Димо Костов: През 1974 г. забравиха да връчат шампионската купа на Хасково

ТКЗС-тата бяха накарани с постановление да събират пари за борбата


Димо Костав е роден на 17 март 1947 г в харманлийското село Рогозиново. На олимпиадата в Монреал през 1976 г. печели бронзов медал в категория до 100 кг, като губи само от руснака Яригин и американеца Хеликсън. Участник е в няколко европейски и световни първенства по свободна борба с екипа на ДФС “Хасково”. На световното първенство през 1973 г. завършва на 4-то място в категория до 90 кг. Има и още две 5-и места при 100-килограмовите. На европейското първенство през 1973 г. става трети в категория до 90 кг, такова е постижението му и през 1975-а, но в категория до 100 кг. Сребърен медал печели и през 1976 година в Ленинград. През 1974-1975 г. е два пъти шампион на турнира “Дан Колов” в Севлиево и София. Сребърен медалист на същия турнир през 1970-а и 1973-а в София и Варна. Юношески, младежки и 3 пъти шампион при мъжете в три различни категории (82, 90, 100 кг). Първи места в Полша, Унгария, Иран и Монголия.

Удостоен с почетен медал на БОК “Спортът за един мирен свят” по случай 60-годишния му юбилей. Почетен гражданин на Хасково. Бил е помощник треньор на Хасково и Лукойл Нефтохимик и 18 години национален треньор на Пуерто Рико.

=====================

Димо КОСТОВ,

олимпийски медалист по борба

Интервю на

Веселин ТОНЕВ

- Г-н Костов, честит юбилей! Как се чувства един олимпийски медалист на 70 години?

- Благодаря! Като изключим леките болежки от дългия спортен път, които започват да се обаждат с годините, всичко е наред. Аз съм позитивен човек. Очаквам около 100 човека да присъстват на моето тържество, което ще се състои на 18 март от 12 часа в хотел “Европа”. Надявам се много спортни легенди да пристигнат в Хасково. Поканил съм президента на БФ Борба Валентин Йорданов, Александър Томов, Боян Радев, Георги Мърков, Петър Киров, Живко Вангелов и др. Много ще се радвам да дойдат на тържеството.

- Всъщност, кой ви откри за голямата борба?

- Ние самите се открихме на село. Непрекъснато се борехме на поляната в Рогозиново, защото бяхме много деца. Когато имаше тържества (събори, молитви), а те бяха много, ни пускаха на алая за атракция. Беше много хубаво. Цялото ми сърце трепереше от желание да докажа, че съм най-добрият. Мога официално да кажа, че още от малък съм искал да стана борец. Мои откриватели са Величко Демиров, който работеше като треньор в Хасково и бай Ставри Тодоров, който правеше подбора в дружеството. Те са вече покойници. Другият ми треньор, който няма да забравя, е Руси Русев от ЦСКА. Интересен случай в моята кариера е, че в Маджарово пристигна лично Боян Радев да ме вземе за Левски по нареждане на министъра на МВР Ангел Солаков. Тогава не стана моето преминаване в столицата, но останалото го описвам в книгата, която наскоро ще издам.

- Споделяте ли мнението, че клубният статус на Хасково ви изстреля на върха и след това постигнахте най-значимия си успех в кариерата?

- Първо, нашата цел беше да станем републикански шампиони. Но след като постигнахме тази цел, не се задоволихме с нея. Нали знаете поговорката “Апетитът идва с яденето”. През същата година, след постановление №68 на МС за развитието на борбата, започнаха да се набират средства от местните ТКЗС-та. В първенството на страната се включиха над 30 клуба, а конкуренцията започва да става доста сериозна. Това даде своя принос и България скоро стана сила в световната борба.

Титлата, която спечелихме, е единствената завоювана от провинциален отбор. Надвихме грандовете ЦСКА и Левски и това беше най-голямата изненада. Като имате предвид конкуренцията по онова време и на военните отбори, това си беше чист подвиг. Станахме шампиони на страната през 1974 г. БФ Борба толкова се бяха шашнали, че забравиха да ни връчат купата. Дадоха ни я чак втората година, като дублирахме успеха. Намеси се генерал Владо Янев (Мир на праха му!) и те ни донесоха цели два приза наведнъж. Целият отбор придоби едно наистина голямо самочувствие и започнахме да мислим за по-значими международни изяви.

