Йорданка Петкова: ​Когато направиш добро, замълчи, но ако получиш добро, разкажи

 

Вместо да се съжалявам, аз се старая да помагам на другите

Тежкото заболяване прави някои хора по-добри, а други се озлобяват

Ако цял живот гледаш тези, които са над теб, ти ще си нещастен

 

- Г-жо Петкова, Вие сте организатор на дългогодишната инициатива „Най-добрият човек на Пловдив“. Как дойде идеята? 

- Идеята ми хрумна, понеже като човек, който е със заболяване, виждам проблемите на хората с редки болести и това колко протегнати ръце към тях има. Така започнах да срещам хора, които наистина са добри и много са помагали. И някак си се опитваш да им благодариш, обаче все нещо не ти достига, а обществото не ги вижда.

И оттам ми хрумна идеята. Един вид като една благодарност или реверанс към хората. Защото, както казват, ако направиш добро - замълчи, но ако ти направят добро, разкажи. Въпреки че някои са на мнение, че доброто трябва да е тихо, да не се говори за него. Обаче ако никой не говори, как можеш да увлечеш и други хора. В крайна сметка, нашето поколение има нужда от примери, които да вдъхновяват. Вярвам, че доброто е заразно.

- Лесно ли се определя кой е добър, кой е по-добър и кой е най-добър? 

- Няма как да се определи. И точно затова този формат е по-различен. Първата година, заедно с ентусиастите, които подкрепиха моята идея, започнахме с 80 грамоти. Само ще кажа, че в момента вече печатаме по хиляда всяка година. Правим една шатра на Главната, която сме нарекли "Пункт на доброто". И там всеки има възможност да дойде и да каже кой е за него добрият човек на Пловдив и да го номинира.

Младежите от Професионалната гимназия по хранителни техники и технологии, които в последните години са много активни и помагат на каузата ни, записват името на този човек, който е бил номиниран. Дори само номинацията ти носи грамота, която е изразител на благодарността. Де факто много хора получава такива грамоти. Но от всички тези случаи има такива, които просто те докосват.

След това събираме жури и от всички тези номинации излъчваме няколко души, които искаме да покажем на пловдивчани. Наистина да ги поощрим за това, което правят, и да бъдат по някакъв начин емоционално наградени. Така че де факто няма рамка за доброто. Всеки може да дойде и да вземе грамота.

- Това, че имаш по-тежък живот, прави ли те по-добър човек?

- Когато ти се случи някаква такава трагедия, има два варианта. Или ставаш много добър и почваш да съчувстваш на хората още повече. Или се озлобяваш към тези, които са здрави. Така че изборът си зависи от човека и това по кой път ще тръгне. Виждала съм хора, които след диагнозата са озлобени.

Не може да се каже, че непременно всеки става добър, ако имаш някаква лична трагедия в живота си. Това са едни човешки емоции и начин на мислене, които са много сложни. Не може да обвиняваш, че някои хора стават по-лоши. Трагедията ги прави такива.

- След като няма рамка за доброто, от Вашия опит, който имате в организацията на подобно събитие, на кого са благодарни пловдивчани най-често?

- Най-много в тези номинации присъстват роднини - майка, брат, баща, баба, дядо. Но освен това има много учители и лекари. Имала съм един случай, в който едно малко дете с колело мина през Главната и дойде до шатрата, за да разбере какво се случва. Аз видях, че то взе една грамота и си тръгна. След това почетох в тетрадката какво беше написано - „Благодаря на баба Медиспина, че ми подари хубава къща“.

На някого може да му се струва странно, но това са радостни емоции за душата. Имаше един друг случай - мъж, който дойде и взе грамота за починалата си жена. Има много  такива ситуации, които за всеки са индивидуално много силни.

- Вие сте председател на Асоциацията на хората с редки заболявания. Чувстват ли се всички там едно семейство, като една общност? 

- О, да. Това, което съм забелязала, понеже имам опит и наблюдавам други организации, при редките болести, понеже са индивидуални случаи, има хора, които цял живот не мога да срещнат някой, който ги разбира истински. Те често са неразбрани дори от близките. Това сплотява хората като нас и наистина сме като едно семейство.

- Много хора не са наясно със спецификата на такъв тип заболявания. Как протича един ден на човек, който страда от рядка болест?

