Следвайте ни

Да заложим на собствените си сили, като сложим край на сателитния синдром

Урок по история 100 години след Ньойската катастрофа

- Подписването на унизителния Ньойски договор ли е най-трагичният момент в новата българска история?

- Да, 27 ноември 1919 г. е един от най-трагичните, най-тъжните дни за българите, защото това е поредното национално крушение. Има и още един ден - 28 юли 1913 г., когато от Букурещ на България се отнемат плодовете от победата срещу Османската империя и се разпокъсват българските земи. След това - на 1 октомври 1915 г., България се намесва в Първата световна война на страната на Германия, за да поправи злото от Букурещ. Не само не го поправя, но ни постига още по-голямо зло -Ньойският диктат  от 1919 г. За съжаление в новата ни история има немалко трагични дни.

 

 

Неизбежна ли е била катастрофата от 1919-а?

Стигаме дотам, защото изборът през лятото на 1915 г. е погрешен, тъй като раната от националното крушение преди 2 г. е още кървяща. Когато цар Фердинанд издава манифеста за края на втората Балканска война, казва: Свиваме знамената, но ще дойде време пак да ги развеем!

Само 2 г. след балканските войни, твърде скоро, България още носи раните от тези войни и чувствата надделяват над разума при избора на коя страна да застанем. Въпреки трезвите гласове на политици, дипломати, военни, решаващ се оказва гласът на цар Фердинанд, който иска отмъщение за крушението ни през 1913 г. и избира страната на германския кайзер. Взема връх политиката на чувството, на болката от 1913 г. Избрана е погрешната страна. Фаталната грешка е, че не се вземат предвид обективните обстоятелства, че Германия не може да спечели войната с останалия свят.

Така въпреки че нашите дядовци спечелиха битките по бойните полета, Германия, а с нея и ние, губи войната на основния, на решаващия Западен фронт след намесата на САЩ.

Защо обаче България е толкова жестоко наказана?

Тогавашният френски премиер Жорж Клемансо, председател на мирната конференция в Париж, обвинява България, че е удължила войната с две години, че е провалила Дарданелската операция на Уинстън Чърчил, с което е станала причина Русия да загуби войната. Обвинява ни дори за болшевишката революция. Клемансо, основният ни палач в Ньой, дори казва:

Малко ги наказваме българите!                      

Освен това, докато слагаме оръжие, ние много се надяваме на позитивна намеса на американския президент, професор историк Удроу Уилсън, и обявените от него принципи - национално самоопределение, справедливи етнически граници. Уилсън отива в Париж, но нито Клемансо, нито британският премиер Лойд Джордж го зачитат - по това време САЩ нямат решаваща дума за британската и френската колониална империя.   

България попада под съглашенска окупация - в  училищата съглашенците горят книги, трошат чинове. Дори за да стигнем дъното на унижението, ген. Франше Депре вкарва в София сенегалци от 17-а колониална дивизия.

България е толкова нещастна, че прилича на къща, от която току-що са изнесли мъртвец, пише академик Любомир Милетич. 

Трагедията наистина е национална - за 6 години участваме в три войни, загиват 200 000 млади българи, а не успяваме да се обединим национално. Така нацията се разделя в дългогодишна гражданска война. 

 

Мит ли е счупената от премиера Александър Стамболийски писалка след подписването на договора?

Това с писалката е мит. Всъщност драмата на Стамболийски, който подписва договора, е в това, че той се е борил против съюза с Германия, дори е хвърлен в затвора. След като Стамболийски подписва договора, отказва да запази писалката за спомен и я захвърля.

Наистина отношението към делегацията ни е унизително - не им е дадена никаква възможност да преговарят, към всеки наш делегат в прословутия замък "Мадрид" са били прикрепени двама души охрана от френските тайни служби.

Затова използвам термина „Ньойски диктат”.

На 19 септември делегацията ни е извикана във френското външно министерство,  където Клемансо връчва на българите готов проектодоговор с условие - или одобрявате в срок от 25 дни, или войната продължава.  

 

Как България посреща новината за унизителния договор?

С траурни митинги. Още на Цариброд, който трябва да бъде откъснат от България, с черни знамена излиза цялото население.