- Вярно ли е, че на едно събрание сте казали: “Какво е това шампион на България – нищо?” и след това отборът тръгва и печели два пъти клубната титла на Европа?

- Турнирът беше в столицата на Швеция – Стокхолм. Предварително знаехме, че действително нямаше състави, които да ни затруднят. Доста от отборите бяха отпаднали на предварителните квалификации. Бяхме силен колектив. Имахме много добре подготвени и изпитани борци във всяка една категория. Тогава бях в страхотна форма. Биех всичко по пътя си, биеха и другите ми съотборници, макар че имаха сериозна конкуренция по категории. В Стокхолм надиграхме шведите, чехите и унгарците, и пътят към титлата се отвори. Показахме много висока класа.

- Кои свои колеги бихте отличил?

- Възпитаника на треньора Стайко Стамов - Васил Барбов от спортното училище замени Мехмед Мехмед в най-леката категория, а Мечо отиде в другата. В категория до 57 кг отлично се сбори Карю Карев, на 62 кг – Раиф Илязов, 68 – Сейрула Фейрулов. На 74 кг се бори Георги Славов, след като бе изкарал жълтеница. Взехме го в групата и той не ни посрами. В следващата категория страхотно представяне направи Христо Ставрев (Мир на праха му!). Следващите козове бяхме аз, Тодор Казаков и Тончо Радев. Това де факто бе и съставът, който спечели двете последователни титли в България.

- Предполагам, че достойно са ви посрещнали в Хасково?

- След като се завърнахме тук в Хасково, ни приеха и ни поздравиха подобаващо, но без фанфари и илюминации. Обществеността нямаше нагласата, че сме постигнали нещо страхотно. Те бяха свикнали с нашите големи успехи и мислеха, че това е нещо нормално. Взехме по 80 лева, но после разбрахме, че нямали законно основание да ни ги дадат, даже забравиха да изплатят хонорара на Иван Динков. Не съм сигурен дали изобщо си го взе. Шефовете писали, че сме правили народни борби за откриване на спортната зала в село Силен, а тя не беше още построена. С една дума не почувствахме, че сме европейски клубни шампиони. Допълнително гледаха да ни прецакат и от София, защото ни завиждаха.

- Извлече ли Хасково някакви типично спортни дивиденти от тези успехи?

- Не, абсолютно нищо при нас не се промени. Останаха си 16 щата – 12 титуляри и 4 резерви със заплати. На мен ми даваха най-много. Все пак успехът на мъжете повлия на юношите. Както това правеше Еньо Вълчев в Димитровград. Той бе лидер и вдигаше нивото на останалите. Като виждаш, че една голяма звезда тренира невъобразимо, ти не можеш край него да не даваш всичко от себе си. Такива лидери в Хасково бяхме аз и Христо Ставрев. Ние абсолютно съзнателно, целенасочено и обмислено тренирахме и знаехме как да го правим, как да възстановяваме, как да почиваме, и смея да твърдя, че тогава младите в залата ни гледаха в захлас.

- Защо сте били тогава неоценени от националния селекционер?

- На фона на целия отбор и това, което постигнахме в България и Европа, оставаше да направим нещо и на световния тепих. Направих го, след като няколко години бях игнориран от националния отбор. Пръст в това имаше селекционерът Мишо Борисов, но след неговата смяна станах титуляр в националния отбор при треньора Радослав Радославов. Ако бях участвал 5-6 години при Левски, щях да имам много по-големи успехи. С една дума и тогава имаше ваши и наши. Продължаваме да си пречим и до ден- днешен. Същото се случи и с Иван Динков. Прекрасен неоценен борец, който стана четвърти в света заради неопитност. Водил е срещу американеца Сандърс, който става световен шампион, но после му извикали отстрани, Иван се обърнал и ....Сандърс го излъгал. Мехмед Мехмед взе медал на младежите, Иван Цонов на юноши и младежи, Тошко Христов и Ангел Драганов станаха след това световни шампиони. В крайна сметка това останаха дивидентите за спорта. Мъжкият отбор стана като пример за другите. Несъмнено, титлата ни в Швеция през 1975 г. даде тласък на големия спорт в Хасково, където през 80-те години на миналия век имаше 10 отбора в “А” група и само един в “Б”.

- През този период ли бяха най-силните години на спорта в Хасково?

