Рене Карабаш: Все още има бащи, които не искат дъщери

В „Остайница” целях да покажа човека отвъд пола, казва писателката

Преди дни в Пловдив се състоя премиерата на романа „Остайница“ от младата българска писателка Рене Карабаш. Романът, издаден от ИК „Жанет 45“, веднага се превърна в литературно явление с дълбоките си философски и морални послания, както и с психологическия усет на авторката при изграждане на образите.

Рене Карабаш (Ирена Иванова) e писател, режисьор и актриса. Родена е на 8 юли 1989 г. в  Ловеч. Завършила е Ловешката езикова гимназия „Екзарх Йосиф I”, а след това бакалавърска степен по Приложна лингвистика (английски и френски език) във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Стипендиант е в Западния католически университет в Анже, Франция, и е магистър по театрална режисура към Нов български университет.  

„Романът „Остайница“ отвежда читателя при суровия Канун на Леке Дукагини, който все още властва в изолирани местности на Балканите. В него жени стават заклети девици и се превръщат в мъже. Силните в рода режат косите им и ги обличат в мъжки дрехи. Кръвните вражди между фамилиите там са ежедневие, любовта е равна на смърт, а жената - на двадесет вола.    



Рене, вие сте само на 28, как се осмелихте да посегнете към трудната тема за клетвените девици в Албания?  

- Никак не беше лесно да напиша книгата. Работих я през последните две години, и то с прекъсвания. Много време ми отне да изуча фактологията. Самата книга се чете бързо, но е много концентрирана като емоция.   

Отношенията в романа, макар и извън България, не бяха чужди за мен. Може би заради това дръзнах да работя върху тази тема. На Балканите носим едни и същи ценности. Когато живееш на село, не си купуваш пилето, прасето или агнето от магазина, а ги колиш. Това си е смърт, но ти си роден в тази среда и не можеш да направиш нищо, освен да я приемеш. Това е нещо нормално. Все едно да работиш в морга и да те е страх от мъртъвци. Не, ти просто свикваш с тях.  

Модернизмът само във формата на романа ви ли е, или е част от по-дълбоко послание?

- Историята в „Остайница” е представена по доста образен и кинематографичен начин. Модерното обаче не е само в стила. Не бих казала, че съзнателно съм избрала това звучене - аз просто така си пиша.

Може би защото сте преди всичко поет?

- Не зная, може би има нещо общо и с това. Като цяло съм повлияна от психологическите романи, в които повече се набляга на вътрешните изживявания на героите, отколкото на самия сюжет като структура.  

Модернизмът в тази му форма съществува на Запад от десетилетия. Защо при нас идва чак сега?

- Може би е въпрос на смелост да разчупиш стереотипа на писане. Аз бях решена от самото начало, че ще го направя. И няма да се повлияя, каквото и да ми говорят за стила ми и за книгата въобще. Няма да ощетя изкуството си заради мненията, предпочитанията или теченията в България. Това е риск - или ще се харесаш, или не. Аз имах късмета да харесат книгата ми.

Не затруднявате ли читателя, изграждайки бариера между текста и историята, която разказвате?

- Романът е постмодерен и историята в него не е разказана в хронологичен ред. Но не мисля, че това затруднява читателите. Имах подобни терзания преди време, когато поставих Маргьорит Дюрас в театър „Възраждане”. Адаптирах романа „Очи сини, коси черни” за сцената. И много се притеснявах, защото е краен вариант на авангард и не знаех дали спектакълът ще бъде разбран. Но когато работиш повече на емоционално ниво, отколкото на техническо, чувството преобладава и то повежда читателя или зрителя. Останалото е по-скоро подробност.

Вие сте френски възпитаник. Това повлия ли на стила и светоусещането ви?

- Освен режисьор, съм  и лингвист по образование. Пребиваването ми във Франция беше мое личностно израстване и изясняване на това какво всъщност искам да правя. Отдавна ме интересуват театърът и литературата. Казах на учителката си по френски, че искам да се занимавам с това. А тя настоя: Щом толкова силно го искаш, обещай ми, че ще се занимаваш с театър. Може би това ме накара да продължа да се боря за мечтите си.  

