Следвайте ни

За срамната сага с царските имоти

viber icon

Някак си свикнахме да гледаме и слушаме как последният български цар Симеон II системно и методично бива подлаган на политическо гонение, натиск и унижение. Крайно време е да спрем да бъдем безучастни и да се противопоставим на това пълно безумие.

Нека да изложим фактите:

През 1946 г. царското семейство е принудено да напусне България. В негово отсъствие през 1947 г. комунистическата власт оркестрира приемането от Великото народно събрание на закон за одържавяване на личното имущество на българските царе със следния текст:

Обявяват се за собственост на Народната република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България, и принадлежащите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници, лично придобити и наследени

                                                               (Държавен вестник, 31 дек. 1947 г. бр. 305).

Във връзка със закона министър-председателят Кимон Георгиев определя нарочна комисия, която да опише личните имоти на царя (вж. Списък на държавните смесени и лични имоти, управлявани от интендантството на двореца, Централен държавен архив, София). Списъкът е разделен на три части: Държавни имоти, Смесени имоти и Лични имоти. Законът за одържавяване е ясен – обявяват се за държавна собственост частните имоти на царското семейство, така както са одържавени стотици фабрики, магазини и имоти на обикновени български граждани, защото комунистическата власт гледа на частната собственост като на буржоазна отживелица. След като държавата национализира дворците „в името на народа”, в тях се настаняват новите комунистически властимащи: така например в едната част на двореца във Врана се разполага Георги Димитров, а в другата – Васил Коларов, впоследствие той става дом на Вълко Червенков и Тодор Живков.

А фактологията за историята на Врана е следната – през 1898 г. основната част от имота е закупена на публичен търг от цар Фердинанд посредством  дворцовия аптекар д-р Странски. Впоследствие чрез около петстотин крепостни акта е закупена и останалата част от днешния парк. Сградите на двореца са построени поетапно в периода 1904–1912 г., без да е вложена нито една стотинка държавни средства, дори напротив – за да завърши двореца, цар Фердинанд е принуден да вземе частен заем в размер на три милиона златни френски франка от руския император, гарантиран с личния му имот Врана (цялата документация по заема понастоящем се намира в Държавния архив на Руската федерация в Москва и е приложен по делото).

Твърде много се спекулира и с термина „интендантството“. Бъркат се функциите и прерогативите на съществуващото във войската Интендантство (чисто държавна институция) и Интендантството на цивилната листа на Н.В. Царя. Тази служба не е българско изобретение – тя съществува и до днес в конституционните монархии на Европа. Самото название императивно показва, че това е орган, лично подчинен на царя, и основният му предмет на дейност е управлението на средствата по цивилната листа. Съществуващите исторически документи показват, че Интендантът на Цивилната листа се назначава от монарха без съгласието и санкцията на надлежния министър, защото няма връзка с чл. 18 на Търновската конституция, който гласи: „Наредбите и разпорежданията на царя имат сила, когато са подписани от надлежните министри”. 

Цивилната листа е институция на частното право, която представлява годишната заплата на царя в качеството му на държавен глава. Според изтъкнатия юрист проф. Любомир Владикин цивилната листа е призната за юридическа личност, за да могат имотните интереси на царя да се уреждат по общоустановения правов ред, без да се намесва неговата личност. Може би младата съдийка от СГС, която излезе с последното странно решение, е хубаво да се запознае по-подробно с тезите на професора и водещите български юристи, познаващи същината на монархическия институт.  В действителност цивилната листа се появява тогава, когато личните разходи на монарха се отделят от общите държавни разходи. При абсолютната монархия монархът е равнозначен на  самата държава и цялата собственост на държавата е всъщност негова собственост. При конституционната монархия се поставя ясно разграничение между статута на монарха като държавен глава и неговия статут като частно физическо лице, което получава възнаграждение от цивилната си листа и може да придобива и притежава свое лично имущество посредством института на интендантството.