- Представете си, че примерно днес ви боли глава и знаете, че нямате хапче, което да пиете, и трябва да изтърпите тази болка. Това ви носи дискомфорт, паника и напрежение. Всичко това, струпано накуп, го изтърпява един човек, който знае, че за неговата диагноза няма лекарство, няма лечение. Ето как се живее по този начин. И трябва да живееш и да работиш въпреки всичко, да си любезен, да си полезен на семейството си и обществото.

- Какво бихте казали на хората, особено на младите, при които има една тенденция за най-дребните неща да мрънкат?

- Това не е хубаво. Аз понякога не мога да изтърпя подобни мрънкания, защото знам какво е да имаш истински проблеми. Доста хора се оплакват за дреболии и сами си създават излишни проблеми. Просто трябва да седнеш и да си помислиш дали наистина имаш право да се оплакваш.

Това е моята лична рецепта - не се вглъбявам в моите проблеми, моите болежки. А си насочвам вниманието към хората, които имат нужда от помощ. Тоест, вместо да се съжалявам, аз помагам на други и си измествам фокуса не върху моите проблеми, а върху чуждите проблеми.

Сили ми дават и синовете ми, понеже от малки са свидетели на всичко. Ние като семейство вечно някъде тичаме - на благотворителни събития или базарии, и те са с мен, виждат какво се случва. И, когато нещо им е криво, им казвам просто да се огледат и да видят хората какви проблеми имат. Единият ми син ме попита защо никога не ги карам да се сравняват с тия, които са по-добре над тях. И аз тогава му казах, че ако цял живот гледаш тези, които са над теб, ти ще си нещастен. Но ако гледаш тези, които са под теб, винаги ще се чувстваш по-добре и ще си щастлив.

- Вярно ли е, че Мадлен Алгафари е човекът, който ви е подтикнал да започнете да пишете?

- Да, тя ме хвърли в дълбокото. Аз много четях от новите американски книги, които навлизат - как да забогатеем, как да променим живота си - изобщо вдъхновяващи истории и книги. Обаче в един момент се пренаситих с тях и докато си говорехме с нея, предложих аз да събирам истинските и вдъхновяващи истории от България, а тя да ги издава. В един момент вече бях събрала доста такива истории и Мадлен тогава ми даде кураж сама да ги напиша и издам.

- Доколкото знам, покрай писането имате и интересна среща с Хорхе Букай? 

- Когато той идваше няколко пъти в България, Мадлен беше в екипа, който работеше с него тук, и аз покрай нея се запознах и с него. И случката беше много шеговита. Бяхме с Ася от ПОТВ и той тогава ни предложи да направим една снимка, в която аз и тя го целуваме по двете бузи. На другата година аз му дадох снимката и той шеговито каза, че щом сме се целували миналата година, сега трябва да се оженим. Хорхе Букай е много забавен. Той много умее да завладява аудиторията.

- Някъде бях прочел, че покрай работата си сте се запознали и с Христо Стоичков? 

- Във времето сме търсели такива известни лица като него, за да може те да ни направят проблема по-достъпен и да запознаем хората с него. Иначе ние сме незабележими. Сега вече редките болести са на по-високо ниво, в смисъл такъв, че вече много хора знаят за този проблем. Но преди години нямаше никаква информация за нас и сме търсили такава подкрепа. Много хора виждаха във Фейсбук снимката ми със Стоичков, който подкрепя нашата кауза и фондация. Така че той си свърши идеално работа и ни помогна да станем по-забележими.

- Завършвате и богословие? При това съвсем наскоро, ако не бъркам? 

- Да, но не го афиширам. Беше по време на пандемията и го учех онлайн, но не смятам, че беше особено качествено като ниво на образование. Така че не мога да кажа, че съм богослов, тъй като има хора, които наистина си посвещават живота на това. За мен беше важно все пак да докажа, че човек, дори на 50 години, може пак да направи нещо ново.

А ме провокира това, че от доста време чета и търсих информации за съвременни светци. Исках да науча повече в тази област. И до ден днешен това ми е любима тема и продължавам да чета за светците в нашия съвременен живот, защото тях и сега ги има.

 

Пловдивчанката Йорданка Петкова е по-популярна в социалните мрежи от много инфлуенсъри. Създател е на кампанията „В търсене на най-добрия човек“, прераснала в „Пловдив - град на доброто“. Тя е писател, общественик и председател на Асоциацията на хората с редки заболявания НАЕ (Наследствен ангиоедем). В детството си Дани страда от странна алергия, която лекарите не могат да диагностицират. Чак в зряла възраст разбира, че има това рядко заболяване - наследствен ангиоедем.