Доброволката: 9 май не е празник, а мъка

Боядисахме великденско яйце с кръв, за да зарадваме тежко ранен войник. Мартенички се вееха по мъртвите тела на българи на фронта в Унгария.

Меранза Стоилова е доброволка във Втората световна война. И сега, след 69 г., е запазила дързостта и пламъка в погледа на онова момиче с войнишка униформа, което заминава на фронта едва на 17. Родена в семейство на бежанци от Одринска Тракия. Отива на фронта в Първа българска армия, санитарен взвод към поделение 66200 “Следа” - Пета армейска хирургическа болница. 9 месеца е на фронта, била е на първата бойна линия в Унгария по време на Дравската епопея. Меранза Стоилова е създател на Комитета на жените ветеранки от Отечествената война.

9  май за мен не е празник, а мъка. Събираме се, почитаме паметта на мъртвите, спомняме си преживяното. Раните не зарастват. И всеки път сме все по-малко. В Пловдив от 80 жени останахме само две и две тежко болни на легло. Докато в Първата световна война една жена е била на фронта, в Отечествената война сме участвали над 4000 българки.


Войната е най-страшното нещо в света, дано дойде време да остане само в историята. Записах се доброволка, въпреки че отказваха да ме включат в списъка - бях на 17,  дребничка. Бях твърдо решила да замина - минала през мъчилището на бежанския живот, знаех през какъв ад са минали баба ми и хиляди хора като нея. Голямата ми сестра е родена в ракиджийски казан, брат ми е роден в кокошарника на попа, който приютил семейството. Затова бях решена да замина, да помогна, за да няма повече войни, мъка, хора, принудени да напуснат родните места. Не мислех за смъртта. Земите на дедите ми вече бяха в турски ръце, исках да дам нещо за България, стига са я разкъсвали. Успях, съдейства ми капитан Динев. Завърших курс за санитарки към БЧК и през декември 1944 г., три дни след Коледа, пътувах за фронта. Дори си отрязах плитката, за да изглеждам по-голяма. Не можех да заблудя никого, всички ми викаха Зайо. Когато ме видя сред доброволците в Белград, генерал Генчев се ядоса: Хайде обратно! Това е фронт, а не детска градина! Спаси ме командирът на нашата част майор Вичев,  хирург в болницата, който ме представи на генерала като своя дъщеря.


На фронта бяхме и сестри, и санитарки, и кръводарителки. Ние, момичетата от Пета хирургическа болница, всеки ден извличахме ранени от първата линия. Започнах да превързвам ранен, зави ми се свят. Майорът ме свести с плесница по бузата. Войникът беше загубил кръв, добре, че моята група е нулева, та 400 грама от кръвта ми спасиха боеца.


Спомням си потресаващ случай - в един от окопите ранен войник стиска китара и моли да не му я отнемат - тя била на бойния му другар картечар, който с тялото си го покривал и спасил.


Имам грях. Едно момче, на което щяха да му отрежат крака, получи писмо от приятелката си, Дора: Всеки да върви по пътя си! Дълго се чудих, но му дадох писмото. На другия ден той се хвърли от третия етаж. Това толкова ме разтърси, всички плакахме за тоя Ванко.


От щаба на армията на кон пристигна полковник Томов и съобщи, че на Драва се водят ожесточени боеве, имало много загинали и ранени. Трябвало 10 момичета да заминат на първа бойна линия да помагат за прибиране на ранените и погребване на мъртвите. Взводният командир Роза Косева взе кепето от главата ми и пусна вътре 55 листчета, колкото бяхме всичките, само 10 бяха пълни. Всяка изтегли  своя жребий, падна ми се да отида на мястото на сраженията - между Циклуш и Харкани. Беше истински ад - там, където бяха катюшите, всичко гореше и се топеше - земя, хора, метал. Безброй разкъсани тела, дим, миризма - това помня от онзи март. Разпределиха ни на тройки. Нашите бяха настъпили напред и ние се озовахме на равно поле след сражението. Стоях като втрещена - разпръснати тела, кой без крак, кой без глава. Надя ми удари шамар: Залавяй се за работа! Койна ми каза: Хайде, Зайо, ти си с мен. Дръпнах един ботуш, кракът ми остана в ръката. Постепенно свикнах, започнахме да товарим ранените в каруци, а труповете погребвахме, да не ги стигат зверовете.   


