Държавата - враг на Пловдив*
- 08:51, 25.11.2022
- 12:36, 25.11.2022
- 4977
- 0
Може ли националната детска болница да бъде построена в Пловдив, а не в София?
„Марица” повдигна темата преди половин година, когато се разбра, че държавата и Столична община не намират работещ вариант за изграждането на стратегическото за българското здравеопазване лечебно заведение. Разбира се, че може, но чиновниците в сектора и столичните медицински феодали явно няма да го позволят.
Преди седмица министър Асен Меджидиев отговори на въпроса на „Марица” за евентуалното преместване на националната педиатрична болница в Пловдив съвсем ясно: „Защо не? С удоволствие бих обсъдил всяка идея за подобна болница в Пловдив, но трябва да получим в министерството предложение”. След като темата влезе в Общинския съвет на Пловдив и националните медии обаче, от пресцентъра на Министерството на здравеопазването излязоха с опровержение, в което се твърди, че министърът не е казвал подобно нещо. Аз лично вярвам на колегата от „Марица” Ивайло Йолчев, а не на пиарите на министъра, но това е друг въпрос. По-важният днес е защо държавата продължава да се държи като враг на Пловдив и години наред стопира развитието на втория по големина град, вместо да му помага?
Преди 144 години след Съединението Пловдив направи своята голяма саможертва. Пловдив даде на новата столица целия си административен, управленски и предприемачески потенциал, за да се гради новата българска държава. Д-р Константин Стоилов и Иван Евстатиев Гешов се преместиха в София, за да ръководят 7 български правителства, а Григор Начович защитаваше българските интереси в най-тежките за страната международни преговори около двете Балкански войни. И докато Начович получаваше удари под кръста от столичните си опоненти, от тезите му се заинтересува американският президент Уидроу Уилсън.
Това обаче е далеч в миналото. Днес Пловдив е приеман като град втора ръка. След мандата на президента Петър Стоянов пловдивските политици бяха изпратени в ъгъла, превърнати в партийни проксита на столичните политически лидери. На парламентарни избори листите на големите партии задължително се водят от разни парашутисти, а местните кадри са в резерва или гледат мача от трибуната. За 12 години в мандатите на трите правителства на ГЕРБ единствено бившият зам.-кмет Амелия Гешева стигна до второто управленско ниво в Министерството на културата, но и тя е родом от Асеновград, а не от Пловдив.
Едва в последната година-две президентът Румен Радев се обърна към потенциала на пловдивчани и издигна няколко души с безспорна експертиза до високите етажи на държавната власт.
Напрежението по оста София-Пловдив безспорно вреди на Пловдив. В резултат, градът се ползва с нищожна държавна подкрепа, за разлика от конкурентите си Варна и Бургас. Пловдив обаче не спира да се развива и да конкурира столицата като притегателен център за хората от другите области и за инвеститорите. И това се случва не с подкрепата на държавата, а единствено с находчивостта и упоритата работа на местния бизнес, създал стратегически проекти като „Тракия Икономическа зона”.
Пренебрежителното и често антагонистично отношение на държавата към Пловдив не е от вчера. Ето какво пише в. „Борба” през далечната 1933 година, когато кметът Божидар Здравков слага началото на бурно строителство на инфраструктура и озеленяването на града (естествено - със заем): „Държавата, в лицето на своите правителства, се е отнасяла досега по един крайно несправедлив, жесток и престъпен начин към град Пловдив. Втората българска столица, която живее с традициите на една стара култура, е изоставена сама на себе си да се справя с почти непреодолими затруднения в своите усилия да създаде едно честно и обществено благоустройство…”. Както се казва - нищо ново под слънцето. За съжаление, нищо в отношението на държавата към Пловдив не се е променило за близо 100 години и това се доказва не само от страха на министъра на здравеопазването от евентуална дискусия за строителството на националната детска болница в Пловдив, която явно ще се изгражда в столицата.
*Заглавието е заимствано от редакционен коментар във в. "Борба", публикуван през 1933 година.