Силвия Томова: "Грохот" е антивоенен роман

Премиерата на най-новия роман на Силвия Томова - "Грохот", ще бъде тази вечер от 19 ч. в галерия U.P.A.R.K. Това е четвъртият роман на писателката, която е автор и на два сборника с разкази. "Грохот" е издаден от "Жанет 45"

-Какво ви провокира да посегнете към темата за участието на България на страната на Германия във Втората световна война в романа "Грохот"?

-Истината е, че отдавна исках да напиша роман за Втората световна война. Исках да си отговоря на най-сложния въпрос, на въпроса на въпросите, а именно „защо?“. Защо човечеството стигна до този конфликт и можело ли е той да бъде избегнат... А на всички, не само на тези, които се интересуват от история, им е известно, че живеем в свят, предопределен от резултатите от последната война. Така е било към 1941 г., когато ние се присъединяваме към Тристранния пакт, така е и след 45-а, когато попадаме в лагера на победените, така бе и 89-а, когато свърши т. нар. Студена война и всички държави в Източния блок трябваше да възприемем идеите на победилия лагер, а именно идеите на неолиберализма. Към 1 март 1941 година немската армия е най-силната в Европа, райхът владее територии от Балтийско до Черно море, а пред българския елит стои най-тежкият въпрос. Да се противопоставим на Велика сила, да останем неутрални или да подпишем пакт с победителя към онзи момент... Не трябва да забравяме, че ние, също като Германия, сме от лагера на победените в първия световен конфликт, че ние сме наказани... Ще излъжа, ако ви кажа, че написването на роман по толкова тежка тема беше лесно. Трудно беше, но мисля, че в книгата съм успяла максимално точно да се придържам към фактите, без да правя каквито и да било политически внушения. Става дума за война. Но романът категорично е антивоенен. Главният герой мечтае за мирен живот, за любов, а не за това да се пъчи с ордени, нито да набива крак във военен строй. Той иска живота си обратно. 

  -Колко грохотна е тази война за България?

-Последствията за всеки победен са равносилни на истинска катастрофа. А след Втората световна война грохотът се чуваше десетилетия. Това обаче важи не само за нас, а за всички държави, които бяхме разпределени в Източния блок. Все още раните от това разделение в Европа не са зараснали и мисля, че те не могат да зараснат в близките 50 години. Все още на държавите от Източна Европа се гледа като на второ качество. Налагат ни се решения отвън, поставени сме в ролята на лошия ученик, който трябва да седи в ъгъла и единственото право, което му е дадено, е да изпълнява. Това, извинете, е унизително. Аз просто мисля, че всеки народ има право на чест, достойнство и добър живот. А не мисля, че днес ние ги имаме. 

-Разказвате историята от името на един германски войник. Защо?

-Именно защото търсех причините за конфликта, а и защото исках да си представя света през погледа на човек, който принадлежи към мощна армия и държава към онзи момент. Към 41-а г. Германия е именно такава. Не всички в немската армия са вярвали, че войната ще завърши с победа, но е имало и такива, които са си представяли нов световен ред, ред, в който да властва арийската раса... А какво по-голямо предизвикателство от това? Моят герой не е националсоциалист, но от книгата човек може да се ориентира за водещата идея в Германия тогава... Някои виждат в романа симпатия към немците и искам да направя едно уточнение. Да, има симпатия, но тя не е към националсоциализма, а към обикновения немец, какъвто е моят герой. Симпатията е към унизения и оскърбения немец след Първата световна война... Същото е и отношението ми към българите по онова време. 

-Дискусията за изучаването на социализма в училище показа, че обществото ни е точно толкова поляризирано, колкото беше в 90-те години. Не се ли опасявате, че атакувайки пропагандата за Втората световна война, ще провокирате подобни реакции?

