модерни виждания, невероятен ерудит. Тъкмо се беше върнал от работа в Судан. Имаше и нюх към младите.

От моя набор се открояваше Йордан Петков ​- юношески национал. По-късно блесна и една година по-малкият Христо Бонев. В „А“ група дебютирах на 28 март 1964 г. срещу „Дунав“ в Русе. Завършихме 0:0.

Започнах като титуляр и не излязох от състава в продължение на 7 г. от „Локомотив“. Старите футболисти ме приеха приятелски ​- вратарят Лучко Луков, Димитър Грънчаров ​-Чичето, Иван Кънчев, Илия Бекяров, Иван Манолов, Страти Младенов, Иван Бояджиев, Георги Мицин, Спас Илиев, Петър Колев, Васко Анков, Митко Мулетаров…Някои от тях са покойници, Бог да ги прости. Помагаха ми. Вечно ще им бъда благодарен. Невероятни хора.

Започнах кариерата си като стопер. Добрата ми физическа подготовка обаче ми позволяваше да бъда поливалентен. Славех се с добрите си включвания в атака.

Никога няма да забравя първото си участие във вечното пловдивско дерби

Аз бях състезател на Локомотив, а баща ми - от другата страна, треньор на Ботев. Мачът се игра на 28 март 1965 г. и завърши 0:0. Не мога да ви опиша какво вълнение ме обзе преди първия съдийски сигнал. Слязохме от един рейс до тунела на стадион „Девети септември“. Преди нас излязоха на терена играчите на Ботев, с тях и татко.

Някой от нашите ветерани подкачи баща ми: „Ей, бай Стефане, сега ще видиш каква изненада сме ти подготвили“. Когато ме видя на игрището като титуляр, щеше да припадне. После разбрах, че не е могъл да гледа нормално мача с бай Георги. През цялото време е следял само моята игра. Вечерта, когато се прибрахме у дома, започна да ми прави разбор. А играем срещу страхотни футболисти - Чико, Тумби, Попето…

Вкарвал съм и гол на „канарчетата“ ​- при 1:1 на 18 август 1968 г. Дерменджиев откри, а аз изравних. Това беше един от най-силните ми мачове в Пловдив“, спомня си Тодор Паунов.

Като играч на Локо през 1970 г. е повикан в една от формациите на националния отбор за турне в Бразилия. „Отидохме там като „Б“ отбора на България - предимно млади играчи. Пресата в Страната на кафето ни се подиграваше.

 

Представяха ни по вестниците като „бебетата от България“. Даже ни бяха нарисували карикатури с биберони. Водеха ни Христо Младенов и Стоян Орманджиев. Не бяхме изобщо отпочинали от пътуването и само няколко часа по-късно трябваше да излезем срещу националния отбор на домакините на 120-хилядния „Морумби“. Няма да забравя семплия разбор, който ни направи преди мача Младенов.

Каза ни: „Вие не се натягайте да показвате на бразилците как се играе футбол. Самите те са го измислили“. Разбрахме го. Орманджиев имаше друг хубав израз. Показваше жест, все едно закопчава ризата си догоре, и обявяваше: „Момчета, днес ще се закопчаваме до яката“.

Представихме се достойно въпреки проблемите.

Спряхме „селесао“ без никакви грубости и завършихме 0:0

Това беше сензация. Треньор на бразилците беше Марио Загало. Те се готвеха за Мондиала в Мексико. Медиите разкъсаха Загало от критики. 5 часа го разпитваха в залата за пресконференции.

Павката Панов направи страхотен мач, Кирил Ивков го избраха за най-добър играч. След почивката бразилците пуснаха мегазвездата си Пеле, излезе с №13 на фланелката, защото „десетката“ бяха дали за малко на Ривелиньо. Другарят Младенов ме вкара в 70-ата минута да пазя именно него. Така че дебютът ми с националния екип не е срещу кого да е, а срещу Бразилия, срещу бъдещия световен шампион.

Така и завърши срещата - без гол. В съблекалнята влезе Висенте Феола, който ги изведе до световната титла в Швеция през 1958 г. Каза ни: „Браво! Поздравления за вашата сърцата игра“. 

През 1972 г. Тодор Паунов решава да учи за треньор, записва се за студент в Национална спортна академия (тогава ВИФ "Георги Димитров") и преминава в елитния по това време Академик (Сф). Със студентския тим е свързан и един от върховете в кариерата му.

През 1976 г. Академик се пада във втория кръг за Купата на УЕФА срещу световния колос Милан. За росонерите по това време играят величия като вратаря Албертози, Коловати, Фабио Капело и разбира се -„Златното момче на Италия“ Джани Ривера, който е най-богатият футболист в света тогава.

"Всяка една топка я отигравах правилно. Вървеше ми невероятно. Бях на 30 години, когато вкарах два гола на Милан. А иначе играех в средата на терена. Започна мачът, по куриозен начин открих резултата. Едно наше центриране (откъм езерото „Ариана“) доведе до неразбирателство между вратаря Албертози и един от защитниците. Стражът посегна да хване топката, аз се възползвах, изпреварих го и с пета, с левия крак, отклоних топката.

С парабола го прехвърлих и 1:0 за нас!

Направих от радост един спринт, а моите хора не можеха да ме уловят. Чак на сектор „В“, на тъча, ме хванаха да ме целуват. Е, голям кеф, голям… На полувремето резултатът беше 3:1 за нас. Публиката буквално пощуря.

Италианският треньор Маркиоро от яд получил нервна криза. Не искал даже да влиза в съблекалнята на гостите. През второто полувреме отново се захапахме. „Златното момче“ Джани почти не игра. Стефчо Първанов така го парира, че той топка не пипна. Как стана четвъртият ни гол ли? Имаше центриране от корнер, засилих се към вратарското поле, на „петия метър“. Отскачам, във въздуха защитник ме побутна, но аз сложих здраво рамо и го изтласках. Съумях да стигна първи до топката. Нямах представа къде я насочвам. Идеята ми беше само да я отклоня, за да отиде ​при някой от нашите. А то какво се получи?

Параболата прехвърли вратаря, отби се от гредата и гол ​- 4:2 за „Академик“! Триумф, кеф, но и болка… Защото някой от италианците малко по-късно така ме изпраска в глезена, че ми напълни обувката с кръв. Влачех крака, не можех да продължа. Поисках смяна. Докторът го бинтова, но не става.

Каква премия сме взели за боя над Милан ли? О, боже, какво говориш? Каква премия? Нищо не сме взели. Моят някогашен съотборник Богеца Симов твърди, че шефовете са ни обещали по 100 лв. премия. Като приспаднаха данъците, взехме по 90 лева. А италианците играеха за милиони.

Спомням си, че на следващия ден имах изпит, отидох на старото кино „Тина Киркова“, там ни беше канцеларията. Никой дори не ме позна. А имайте предвид, че мача с Милан предната вечер го бяха предавали пряко по телевизията. Никой не ми обърна внимание. Даже чаках два часа да ми заверят книжката“, завършва разказа си Тодор Паунов. 

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Добра покупка за Локо Пд ли е Реда Рабей?