Това е все едно някой да държи сметка на президента на републиката как си харчи заплатата и впоследствие да му вземе имоти, които е придобил с възнаграждението си по време на мандата му.

 

По искане на главния прокурор Иван Татарчев от 1998 г. Конституционният съд на Република България с пълно единодушие на своите 12 членове реши, че Законът за конфискация на царските имоти е противоконституционен. Решението бе подкрепено с решение на Министерския съвет на Република България с министър-председател Иван Костов.

По силата на тези решения царското семейство възстанови своята законна собственост, като дори не предяви пълни претенции към всички имоти, а впоследствие дори дари парка към двореца на Софийска община с условието да бъде отворен за хората.

Това се случи във време, в което царят не заемаше никакъв държавен пост – противно на твърдения в медиите, че той сам си го е върнал. Нещо повече, след това, в качеството си на министър-председател, той се придържаше към изключително моралната и етична позиция да не се възползва от пълното парламентарно мнозинство, което да наложи специален закон в негова полза, а действаше по силата на реституционните закони, валидни за всички български граждани.

 

Кога започнаха проблемите на Царя?

През 2009 г. по инициатива на марионетката Яне Янев парламентарното мнозинство на ГЕРБ прие мораториум върху ползването на  възстановените царски имоти. Същевременно отделни министерства от името на държавата заведоха съдебни искове за същите имоти. С мефистофелска лукавост и подлост единственият имот, за който не е заведено съдебно дело, е скромната къща в село Баня, Карловско. Причината е очевидна: явно унижение! Общоизвестен факт е, че прогласеното от Конституцията разделение на властите е един мит в нашата реалност, защото българският съд си позволява да загърбва своята независимост и да взема решения, угодни за властта, неглижирайки очевадни исторически факти и документи.

Изключително странна е мотивировката за завеждането на сегашните дела. Според ищеца държавата била придобила със закон тези имоти. Да, със закон, но закон за национализация, не допускащ никакво обезщетение на бившия собственик. Защото царското семейство не е получило и лев за отнетите имоти. А подобна практика противоречи изцяло на днешните законодателни норми и духа на съвременното правораздаване, защитаващо частната собственост и недопускащо произволното национализиране на частни имоти.

 

Така започна съдебната сага, която се точи с години и бива изваждана медийно на дневен ред, когато трябва да се отклони общественото внимание от реалните проблеми на държавата.  

Необяснима е страстта и отмъстителността, с която Бойко Борисов преследва човека, благодарение  на когото българите научиха за неговото съществуване, а впоследствие стартира и неговата политическата кариера. Само можем да предполагаме, че една от причините за тези действия са неудовлетворените амбиции на Борисов да бъде назначен за министър на вътрешните работи по време на управлението на Тройната коалиция.

Съдебната сага продължи почти 9 години до наближаването на българското Европредседателство. Тогава, осъзнавайки нуждата от личност и авторитет като царя, Борисов лично настоя и го помоли да стане член на борда на старейшините на Европредседателството. Въпреки това още на самото откриване в Народния театър царят бе подложен на ново унижение, като бе настанен на третия ред на балкона в ъгъла зад телохранителите на президента. Това тенденциозно не бе отбелязано от българските медии, но направи много лошо впечатление на дипломатите и чуждите журналисти. Единствено чувството за дълг към честта на родината и пословичната дипломатичност на царя не направиха от тази оскърбителна нецивилизованост международен скандал. Очевидно авторитетът на личността му бе брутално използван с пропагандни цели, а действителното му участие бе сведено до чисто протоколни изяви.

 

Но да се върнем малко назад, в навечерието на Председателството. През ноември 2017 г. се състоя знакова правителствена визита в Саудитска Арабия. Изненадващо за мнозина като почетен гост в делегацията бе поканен цар Симеон II и това бе напълно обяснимо: царят от десетилетия е в особено близки отношения със саудитското кралско семейство, да не говорим, че познава лично последните петима саудитски крале от крал Фейсал до сегашния крал Салман. Именно в дните на това посещение в българските медии се тиражира новината, че правителството води преговори с царското семейство за приключване на съдебните дела и сключване на споразумение за уреждане на правния статут на царските имоти. Стигна се дотам държавата да поиска спиране на делата до сключване на споразумение. Ала след като Симеон ІІ свърши необходимата работа, държавата внезапно прекрати преговорите и сагата започна отново.