Нося ви най-тежката присъда - смъртната. Но въпреки това трябва да оживеем и да се надяваме на бъдещето. Разчитаме на мирната ревизия, не може една несправедливост да бъде вечна, казва Стамболийски. 

На 27 ноември 1919 г., след панихида за жертвите в Първата световна война в София траурно шествие тръгва към дома на народния поет Иван Вазов. Той живеел точно срещу сградата на Министерския съвет и някои министри излизат на балкона, но множеството ги подминава.

С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата. Не се отчайвайте! Жив е българският бог!", произнесъл развълнуван Вазов, след което неудържимо заридал.

Поетът изживява краха и войната много лично, и двамата му братя Владимир Вазов и  Георги Вазов са прославени български генерали. 

Днес ни липсва такъв народен поет, под чийто балкон хората да потърсят подкрепа в тежък момент.  

 

Колко години плащаме високата цена?

Баснословните репарации - милиард и 250 млн. франка, плащаме до световната стопанска криза през 1930 г. Тогава се налага временен мораториум. През 1933 г. Хитлер ги отхвърля и ние покрай Германия преставаме да плащаме.

По-страшен от репарациите обаче е пораженският синдром, който носим в народопсихологията си. Твърде тежка и несправедлива е равносметката - били сме се 6 години на толкова фронтове по Балканите, 200 хиляди млади българи загиват, печелим битките, а резултатът е национално крушение. Значи всичко зависи от Великите сили! Този синдром, неверието в собствените сили, за съжаление, забелязвам и днес. Трябва да го преодолеем, въпреки пораженията. Наистина политиците не бяха достойни за подвизите на войниците, но въпреки това ние, българите, трябва да съхраним националното достойнство.

Впрочем България изпитва частичен реванш. След като Франция беше разгромена за 45 дни през 1940 г., ген. Никола Жеков, главнокомандващ българската армия през Първата световна война, е поканен от германците в Париж. Посещава кметството на Ньой, където се вдига българското знаме, и му подаряват златната книга на кметството за видни гости, включително с подписите от 27 ноември 1919 г. И все пак има справедливост, казва ген. Жеков.

С днешна дата съм силно възмутен, че век след Ньойския диктат френският президент Еманюел Макрон обиди българите, нарече ни каналджии. Трябваше да поискаме извинение от Макрон! А не да пазим добрия тон само защото ще ни трябва подкрепата му за Шенген, за пакет Мобилност и прочее!  

 

Научихме ли основния урок от тежките събития преди век?

Още го учим - да вярваме в собствените си сили и да скъсаме със сателитния синдром. Не бива да се обвързваме само с една велика сила - била тя кайзеровия райх, Третия райх, царска Русия, СССР. Трябва да отстояваме националните си интереси и да помним, че и великите сили не са вечни, докато България има не само вековна история, а и вековно бъдеще.

За съжаление, мирната ревизия на случилото се в Ньой има само един плод. На 7 септември 1940 г. цар Борис Трети успя да постигне Крайовския договор, според който мирно си върна Южна Добруджа. Въпреки че загубихме и Втората световна война заедно с Германия, както и Първата, Южна Добруджа остана като плод на мирната ревизия. Вярно, вече не може да имаме националния идеал - всички българи под обща държавна стряха, остава ни идеалът за духовно обединение на българите - в пределите на държавата и извън нея.

 

Катастрофата от 1919 г. ли определя основните събития в историята ни в следващите години?

Да, така е. На 1 март 1941 г., за да поправим злото от Ньой, се наредихме до Германия, с която пак загубихме войната. Като загубихме Втората световна война, Уинстън Чърчил, който стана българомразец заради провала на Дарданелската операция, направо ни подари на Сталин с думите: „Накажи грешните българи!”. Така 45 г. бяхме в съветския лагер и загубихме и Студената война. 

Тъжна тема, добре че в историята ни има и славни дати като Съединението, с които да се гордеем!

 

 

Акад. Георги Марков е един от най-авторитетните български историци. Роден е в Пловдив, внук на герой от Първата световна война. Специализира в Института за европейска история в Майнц. Дългогодишен директор на Института по история към БАН. Автор на задълбочени исторически трудове като „Българското крушение 1913“,   двутомника „Голямата война и българският меч над Балканския възел 1914-1919”.

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари

Публикувай

Коментари (0)

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?