Следвайте ни

Стефан Вълдобрев: С "По-полека" въведохме танца на социалната дистанция

viber icon

Стефан Вълдобрев не се нуждае от представяне. В разгара на летния сезон песента му „По-полека“ звучи навсякъде, отдавна се е превърнала в химн на ваканцията, на копнежа по морето и свободата. Актьор, режисьор, поет - човек с доста ангажименти, особено покрай представянето на “Книга за песните“ и традиционните летни концерти с „Обичайните заподозрени“. Но намира пролука в претрупания календар за интервю пред “Марица". 

- Стефане, седнали сме на разговор зад Народната библиотека на спокойствие, но последните ви дни са доста динамични, бихте ли разказали как минават?

- Последните 8 дни всяка една вечер имаше нещо. 6 представяния на „Книга за песните“ и два концерта. Кратка почивка и продължаваме наново. Лятото винаги е така.

- Как се възприемат от публиката, говоря повече за представянията на книгата, тъй като за концертите е ясно?

- Концертите хем е ясно, хем в новата обстановка с колегите сме с наострени сетива. Първо, капацитетите са намалени, второ, дали хората са стреснати. Истината е, че не е същото като миналата година. Хората се забавляват, но с едно наум. Има някаква стегнатост.

 Въпреки това на нашите концерти става винаги някакъв голям екшън

Накрая на концертите Еко (б.а. басистът Веселин Веселинов) винаги снима публиката с телефона си. И  постваме. Като сравних с минали години - децибелите са същите, усмивките на лицата излъчват същото. Единственото, че са наполовина.

- Спазват ли мерките, защото човек като му стане купон и...

- Спазват, да. Аз съм много благодарен, че имаме хубави отношения с нашата публика. Много интелигентна! Пиша го винаги в края на постовете - да се забавляваме, но умно и предпазливо. Те разбират какво значи това. И се спазва. Ясно е, че половината вярват в опасностите от коронавируса, другата половина се отнася със съмнение. Но всички са много толерантни. Винаги като правим танца на „По-полека“, първо го репетираме с публиката. И аз казвам, че това е танцът на социалната дистанция. Започвам: „Сега метър и половина дистанция, ръцете вляво и вдясно, внимаваме да не бръкнем в ухото на съседа“. И всички се забавляват.

- Точно като в клипа на песента - явно сте предвидили социалната дистанция, без дори да подозирате?

- Много често чувам, че тази песен предвещава в текста как трябва да се забави темпото на този свят. И аз отговарям: „Не е текстът, да знаете, танцът е. Това е танцът на социалната дистанция“. И се смеем, готино е. Често казано, в момента го обръщаме на майтап, търпим по някакъв начин, но не знам колко дълго ще можем. Сега е лято, а зимата?! Аз съм се настроил, че няма да играя театър до другата пролет.

- Вие лично вярвате ли в пандемията и всичко около нея?

- Това е тема на друг разговор. Спазвам мерките, това е важното. Още повече, при тези срещи около представяне на книгата аз чета откъси и свиря на китара 50-60 минути. После два пъти по-дълго време оставам, за да се подпиша върху закупените екземпляри. Всяка вечер се срещам със стотици хора. И спазвам мерки повече заради другите, аз да не ги нараня или да не им причиня нещо.

:Мисълта ми е за другите хора

Джобовете ми са пълни с маски, дезинфектанти, ръкавици, нарязан джинджифил. 

- Мой приятел е бил на представянето на книгата ви в София и е останал впечатлен от възрастовата граница на публиката - от 3 до 80 години?

. Така е на всеки концерт през годините, няма изненада. Тя, публиката, е една. Даже имам специална глава, посветена на децата. Пълно е с деца на концертите ни. Водят ги майките и татковците пред нас, после си куфеят отзад. Аз пея и се грижа и за децата, забавляваме се. Те са налягали по кабелите, по пясъка, покрай мониторите. Чувстват се абсолютно комфортно, като у дома. Това е страшно зареждащо.

- С какво си обяснявате този огромен възрастов диапазон сред зрителите?

- Нямам представа. Човек не се замисля върху това. Ако го направи, ще започне да търси причината, да я следва, да я обслужва. Не е така. Обикновено правиш нещо с цялото сърце, гледаш да си честен със себе си. Не е твоя работа какво следва.

- Така ли се раждат и текстовете, вървиш си и хоп?

- Не, точно обратното е. „Книга за песните“ е затова - как са се раждали текстовете. Може да изглежда леко, но никой не знае какво седи отдолу - под тази лекота. И не бива да знае! Когато излезеш пред хората, те трябва да виждат само удоволствието на лицето ти. Насладата!

Те не бива да виждат безсънните нощи и през какво си минавал

Това е верую, което следвам. Истината е, че всички текстове са се случвали бавно и с много работа, търсете, дълбаене, пренаписване, редактиране, премисляне, сънуване. Вярвам, че един текст има огромна сила, той не е просто думички. Никога не съм си позволявал някаква дума - междинна, временна, да я оставя във финалния вариант! Никога!