Няма да забравя мартениците, с които бяха закичени българите - убити и ранени. Легнали, а вятърът вее бяло-червените конци, тази гледка ми е пред очите. Като чуя за март, изтръпвам, и празникът ми се разваля.    Земята замръзнала, а трябваше да погребем загиналите. С трима тежко ранени останахме да чакаме линейката в един храсталак. Стъмни се, минаха часове. Молех моите ранени да не охкат, по звука можеха да ни открие врагът. А ги болеше - единият, Стойчо, имаше дупка в стомаха, помолих го да легне на другата страна, за да не му се подават червата. Другият, полковник емигрант, Дмитрий, ме попита колко е часът - на пламъка на клечка кибрит видях, че е 3 след полунощ. Старшата сестра ми подари часовника си на тръгване. Вече сме 8 март, най-хубавият празник, Международният ден на жената, каза ми един от ранените. За пръв път чувах за такъв празник. Раненият опипа около себе си земята и ми подаде подарък - три жълъдчета с листенце. Млада си, ще се върнеш жива и здрава от фронта, ще празнуваш дълги години този празник, разказвай къде за пръв път си чула за него, каза ми със сетни сили. Толкова години оттогава - на 8 март още чувам гласа му. Най-после линейката в 5 часа с двете руски момичета Ала и Наташа пристигна, отведохме ранените в болницата в Печ. След няколко дни  се отбих да ги навестя - и тримата бяха починали - бяха оставили две сирачета, две вдовици, три майки с черни забрадки.


Споменът за Великден 1945-та винаги ме разплаква. Бяхме в болницата в Кулабач, пристигнаха много ранени. От България бяха ни изпратили яйца, козунаци, сладки. До главата на всеки ранен сложихме боядисано яйце и сладки в красиви кошнички от марля. Яйцата не стигнаха точно за един тежко ранен боец. А той шепне: И аз искам яйце!  Намерихме яйце от готвача, но е бяло. Тогава едно красиво момиче, Койна, грабна яйцето и го боядиса в червено с кървавите бинтове в операционната. Сложихме яйцето в ръката на ранения, от сините му очи потекоха сълзички и промълви: И аз имам великденско яйце. След минута-две издъхна, пръстите му се отвориха и яйцето се търкулна на пода. Това е войната! 9 май 1945 г. ме завари в Сомбор, пратиха ме там за кръв. Кръвта не стигаше, всяка си знаеше групата - лягаш, до теб ранения и даваш. И така през 4-5 дни.


По едно време - чувам гърми се. Излизам от болницата с две чанти с банки кръв. Гледам хора крещят: Мирът е подписан, свърши! Едва не счупих банките. А сестрата ме предупреди: Зайо, кръвта е 10 пъти по-скъпа от златото, пази я като очите си!  Връщам се в болницата - едни пеят, други плачат: Доживяхме!  Върнахме се с два ешелона на Сточна гара, посрещнаха ни с череши, круши. А майки и жени с черни забрадки питат: Къде е синът ми, къде е мъжът ми? Усмивките ни застинаха, като че ли ние бяхме виновни, че техните близки ги няма.


Мемориал за загиналите


Две неща ми тежат много - едното е мъката на  вдовиците и сираците. Другото е, че Пловдив е единственият голям град в България, който няма паметник на загиналите във Втората световна война. От 1973 г. моля за това всеки следващ кмет. Сложиха в центъра паметник на Гюро Михайлов - охранител на банка, при над 2000 загинали в Отечествената война! На града му трябва паметник на загиналите, където нашите потомци да слагат цвете. Който да напомня колко страшна е войната, колко ценен е мирът. Дала съм клетва и все още вярвам, че ще се намери властник, който да помогне за построяване на пловдивски мемориал на загиналите във войните.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
5 коментара
Д-р П.

Д-р П.

22.05.2014 | 19:51

Трябва да се постави барелефна плоча ,с последната снимка ,като се изпишат имената на всички рискували живота си на предната фронтова линия медицински сестри.Тази плоча да бъде на входа на ДНА ,за пример на днешните и бъдещи поколения ,какво означава жертвеготовност ,в името на човека.

Отговори
1 0
GOGO

GOGO

10.05.2014 | 21:34

И от мен поклон, г-жо Стоилова! Мъката не може да се изкаже - тя е чувство! Израснах в семейство с двама инвалиди от войните - дядо ми от 1-та световна, Баща ми от 2-та! От дете съм бил \"мъжът в семейството\"! Зная какво е да си в една стая с хора като тях! Недоумявам от войнстващите коментари, вероятно на лица не знаещи нищо! Мразя войната, а всеки ден чета \"излияния\" на войнолюбци! Не омаловажавам героизма, но недоумявам от пристрастието! Обичам историята, но истинската, не изопачената! СТИГА ВОЙНИ! Наслушали сме се, нагледали сме се! Няма ли и болните мозъци на войнолюбството да го разберат! Най- интересното е, че почти всички са русофили! Мечтаят за всемирна империя за каквато е мечтал Сталин! Готови са да убиват, да издевателстват..... НО ДА СА ТЕ! Тях харската мъка не ги интересува, те искат да градят собственото си щастие върху нещастието на други, върху трупове и реки от кръв! ПРОКЛЕТИ ДА СА!

Отговори
1 0
Filibe

Filibe

09.05.2014 | 23:07

Какви жени са се раждали в България,истински патриоти.

Отговори
1 0
................

................

09.05.2014 | 21:49

Чудесен коментар за една искрена изповед,статията е силна и много въздеистваща\nза да ценим трябва да помним цената

Отговори
1 0
Petar-53

Petar-53

09.05.2014 | 21:15

Г-жо, поклон за Вашата смелост, за Вашата саможертва. Войната е много лошо нещо. Хората трябва да помнят историята.

Отговори
1 0

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?