Каква е причината за поредната проява на безкултурие и подлост?

Логиката подсказва, че уважението и вниманието, което саудитските власти начело с крал Салман са оказали на царя, са подразнили славолюбивия български министър-председател, за да поднови с нова сила няколко месеца по-късно съдебната битка срещу царя, като удобно бе изчакано срокът на Европредседателството да приключи.

Странен факт е, че Софийската община, която е ответник по делото за Врана заедно с царското семейство, не изпрати на нито едно съдебно заседание свои юристи да защитават интересите както на самата община, така и на всички софиянци, по делото.

Ако дворецът Врана в крайна сметка стане неправомерно държавна собственост, дали отново няма да стане резиденция на премиера от Банкя и целият труд, усилия и финансови средства по реставрирането му и създаването на Исторически институт посветен на Третото българско царство и помещаващ се в двореца, да отидат на вятъра. Днес дворецът се е превърнал в притегателен център на култура, история, музей, библиотека, архив и хранилище на паметта, традициите и бита на една цяла епоха.

Към това трябва да прибавим и огромните парични суми, които държавата си позволява да харчи за воденето на тези срамни дела. Доколкото ми е известно, става въпрос не за стотици хиляди, а за милиони левове към една определена юридическа кантора. Парите на данъкоплатците са , използвани не за насъщни нужди или креативна дейност, а за задоволяването на личното его на групичка хора начело с настоящия премиер.

 

И едно сравнение:

В Англия гледат на Кралицата като на национално богатство. Същото е и в другите европейски конституционни монархии.

Защо тук допускаме да мачкат и унижават последния чистокръвен цар на Земята, пред когото всички врати по света са отворени, а дейността и присъствието му могат да бъдат само от полза за България?

Замислете се, драги българи!

 

Написаното от мен не е оценка на царя, нито на неговото управление, а на отношението към личността му от страна на бившия му ментор и началник, комуто сегашният премиер Борисов дължи цялата си политическа кариера. Както изтъкнах, то е срамно и нецивилизовано.

 

Що се отнася до моята оценка за управлението на правителството, оглавявано от Симеон Сакскобургготски, то тя е далеч по-сложна и донякъде противоречива.

От една страна, отчитам значителното успокояване на политическата атмосфера, силното снижаване на междупартийните дрязги, далеч по-спокойния тон в управлението на страната.

Имаше очевидно стабилизиране и ръст на икономиката. Инфлацията от началото на 2001 до края на 2005 г. бе общо 26.5%, ръстът на БВП през годините на управлението бе, както следва:

2001 – 4%

2002 – 4.8%

2003 – 4.3%

2004 – 5.6%

2005 – 5.5%

Ръстът на БВП на глава от населението – от 3200 през  до 4200 евро годишно (31.3 %).

Виждаме стабилен икономически възход и ускорение на икономиката през периода.

Това бе и периодът, през който бе извършена най-голямата работа за присъединяването ни към ЕС и в законодателството, и в икономиката, и в социалната сфера, и в управленските практики.

В България се възцари атмосфера на предприемачество и делова активност, която се отрази и върху интересите на всяко семейство.

 

От друга страна, налице бяха и негативни тенденции. Редица членове от правителството се придържаха към непрозрачни и корупционни практики, обслужващи групови интереси.

Това бе и периодът, в който процъфтяха т.нар. заменки, макар те да не започнаха тогава и не завършиха с края на управлението на НДСВ.

