От футболното чудо на „Парк де Пренс“ до посмешището на Европа

Всеки има своя любим футболен отбор, идол, мач. Но 17 ноември 1993 г. е най-светлата дата в историята на великата игра у нас. Класирали сме се и друг път по световни финали, но не по сценарий, писан като че ли от холивудски гений. 

В Париж срещу невероятно силен френски тим с гол в последната секунда! Победата с 2:1 на „Парк де Пренс“ преди 30 години ни отвори вратата към най-големия успех на родния футбол - четвъртото място в света на Мондиала в САЩ.

Уви, вместо днес България да излезе отново по улиците и  да почете своите герои, тя ще се пита как успяхме за три десетилетия да стигнем дъното! Някои от титулярите на „Парк де Пренс“ пък направо не смеят да излязат по улиците, че ще ги бият с камъни. Тъжно е и болно, че Боби Михайлов, Йордан Лечков и дори героят Емил Костадинов са толкова хулени и мразени от огромното мнозинство запалянковци. Но донякъде заслужено. Четвъртите в света дойдоха на власт в БФС през 2005 г. вместо уж корумпираното управление на Иван Славков - Батето. Затънаха обаче двойно повече в батака, а при „Бандата на Перуките“ националите нито веднъж не успяха да се класират на голямо първенство. За капак - половината от парижките герои не могат да се гледат помежду си. 

Христо Стоичков първи тегли майната на бившите си съотборници

във властта, огорчен от махането му като национален селекционер. После с тях се скара Любо Пенев. Междувременно двамата бивши приятели от ЦСКА също успяха да спрат да си говорят.

И днес навръх тази велика дата няма кой да събере отново Пеневата чета на по чаша вино. Не броим събитието на голяма компания, която открива нещо като музей на Ицо, използвайки умело 17 ноември за вероятно рекламна цел.

Къде и как сгрешихме, всеки тези дни драска, анализира и умува покрай безумната история с мача на националите срещу Унгария. Дори да не е стъпвал на футболен мач. Няма да се впускаме в размишления относно нечувания срам да местим срещата от град на град, да няма публика, а Европа да ни сочи с пръст като футболно посмешище. Напълно заслужено!

Само ще отбележим, че наистина сме престъпници, за да изпуснем онази невероятна инерция от „Парк де Пренс“, продължила с американското лято, когато 

всяко дете на България искаше да тренира футбол, 

да бъде като своите герои.

Пак тогава злобеехме срещу уж надменните французи, а медиен екип дори пусна петел в кабинета на френския посланик в София, за да му „нацвъка“ килима. Само че за тези 30 години „петлите“ спечелиха две световни титли, играха още два финала, взеха европейското злато, стигнаха още един мач за евротитлата. Дадоха на света Зидан, Анри и Мбапе. При нас талантите не само спряха да текат, а вече дори капе слабо и се радваме, ако купят национал в гръцката първа дивизия.

Днешните национали са пълна трагедия

 

Останаха само спомените. Уви, все по-пенсионерски. 

Родиха се и отгледаха не едно и две поколения, които не са виждали националния отбор на голямо първенство. Вече 19 години - 18 от които начело на БФС неизменно е Боби Михайлов, а Емо Костадинов и Йордан Лечков са част от екипа му.

Животът върви напред, младите не са длъжни да помнят 30 години назад. Още повече когато старите не правят нищо, за да държат живи великите моменти от Париж.

И все пак - да благодарим на Господ, че наистина беше българин в онзи 17 ноември 1993 година. И тази вечер да вдигнем тост с чаша червено вино за героите от „Парк де Пренс“. Такива, каквито бяха в най-великата дата на българския футбол.

 

Къде са великолепните 13 , които изковаха триумфа  

13 български играчи вземат участие в онзи паметен мач на „Парк де Пренс“. Какво правят те сега? Започваме по ред на номерата.

Вратарят Боби Михайлов е президент на БФС под обсада и сигурно най-обижданият човек в България тези дни.

Десният бек Емил Кременлиев е треньор на старшата на "Арда" и бележи победа след победа.

Централният защитник Трифон Иванов, уви, е покойник от 7 години. Инфаркт го повали в дома му в село Самоводене, като по това време беше шеф в Зоналния съвет на БФС във Велико Търново.

Другият централен бранител - Петър Хубчев, стана треньор, но в момента се бори с рак, като се лекува в немска клиника.

Левият бек Цанко Цветанов е в почивка, иначе е неизменна част от треньорския екип на Мъри Стоилов.