- Определено. И не само този период. В Хасково ФИЛА даде и световното първенство по борба за юноши, което се състоя през 1975 г. на площадка “Спартак”. Това бе изключително състезание, в което участваха над 400 млади борци. То всичко се надграждаше и вървеше добре. Най-малкото бяхме домакини на най-стария юношески турнир в Европа “Ангел войвода”, който се провеждаше в зала “Дружба”. Поддържахме го на ентусиазъм, без пари и всичко приключи, след като почина Димитър Нончев.

- За хората ще бъде много интересно да разкажете как спечелихте бронзов медал от олимпиадата в Монреал през далечната 1976-а?

- На всеки един състезател мечтата му е да участва на олимпиада и да вземе медал. Такава беше и моята мечта. Аз работех много упорито, защото разбирах, че тя ще е последна за мен, бях на 30 години. Не бях обаче в изискващата се форма, но изкарах късмет. Поставиха ме в трудна група с иранец, турчин, германец и американец, все световни звезди. Но щастието дойде на игрите в Монреал. Първа среща с канадец и мой туш, после тръшнах и румънец. Третия мач паднах по точки от руснака (трикратен световен и олимпийски шампион) Давид Яригин. От това пък пострадаха японец и чех, от които взех една кошница точки. Бях изключително доволен от себе си.

- Работихте дълги години като треньор в Пуерто Рико. Каква е разликата с България и обичат ли там спорта?

- Това не може да се сравнява. Ние сме върхове над тях. Независимо от това те обичат да спортуват и държавата им дава пари за това. По-развити са баскетболът, бейзболът, боксът, плуването, вече имат и олимпийски шампион по тенис. Да не забравим борбата, за която и аз съм дал нещо на пуерториканците. Под мое ръководство взеха сребърни и бронзови медали от олимпийски игри и световни първенства. Спортът е ведущ отрасъл в икономиката на страната. Спортните инвестиции само в столицата тогава бяха над 30 млн. долара.

- В България здравето, образованието и спортът вече не са приоритет. Какво трябва да промени държавата в подхода си към младите хора, за да останат да работят и живеят тук?

- Политиката не ме интересува, но аз мисля, че трябва да се засили отчетността на похарчените пари. За мен липсва организация и контрол във всяка една сфера в държавата, ако това стане, ще имаме драстично подобрение на живота на хората. Аз съм работил в спортното училище и тогава учеха 680 ученици, а сега са под 300. По-напред за едно място се бореха 10 човека, а сега за 10 места има един кандидат.

- Какви са световните тенденции за развитието на борбата? Възможно ли е проблемите в някои страни да се отразят негативно в тази насока?

- Разбира се. Виждате каква е конкуренцията в света – страхотна. По-напред модата диктуваха САЩ и Русия. Сега тръгнаха да се обвиняват и за допинга. Злоупотребите са големи, а това не може да не даде отражение на останалите, където е и борбата. За сегашните условия развитието на борбата в България става все по-добро. Дано се подобри дисциплината. Ходя на гости в хасковските клубове и го забелязвам това. Всеки си прави каквото иска. Според мен треньорите нямат цел и мотивация. Изключвам Димитровград, където това все още важи. Не случайно в националния отбор при младежите от 8 категории – 5 са за борци на Димитровград. Казвам им ги тези работи на всички, но някои ми се сърдят. По-старите помнят с какъв хъс тренирахме навремето. Играехме контроли с футболистите и доста ги озорвахме. Ако топка мине - човек не минава! Смее се.... Затова тогава имаше и футбол, и борба. Имахме цели. Заставах пред отбора и им казвах: «Здравейте, шампиони» преди още да сме станали такива. Нас не ни интересуваше кой е Левски, ЦСКА или други съперници.

- В България без изключително необходимите база, финансов ресурс и специалисти излизат суперталантливи спортисти. Присъствате на много състезания и сигурно имате своя коментар. Как си го обяснявате това?

- Това идва от таланта. Всеки един човек се ражда с някои заложби. Но те трябва да се развият.

- Задават се избори. Симпатизирате ли на някоя партия и какво бихте казали на политиците, които ще ни управляват след 26 март?

- Не искам да се занимавам с политика. Спортистите трябва да бъдат над тези неща. Всеки да си знае мястото. Политиците трябва да осигуряват възможности за развитието на спорта. Ние сме посланици на доброто. Защо България не се слави с политици, а със спортисти, които ни прославят по целия свят. Като нашия Григор Димитров например. Желая му здраве и успехи. Той прославя всеки ден Хасково из цялото земно кълбо.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Допринася ли Гребната за добро качество на живот и активен отдих в Пловдив?