-Най-големият проблем на обществения дебат по каквато и да е тема е идеологизирането. Един и същи факт, погледнат през призмата на различни идеологически постановки, винаги ще доведе до разделение и неразбирателство. В романа „Грохот“ се опитвам да говоря така, както са мислили хората по онова време на базата на реални факти и документи, при това далеч от всякакви идеологии. Няма как да се прескочи това, че ние не сме осъществили националния си идеал до Втората световна война. Не мислите ли, че това е достатъчно основание тогавашните политици и народът като цяло да търсят възможност за поправяне на тази несправедливост, защото повтарям, ние сме ощетени. Така че аз съзнателно атакувам пропагандата за Втората световна война, колкото и да не се харесва на някои. И въобще не смятам да съм политкоректна. 

-Издателката Божана Апостолова твърди, че 2017-а е била най-добрата година за българската литература от началото на промените. Споделяте ли това мнение?

-Вероятно г-жа Апостолова говори за силните книги, които бяха издадени от „Жанет 45“ през м. г.  И безспорно тя трябва да бъде поздравена, защото от години защитава каузата съвременна българска литература. За мен е радващо, че българският пазар е толкова шарен и че има различни гласове. В личен план мога да кажа, че за мен най-хубавата година е онази, в която съм удовлетворена от това, което съм написала. И да, 2017-а бе добра за мен, защото завърших и г-жа Апостолова издаде книга, която обмислях с години. 

-Как авторите от новото поколение успяхте да накарате българите да четат родна литература?

- Хубаво е, че българската публика обръща все повече внимание на родните автори. За това спомогнаха и медиите, но и писателите придобиха самочувствие. Да четеш българска литература, е знак, че принадлежиш към определена култура и поколение, доказателство, че културен живот съществува и е в добро здраве. Бих се радвала, ако писателите по-често говорят за актуалните проблеми на хората, а не се прикриват зад творчеството си, но вероятно един ден и това ще стане. 

-Идва ли времето, в което един български писател ще се издържа от литература?

-Има писатели, които се издържат само от литература. Има и писатели, които се издържат с културни проекти... Но моето разбиране за литература е малко старомодно. Не поставям пазара на първо място, а книгата, тоест творбата. И не ламтя за първо място в книжните класации на всяка цена. Знайно е, че тези, които са на челно място в класациите, трябва да направят някои компромиси, на които аз не съм готова, а и никога няма да бъда. За мен е по-важно да се срещам с читатели и затова пътувам много. С „Грохот“ вече бях в Лом и Свищов, днес съм в Пловдив, предстоят срещи в Сливен, Стара Загора, Кюстендил... 

-Какво четете в момента?

-История. През последните пет или шест години чета предимно българска история. А сега съм на вълна България по време и малко след Първата световна война. Авторите, които са в моя фокус, са акад. Георги Марков, доц. Ангел Джонев и всички, които са изследвали събитията тогава. Чета и мемоари. 

-Смятате ли, че 21. век ще е по-добър за литературата от 20-и? Задавам този въпрос заради дълбокото си убеждение, че след изключителния за дебелите книги 19. век в 20-и литературата си даде известна почивка.

-Предполагам, че литературата на новото хилядолетие ще се занимава с трансхуманитарната революция. Технологиите задължително ще бъдат във фокуса на вниманието на писателите утре. Дали човекът ще може да променя генетичния код на поколенията, докъде ще ни доведе това... Никога човечеството не е било поставено пред такива проблеми, с каквито се занимават философите днес. Дали пък не вървим към едно постчовество? Наистина ли ще бъде създаден нов човек, някакъв Франкенщайн, който се е „подобрил“ с електронен чип или пък е станал безсмъртен. В същото време ми се ще да не забравяме историята. И най-важното... Литературата е призвана да променя, разбира се. Но се надявам това да е към по-добро. Не да разделя, а да събира. И да ни придържа към човешкото. Не бездушните машини ще решат нашите проблеми. Ще ми се да вярвам, че човекът ще надмогне създаването на дигитален получовек получудовище. И че ще се съхрани такъв, какъвто е днес. Способен на съчувствие, способен да твори, способен да създава красота.