Дефанзивният халф Златко Янков е съгледвач и помощник-треньор, като в момента работи за турски клубове. Преди година БФС дари пари за смяна на една от ставите му.

Великият ни халф Йордан Лечков е вторият най-хулен управленец на БФС след Боби. Държи хотела на стадиона в родния Сливен, отглежда плодове и зеленчуци.

Гениалният Красимир Балъков в момента почива от треньорството. Иначе има успешен бизнес в Германия, а у нас е рекламно лице на голяма хазартна компания.

Героят Емил Костадинов е член на Изпълкома, няма друг бизнес.

Централният нападател Любо Пенев води пазарджишкия "Хебър".

Великият Христо Стоичков напусна мексиканската телевизия. Развива свой бранд дрехи, също така е рекламно лице на няколко водещи БГ компании.

Една от резервите - Даниел Боримиров, е изпълнителен директор на "Левски". Има и хубав рентиерски бизнес в Мюнхен.

Другата резерва - Петър Александров, живее от години в Швейцария и е треньор на различни формации, в момента е помощник на „Аарау“.

Треньорът Димитър Пенев е пенсионер, заема почетна длъжност в ЦСКА-София.

 

Вальо Михов запазва още по обяд 8 маси за победата

Валентин Михов е президент на БФС във великата парижка вечер. Човек на късмета и широкия размах, той запазва за националите луксозния хотел „Трианон палас“ във Версай. Бижуто е буквално до оградата на двореца. Отворено е и до днес като част от луксозна верига, като за днешния 17 ноември може да наемете двойна стая срещу около 700 лева.

Михов прави безплатен чартър с над 60 родни журналисти да отразяват мача. „Спомените са много, но ще споделя два - разказа Вальо. - Първо, френската федерация ни даде обяд в един от тузарските ресторанти в центъра на Париж. Когато извадиха виното, ние помолихме за минутка. Донесохме чанти с родно червено вино и казахме, че то е по-хубаво от френското. Тогавашният главен секретар Атанас Пържелов (лека му пръст!) пък покани домакините да ни гостуват на наши разноски на Световното в САЩ. Те бяха елегантни хора, приеха всичко с усмивка.“

Другата случка е от самия хотел във Версай. На тръгване към стадиона Михов заръчва на домакините да приготвят за вечерта 8 блок маси, тъй като отборът ще празнува победата. Когато се връщат в хотела, френските домакини чакат с безупречно приготвена зала за купона.

 

Петър Василев - Петела, коментатор на двубоя заедно с Мичмана:

Казах на шефовете да ходят да целуват съдията

-  Пепи, какво изниква в съзнанието Ви при споменаването на „Парк де Пренс“?

-  Остаряхме! Иначе спомените са много, нормално, все още са живи и емоционални.

- Имахте шанса да коментирате с покойния Николай Колев - Мичмана мач, който се случва веднъж в живота, а понякога и не се случва.

- Шансът беше за момчетата, долу, на терена. Шансът беше месец по-рано, когато Израел в напълно безсмислен за тях мач победи 3:2 в Париж и ни отвори вратата. Трябва да намерим автора на третия гол - Атар, и да го поканим, когато правим тържество в София. Без израелците гостуването ни в Париж щеше да е просто разходка. С тях имам между другото доста куриозен спомен от онази нощ, по-скоро сутрин.

След победата празнувахме в хотел „Трианон палас" във Версай, на практика не сме си лягали и направо хванахме с колеги три таксита към летище „Орли“. Беше към 5,30 сутринта, забелязах двама или трима пътници да чакат, четейки вестник „Екип“. И аз ги попитах най-учтиво дали мога да го прегледам, тъй като съм от българската телевизия и съм коментирал двубоя. Те се зарадваха много, но ме шокираха, обръщайки се: „Сър, и ние имаме заслуга“. Аз се учудих какво пък имат общо! Тогава те казаха, че са израелци, и ми подариха вестника.

- Коментирахте с Мичмана (лека му пръст!). Какви бяха първите ви реакции след края на коментара?

- Хвърлихме слушалките и започнахме да се прегръщаме и целуваме. Дори не се усетих, че имам микрофон на „Канал плюс“, които снимаха за мен предаването „Един ден на…“, което след години правехме и в България. Дори ни развеждаха през деня из Париж с професор Шойлев (лека му пръст!). Въобще не ми беше  до пресконференцията и изтичах по коридорите да поздравя момчетата в съблекалнята. И някъде там видях Валентин Михов, беше с някой от ръководството, май „брокерите“. Вальо се обръща към мен щастлив: „Пепка, какво става?“. Аз напълно сериозен: Вие като ръководство няма ли да си свършите работата докрай? И усмивките им изстинаха! Притеснено ме попитаха какво е станало. Казах им: Ами идете и целунете съдията Лесли Мотръм, че даде 20 секунди продължение! И Вальо тръгна към съдийската стая да благодари.