Във Франция се сблъсках със съвсем различна култура. Може би като личност съм се разширила в нея. Дала съм си сметка, че съществува нещо извън България. Защото смятам, че имаме голям проблем в изкуството, културата и изобщо във всичко у нас с това, че сме прекалено затворени. Имам късмета да съм завършила Нов български, който е глобален, истински европейски университет. Той организира гостувания на много чуждестранни артисти у нас.

Но България доста се отвори към света. Наши артисти работят за известни чужди компании и марки...

- Да, но става дума за българския начин на мислене, който е на доста регионално ниво.

Може би визирате местния патриотизъм.

- Именно.  За мен скандирането на патриотизъм е принизяване на българина и поставянето му на повърхностно ниво. Той много лесно може да бъде контролиран на база патриотизъм. Според мен българските символи вече не могат да бъдат същите, освен ако не приемем, че са реликви. Вече никой не е Левски, нито Ботев. Така символите губят смисъла си.

Затова не мисля, че патриотичните настроения сплотяват хората. Дори по-скоро ни дистанцират от света навън.

Това не значи, че корените ми не ме вълнуват. Аз съм много свързана с тях и се надявам занапред да имам възможността да работя по темата за окултните ритуали и вярвания в България.

Как Ирена Иванова се превърна в Рене Карабаш?

- Рене Карабаш е псевдонимът ми. Учех във Франция, затова някои приятели ми казваха Рене. А фамилията на майка ми е Карабашева. Оттам Рене Карабаш.

Как попаднахте на изумителната история за клетвените девици и кръвното отмъщение канун?

- Случайно видях снимка на фотографката Петя Христова, която е заснела клетвени девици в Албания. Проучих в детайли албанския канун, при който деца са принудени да живеят в пълна изолация, защото иначе рискуват да платят „кръвен данък”. Освен антропологични изследвания и документалистика изчетох и доста художествена литература, предимно на албанския писател Исмаил Кадаре, който пише на такава тематика. Дълго време преди да започна романа, размишлявах по какъв начин да го обвържа с историята, която аз искам да разкажа - за липсата на свобода в България. Голяма част от историята е свързана с мои лични преживявания. Исках да покажа моя свят. Той не е толкова драматичен като този на клетвените девици в Албания, но аз самата съм преживяла формирането на част от тези травми. Те не са само мои, а и на повечето хора от поколенията около моето. Търсех нещо по-радикално, тъй като в България го няма точно това излизане от пола. Исках да покажа човека отвъд опаковката му.

Има ли феминистки влияния в романа ви?

- Все още не знам какво е точното определение за феминизъм. По-скоро исках да изведа човека отвъд тези понятия - феминизъм, хомосексуалност, закони, рамки, канони. Защото те са много далече от Бога. За да достигне Бог до нашето същество, то трябва да бъде изолирано в подобие на клетка от тези закони. Затова албанският канун ме дръпна. Видях отражение във физическия свят на нашия психологически, вътрешен свят. Защото няма съмнение - тези ограничения продължават да съществуват. Все още има бащи, които омъжват насилствено дъщерите си. Има и такива, които искат момче, но „за съжаление” са им се родили момичета.  

Излиза, че - със или без феминизъм - пак стигаме до подценяването на единия от половете.

- И до доказването, че една жена може да бъде повече мъж и от мъжа. Именно затова става дума - за вътрешните енергии и за личността, а не за пола. Това с мъжете и жените е само опаковка. Но на базата на тези опаковки се налагат закони, според които жената няма права, а мъжът има. Това е много ограничено мислене.  

Как вие съпреживяхте тази колкото ненормална и неприродна, толкова и невероятна трансформация на женската природа? И до какъв извод
стигнахте?


- Най-важното е да вървим по пътя на истината, защото лъжите, най-вече към себе си, са пагубни. Не трябва да бъдем нещо, което някой друг иска от нас да бъдем.

Мислите ли, че от „Остайница” би излязъл добър филм?

- Да, дори сериозно се замислям да направим филм върху книгата. Доста хора ме питат за това. Тепърва ще започна срещи със сценаристи и режисьори. Иска ми се да създам и пиеса по романа. Той е написан по такъв начин, че дава възможност за различни творчески трансформации.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?