-Имате ли любими ваши песни, или не ги делите?

- Не ги деля. Просто някои са се оказали като знаци по пътя, който съм извървял. Общо взето, те са известни.

- Една равносметка на 50 години: доволен ли сте от направеното дотук?

- Не е малко и в музика, и в кино, и в театър. Доволен съм, че съм се стремял да не правя прекалено големи компромиси. Устискал съм! Коствало ми е доста във времена на пошлост, показност, медийни глупотевини. Стискал съм зъби и съм успял.

Киното ме запали да стана актьор, китарата беше заради момичетата

- Да ви върна назад в годините, кое ви привлече към изкуствата?

- Минах през доста кръжоци за по 1-2 години, хайде, китарата бяха пет. Театърът събра всичко това в едно. Някак си реших: може да е половинчато. Аз съм нетърпелив. И си казах - ей, тук може да се събере всичко в някаква пъстра шарена черга. Без да знам, че това всичко иска страшно много репетиции и отдаденост. Това го разбрах чак в Академията, когато денят ни минаваше в по 14 часа репетиции. Тогава си мислех, че мога всичко и ще е леко. Общо взето всички така си мислехме: театър, китара, купонче, дрън-дрън. Естествено, да се харесаш на момичетата. Тогава бяха първите ми композиторски опити, точно за купоните.

- Нормално, но после идва желязната школа на ВИТИЗ. Как успяхте да се съберете толкова талантливи хора в един клас - вие, Камен Донев, Мариус Куркински, Койна Русева, да не изброявам всичките?

- Не зная, честно, просто се е случило поколение. Тогава се влизаше много трудно във ВИТИЗ. Имаше изчисления - не знам колко стотин души се борят за място. Влязох и кукли, и драма. Трябваше да избирам. Естествено, избрах драмата. Попадаш в среда, която наистина влияе страшно много! Защото колкото ти влияят учителите, толкова повече състудентите. Просто с тях прекарваш много време. Впечатляваш се, нахъсваш се! Някой направил нещо добро, ти искаш да го надминеш. Има благородно състезание. И когато то е с хора с качества, с добър вкус, и твоите качества стават добри. Средата влияе изключително!

- Няколко думи за учителите ви - покойните Тодор Колев и професор Азарян?

- Това бяха най-добрите преподаватели в Академията - професорът и Тодор Колев! Да влезеш в техния клас беше… Един четвъртокурсник ми каза: „Честито, спечелил си шестица от тотото“. Това са хората, които могат да те научат истински на занаята. Единият като брилянтен режисьор, а другият като брилянтен актьор. Тодор Колев специално беше най-деликатният и фин човек, когото съм срещал.

- Интересно е да разкажете за периода ви като уличен музикант?

- Бях на 19-20 години. Той ми помогна да преодолея притесненията, защото бях много интровертен човек. Много затворен! Колкото и да е странно. Но когато минават стотици хора покрай теб, трябва да общуваш с тях, да го преодоляваш. И аз го използва този период, помогна ми мащабът, откритото пространство.  Обикалях всичките ни морски курорти, бях за известно време в Германия. А и се печелеха добри пари! Стига да си добър. Перфектна почасова работа за студент. Работиш това, което обичаш, а не си сервитьор, наприме

- Все пак кое ви е по на сърце - киното или театърът?

- Киното ме запали да бъде актьор. И до ден днешен то е една стъпка напред.  

- Има ли актьор, който ви е запалил?

- Не, като дете помниш повече сцени, а не актьори. Пред очите ми е всеки кадър от „Индиана Джоунс“. Сегашните филми не се построяват така, че да се помнят кадрите. Така поне си мисля. Тогава излязоха „Междузвездни войни“. „Роки“! Колко съм си рязал ръкавици и съм тупкал черна гумена топка. Индианските филми с Гойко Митич. Рязали сме вени да ставаме кръвни братя! „Професионалистът“ с „Белмондо“! По 15 пъти съм гледал някои филми. На тези години не си осъзнат да следваш актьорски модел. Грабва те магията на киното! Признавам, театър не съм гледал тогава. Нямаше добър театър в Стара Загора. Киното ме е възпитало в любов към актьорската професия.

В Пловдив се зареждам, публиката е уникална

-Как се чувствате в Пловдив?

- Последните 3 години прекарвам повече време в Пловдив, отколкото в София. Там са най-многото ми приятели въобще. Драматичният театър, представления, репетиции, писане на музика, мюзикълът „По-полека“ след това. Прекрасни хора и колектив. Операта, където репетирах „Евита“, турнето със Симфоничният оркестър. Аз наистина прекарвам повече време в Пловдив. Той е мястото, където наистина се зареждам. Майтапим се с приятели, че като отидем в Пловдив, отиваме в чужбина. Атмосферата, сградите. Публиката! Личи си, че има натрупани културни пластове хилядолетни. Всеки човек в Пловдив някак си ги притежава, без да го иска.