Финансовият министър Милен Велчев извърши изключително съмнителната сделка по замяна на облигациите „Брейди“ и превалутирането на външния дълг от долари в евро при негативно съотношение на еврото към долара (тогава едно евро струваше 0.85 долара, а впоследствие достигна до ок. 1.20 долара, с което дългът се оскъпи с почти 40%), да не говорим, че стойността на облигациите „Брейди“ в момента на сделката скочи точно два пъти. Според редица икономисти и финансисти загубата от тази сделка бе в рамките на 1 млрд. долара, а положителният ефект се заключаваше само в известно отлагане на плащанията.

През 2003-2004 г. по централизиран начин бе извършена крупномащабна кражба на инвестиционни бонове от масовата приватизация. От нея пострадаха ок. 200 000 души, а откраднатата сума се оценява на ок. 50 млн. лева. Всичко това бе организирано от тогавашната вицепремиерка Шулева.

През 2004 г. БТК бе продадена за смехотворната сума от ок. 400 млн. евро на австрийската компания „Вива венчърс“, която само три години по-късно, през 2007 г., я препродаде на американската АІG за 2,112 млрд. лева, т.е. почти трикратно по-скъпо. В крайна сметка преди ок. 2 години тя се оказа в ръцете на бизнесмена Спас Русев и други видни дейци от епохата на управлението на НДСВ.

Крайно отрицателно бе и легитимирането на ДПС като коалиционен партньор с далеч по-голямо влияние от политическия потенциал на специфичния му електорат. Нещо повече, цели региони бяха дадени на ДПС като на изполица и там властваха без никакви ограничения партийните велможи на Ахмед Доган.

Управлението на Симеон Сакскобургготски се отличаваше и с известна мудност и нерешителност при вземането на решенията, което спъваше динамиката на развитие и изпускаше редица потенциални възможности за по-мащабни постижения.

 

Като цяло периодът би могъл да се нарече успешен. И резултатите му нямаха нищо общо с представените от медиите пред обществото. Защото още от завръщането си царят бе подложен на могъща пропагандна атака от основните медии, които бяха под контрола на СДС.

-      Той бе представен като политически проект на КГБ

-      Съчинени бяха всякакви небивалици за неговата алчност и за това, че е заграбил имоти, които не би следвало да му принадлежат – нещо, което се опровергава от документите, стига за тях да има трибуна

-      Създаден му бе образ на хазартен тип човек, проиграл голяма част от имуществото си на комар и работещ преди всичко за собственото си благо, което изобщо не отговаря на истината

-      Неблаговидните действия на част от екипа му бяха прехвърлени върху неговата личност

-      Поради високото му възпитание и коректност в края на мандата му се оформи всенародно състезание сред журналистите кой да го охули по-безцеремонно и без никакви аргументи.

 

В крайна сметка медиите преувеличиха до неузнаваемост някои действителни и много повече измислени недостатъци в управлението му, принизиха и не отразиха в нужната степен реалните му постижения, раздухаха клюки, интриги и сплетни за него и за партията му, упражниха се в неумерено злословие и клеветничество, без да имат насреща си никаква съпротива. Резултатът бе неизбежен.

 

България така и не успя да се възползва от потенциала на Симеон Сакскобургготски и огромното му влияние и връзки не само в Европа, но и в Близкия изток, като всичко тръгна от отказа на СДС да си сътрудничи с него заради користните интереси на бившия президент Петър Стоянов, който се стремеше към втори мандат.

А подготовката на царя бе именно в тази насока – не за ръководител на изпълнителната власт, а за държавен глава. Там му беше силата, за това той се бе готвил цял живот. И вината, че възможностите му не отидоха за благото на България, изобщо не бе негова.

 

 

Мирослава Атмаджова

Мирослава Атмаджова

Редактор - marica.bg

Мирослава Атмаджова е завършила Право в ПУ „Паисий Хилендарски“. Работила е като копирайтър в голяма IT компания. Част е от екипа на „Марица“ от 2017 г.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Какво е най-важното, което новото правителство трябва да свърши в следващите месеци?