- Вярно, че не дадоха голямо продължение, не ми се мисли със сегашните правила колко щяхме да треперим!

- Като не броим нашата радост, биха центъра, два паса, един тъч и съдията свири края. Сега сигурно щеше да е минимум още 5 минути. Това, между другото, първо Мишел Вотро го въведе на Мондиал 1990. Даде 12 минути продължение на полуфинала Италия-Аржентина, загубен от домакините. Добре че Мотръм не беше от тези, които щяха да продължат играта до гол на Франция.

Разговаря Ивайло Йолчев

 

Пловдивската заслуга за чудото

Гецата прекара Любо и Емо нелегално през границата 

Гецата има огромна заслуга за българската победа

 

Преди 26 години Господ великодушно реши да бъде за малко българин. Имах шанса да бъда сред необичайно голямата група от над 50 български журналисти, които видяхме на живо чудото на „Парк де Пренс“.  До него обаче изобщо можеше да не се стигне, ако не беше пловдивчанинът Георги Георгиев-Гецата. В навечерието на решителния мач ръководството на БФС заведе отбора на лагер в Германия, недалеч от Франкфурт. Чиновниците от футболната ни централа обаче не бяха съобразили, че играещите в чужбина Любослав Пенев, Емил Костадинов и Петьо Александров нямат френски визи в българските си паспорти.

По това време Гецата, тръгнал от "Марица" и играл за "Ботев" и ЦСКА, беше съотборник на Боби Михайлов във френския Мюлуз от едноименния 100-хиляден град, който е близо до границата с Германия. Заради това именно той е натоварен с мисията да прекара тримата национали нелегално с колата си. 

"Намерихме безмитна зона, където контролът беше по-свободен. Минахме си нормално. Митничарите ни познаваха, защото бяхме известни футболисти. Така и не се сетиха да ни проверят визи и паспорти. Те просто не можеха да допуснат, че ще направим подобно нещо. Кой от тях е мислил, че можем да вкараме хора без документи", ще разкаже по-късно Гецата.

На сутринта той води бъдещия палач на "петлите" Емо и Любо, който ще му сервира паса за победния гол, на летището за вътрешен полет до Париж. За беля пътниците до френската столица от Мюлуз са обединени с тези от Базел, което вече прави полета международен, което предполага проверка за визи.

И тук фатална за клетите французи се оказва ролята на техния сънародник митничар, който разпознава известните играчи, но ги пуска, без да прави проблем. По това време Костадинов беше звезда на Порто, а Чичовото бележеше за Валенсия. Според Гецата на следващия ден същият митничар гостува в дома му и заедно гледат как българските национали екзекутират "петлите". 

Така се стигна и до великата победа. Пет минути преди края домакините бяха разлели вино в красиви чаши в залата за пресконференции под трибуните. Естествено, за френския триумф. Виното го пихме обаче само българите. Голът на Костадинов не просто шокира, а направо попари местните запалянковци. Големи мъже плачеха като деца, други псуваха и крещяха от яд, някои пък не можеха да мръднат от местата си, невярващи как тази „банда балкански негодници“ им отнема мондиала.

Треньорът на „петлите“ Жерар Улие едва отрони няколко думи, а видът му беше на човек, който очаква да го заведат на гилотината. Мъките на словото пък съвсем налегнаха обезумелия от радост Димитър Пенев, който върза няколко щастливи изречения, но запази култовите си лафове за световното първенство следващата година.

На следващата сутрин чартърът върна в София очевидците и част от участниците в чудото на „Парк де Пренс“, докато България още се събуждаше с щастливия махмурлук от великата победа. На борда ги нямаше топзвездите в тима на Пената, които играеха в чужбина и си хванаха самолетите за своите клубове направо от Париж. Националите от вътрешния шампионат обаче бяха посрещнати от премиера Любен Беров. Като виц ще остане как той нарочи репортер от държавната телевизия за Костадинов и даже тръгна да го прегръща.

После дойде великото американско лято на Стоичков и компания, но след него Господ реши, че толкова радост за българите стига, и футболът ни тръгна надолу.