- Вместо финал да пожелая следващият концерт в Античния театър да е с пълен капацитет, без маски и разстояния?

- Както беше три години поред. Вижте, и това ще преживеем. 

Дали ще излезе хит, винаги е Божа работа

- Винаги ли се оказва правилен инстинктът, в смисъл, че от „Едно“ или „По-полека“ ще излезе хит?

- Не, аз чувствам дали ще стане песен, каквато аз харесвам. Това ми е важно. После е Божа работа. Какъв е моментът, контекстът, как са разположени звездите (смее се), планетите. Но дали ще бъде нещо достойно, което на мен ще ми хареса - това, да, мога да позная.

- Доколко колегите от групата ви дават акъл?

- Напоследък доста, но при аранжирането, не при написването. В общи линии музиката и текстовете са мой ангажимент. Иначе от няколко години мислим като група. През 90-те беше по-различно. Те бяха като гост музиканти. Идваха кой когато може,  защото са най-ангажираните, най-добрите музиканти в България. Минава един през студиото, записва. После другият. А аз като киномонтажист. Събирам най-доброто. Монтирам и чак когато е готова песента, тогава те разбират реално как изглежда цялото. Така беше в началото. Сега действаме като група. Събираме се, репетираме при Стунджи, обмисляме, вслушвам се доста, но си знам моята крайна цел. Прави удоволствие да сме група!

- Музика, текстове, актьорство, режисура, как успявате да държите ниво на толкова фронтове?

- Пак ще използвам една метафора, от която не мога да избягам, защото толкова мислих и писах тези месеци. В един момент си представям тези 4 неща като четирите стени на една къща, която съм почнал да градя. Поезия, музика, театър, кино. Занимавам се известно време с едната страна, вдигам първа плоча…Общо взето, така гледам на тези занимания. Не е до трудно и лесно. То е едно и също. Имаш задачата да разкажеш проста история и тя да вълнува хората. Нищо повече от това! Дали с лице и тяло на сцената, дали на пианото. Създаваш нещо, чиято цел е да стигне до хората, да не ги остави безразлични. Така гледам на всичко - като разказвач на истории.

- Тази къща има ли краен вид?

- Коя къща има! Винаги остава нещо за доизкусуряване. Казахте в предварителните разговори, че ще отскочите да се видите при приятели по морето, какво видяхте - има ли хора по къмпингите, става ли купон? Пълно е, хората се забавляват, но има една сдържаност. Хората са интелигентни, внимават, това е хубаво.

- Там ли презареждате най-добре батериите?

- Аз обичам да пътувам. Нямам такова нещо като планирана почивка. Никога не съм имал! На момента - сутринта се решава и се тръгва за 3-4 дни. Единствените планирани ваканции са тези в чужбина. Обичаме много Италия.  Обичам да пътувам, да откривам нови дестинации. Но повечето е свързано с турнета.

Шампионският гол на Берое е незабравим

Като малък Стефан тренира 3 години в школата на Берое. Нормално за дете, чийто блок е на метри от стадиона. „Тогава минавахме през няколко спорта и кръжоци. Беше ми удобно да ходя на тренировки. Когато реших, че ще се занимавам с изкуства, спрях. Отидох в агитката“, разказва актьорът-музикант.

Най-незабравимият му спомен във футбола въобще е шампионският мач на Берое срещу Славия. „От сутринта целият град се изнесе към стадиона. Как да не помня! Васко Драголов вкара за 1:0. Започнаха празненствата!“, разказва Стефан.

Сега няма време да гледа мачове, а и специално за Берое има и друго. „Не ходя, защото колкото пъти ида на стадиона, толкова пъти Берое пада. Казвам си, не бива. Даже спрях и по телевизията да следя. Пак същото! Колкото пъти включа телевизора, толкова пъти губим“.

Дъщеря му разказва изтървани филми

Стефан Вълдобрев има дъщеря Мария, която е наследила страстта към изкуството. „Занимава се с кино, това учи, това завърши, това <210> е интересно. Иска съвети, говорим си много. Аз също се допитвам за нови филми, които съм изтървал, защото тя следи внимателно всичко, свързано с киното“, признава актьорът.

Честите турнета не пречат на семейството, което отдавна е свикнало да живее в хармония по този начин.


 

Ивайло Йолчев

Ивайло Йолчев

Редактор

Ивайло Йолчев е работил във вестниците "7 дни спорт", "Планета спорт" и "Стандарт", агенциите Standartnews и OFFnews, както и в PR сферата. Носител на журналистическата награда "Черноризец Храбър" за 2011 г.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли предложението на ГЕРБ за Велико народно събрание и промени в конституцията?