"При спуснати бариери" - новият смъртоносен хит сред шофьорите

Бързането. Явно ние българите имаме голям проблем. Мислим как да тръгнем, ама хич не се сещаме, че трябва да се върнем. Че все пак някой ни чака.  Че има някой до нас и ние сме отговорни за него. Че необратимото става за стотна от секундата.

Инцидентът при жп прелеза в пловдивското село Скутаре навръх 8 март напомни още веднъж за нашата, понякога  и все по-често, смъртоносна припряност.  И роди новина - акълът ни май също е под карантина.

31-годишната жена, която опита да премине при спуснати бариери, издъхна. Но това не служи за урок, не се възприема като размахан показалец и красноречиво предупреждение.  Още на следващия ден в социалните мрежи се появиха няколко кадъра на самоубийци, които бързат ли бързат за оня свят. На тарикатите не им се чака и прашат напред пък, ако е писано, ще оцелеят. Но тези бързаци са само върха на айсберга. Колко ли такива прескачат трапа всекидневно, буквално само един Господ знае, но със сигурност са 10 пъти повече.

На кантонерът пък се пада честта да играе ролята на брояч на трупове...или полутрупове, чиито образи не го оставят да спи до края на дните му

Тази игра на руска рулетка явно става все по-популярна, особено сред по-младите сред нас. Дългогодишните шофьори имат специално подразделение в мозъчната кухина, което е по-известно като правилна преценка или практика.  Съвсем не е случайна идеята прелезите да се контролират. Спуснатите бариери са ясен знак, че гумите на колата трябва да спрат да се движат пред тях, а не през тях.

Новаците зад волана и по-младите шофьори играят тази игра по свои правила. Като на война – с пролята невинна кръв и жертви. Били нервни, не обичали да чакат, бързали. Ами ако закъснееш с една минута, но останеш жив? Мисля, че да продължиш да дишаш е достойна награда за търпението.

Тук изключвам факта, че бариерите се спускат понякога 10 минути преди преминаването на влаковата композиция и шофьорите не са на себе си яд. Но вече разбирам защото се налага чакането. Заради възпитанието и умствения капацитет.  Всеки е ставал свидетел как бариерите започват да се спускат и започва едно лудо бибиткане и ръкомахане към кантонера. „Чакай да мина и пускай!“. Ако ли не, следват най-цветните благословии.

А този кантонер заслужава медал. Колко ли живота е спасил? А ако му плащаха за всеки един спасен, щеше отдавна да е милионер и да зареже тясната и спарена кабинка.

Решението на проблема с чистата лудост покрай жп прелезите може да се реши по два кардинални начина. Първият – повдигането на линиите на естакади. Това е най-сигурният вариант за спасяване на стотици самоубийци, които не е ясно дали искат да бъдат спасени, щом залагат живота си и този на останалите на карта. Вторият начин – плътни, големи, железни бариери, като едно време. А си минал с лъскавата кола, а е заприличала на хармоника. Пък и няма как да бъдат заобиколени така, както сме свикнали да заобикаляме всяко правило или закон в тази държава.

Третият начин вече отива в утопичното, но не и невъзможното, ако този нов спорт стане масов  – полицай на всеки прелез, който да реагира светкавично на подобна проява на лудост, безразличие и безразсъдство.

Докато не се помисли в тази посока, некролозите, залепени близо до фаталните жп прелези, ще станат азбучник на мъртъвци. Ако не друго, прелез поне може да изтърпим. И да разберем, че едната секунда, онази между нас и влака, е цяла вечност.  Кръвта спира от уплах, спомени връхлитат в ума един след друг и се борят, виждате лицата на всички близки и изведнъж тъмнина. Защо? Този въпрос май се оказа с повишена трудност.