Следвайте ни

Николай Пешалов: Абаджията не даде да бия Наим в дебюта ми

viber icon

В историята има само четирима щангисти, които са спечелили 4 олимпийски медала. И един от тях е българин - Николай Пешалов взе два от тях от името на Хърватия, но това по никакъв начин не може да отнеме от заслугите на българската школа по вдигане на тежести, която изгради този уникален атлет до ниво, с което да спечели олимпийска, три световни и осем европейски титли. Днес този колос на световните щанги става на 50 години. Името му е в пантеона на най-големите в този спорт. Редом е до американеца Норберт Шамански (злато от Хелзинки 1952, сребро от Лондон 1948 и бронз от Рим 1960 и Токио 1964), германеца Рони Велер (злато от Барселона 1992, сребро от Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Сеул 1988) и Пирос Димас (злато от Барселона 1992, Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Атина 2004) – другите с по 4 отличия от олимпийски игри. От малко повече от година Пешалов е президент на хърватската федерация по вдигане на тежести. Ето какво каза легендата пред „Меридиан Мач“ навръх юбилея си.

- Николай, честита 50-годишнина, къде те откривам?
- В Хърватия, в Сплит съм. Тук изкарах цялото извънредно положение покрай коронавируса, не съм се прибирал в България. През март дойдох в Сплит, защото имах да свърша малко работа и след една седмица пламна пандемията, затвориха границите и наложиха извънредно положение.

- Как ти се отрази това положение?
- На мен лично не ми се отрази чак толкова зле. Супер е в Сплит - море, разходки... Но и тук, както и в България, в началото настана паника, хората бяха уплашени.

- Как се чувства един от най-великите щангисти в историята на 50 години?
- Не се чувствам като 50-годишен човек. Само, когато си погледна ЕГН-то установявам, че съм на толкова. Повечето елитни спортисти, след като приключат кариерите си, се оплакват от хронични болки, вследствие на натоварения режим преди това, но при мен не е така. Нищо не ме боли.

- Има различни версии за това защо напусна националния тим на България и взе хърватски паспорт. Една от тях е конфликт с Иван Абаджиев...
- Не, не. Истината е, че тогава нямаше никакви пари във федерацията. Намалиха ни драстично заплатите. На мен ми стигаше само да си заредя с бензин колата, да ида на тренировка и да се върна. Представяте ли си, за това ми отиваше цялата заплата. А тъкмо ми се беше родило дете и не издържах повече. Казах им, че европейското в Риека през 1997-а ще е последното ми състезание за България. Като отидох там, хърватите бяха узнали какви са ми намеренията, установиха контакт с мен и ми предложиха хърватски паспорт.

- Да, но не започваш да се състезаваш веднага за Хърватия, защо?
- Трябваше да мине време, докато ми издадат паспорт. Освен това аз бях прекратил кариерата си и бях станал треньор. Искам да кажа, че в началото, докато си стъпя на краката, голямо рамо ми удари тенис звездата Горан Иванишевич, който по-късно стана шампион от „Уимбълдън“. Помагаше ми много. С него се познаваме още от олимпиадата в Барселона 1992, така че той ми бе сериозна опора в първите години в Хърватия, защото също живее в Сплит и винаги се отзоваваше бързо, когато имах нужда от нещо. Също така от отбора, за който се състезавах в Германия, ми предложиха да се върна на подиума и да продължа да вдигам за тях в местното първенство. Така че започнах лека-полека да тренирам и в един момент се оказа така, че вдигах повече от всички младоци в залата. И така се върнах на големия подиум.

- За да спечелиш олимпийска титла за Хърватия в Сидни 2000 и бронз в Атина 2004...
- Да, а и още две европейски титли, които добавени към шестте ми за България правят 8 първи места на Стария континент. Не е лошо, нали? За България имам и три световни титли, както и сребро и бронз от олимпиади.

- Нека те върна към дебюта ти при мъжете – световното в Атина през 1989 година. Тогава новата генерация млади български щангисти нахлу мощно на големия подиум – Иван Иванов, Кирил Кунев, Петър Стефанов и Стефан Ботев станаха шампиони на планетата, ти и Йото Йотов взехте сребърни медали...
- Аз също можех да стана шампион, но не ми позволиха. Знаете, че Наим Сюлейманоглу беше слабост на Иван Абаджиев, Бог да ги прости и двамата. Мисля, че нашите се бяха разбрали с турците да не правя проблеми на Наим за първото място в кат. 60 кг. С две думи – през цялото време си вдигах за второ място.

- Няколко месеца преди олимпиадата в Барселона побеждаваш Наим на европейското в Сексард, Унгария. Мнозина казват, че Сюлейманоглу е бил много притеснен за олимпийското си злато в Барселона. Какво се случи, че не можа да дадеш отпор на Наим на тези Игри и той стана безапелационно първи с голяма разлика в кат. 60 кг?
- Ще почна малко по-отрано. Не направихме добра подготовка за тази олимпиада. По точно говоря за двумесечния тренировъчен лагер, който имахме в Унгария. Направо полудяхме. Бяхме буквално в един царевичак. Само 10-12 човека, 60 дни на едно място и накъдето и да погледнеш – царевица. Психически ни подейства много зле. Няма къде да отидеш, с кого друг да поговориш, за разпуснеш малко... Така че не успяхме да се подготвим добре заради цялата тази затормозяваща ни обстановка.

- После пътищата ти с Наим се разделят, но все пак най-накрая в Сидни 2000 взе своя голям реванш?
- Да, след Барселона 1992 промениха категориите. Вече нямаше такава до 60 кг - имаше 59 и 64. Аз бях на 59, а той – отиде на 64. После след олимпиадата в Атланта 1996 имаше нова смяна на категориите. Така в Сидни се събрахме в кат. 62 кг. Както знаете, той направи „нула“ и отпадна, а аз станах шампион. Но преди това имаше европейско първенство в София и там отново го победих.

- Чувстваш ли се оценен на 50 години? Да очакваме ли скоро да станеш член на Залата на славата на световните щанги, където са още трима българи – Нораир Нурикян, Янко Русев и Стефан Ботев?
- Залата на славата не ме блазни. Какво толкова – ще ми сложат една снимка, ще ми дадат един плакет... Аз моите постижения съм си ги направил, те са там и всеки може да ги види. А колкото до уважението – да, имам го. Навсякъде – и в България, и в Хърватия, и по целия свят. В личен план също съм доволен. Вече съм и дядо и съм безкрайно щастлив.

- Къде ще отпразнуваш юбилея?
- Тук, в Сплит. Дори днес имаме Управителен съвет на федерацията. Не се бяхме събирали по време на извънредното положение и има много насъбрала се работа. После ще се почерпим. Когато се върна в България, ще вдигнем наздравици и с най-добрите ми приятели от няколко поколения големи наши щангисти.

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Остана ли ви отпуск за ваканция през лятото?