Следвайте ни

Проф. Боян Биолчев: 24 май е рожден ден на общия ни български дух

viber icon

Ние сме единствената страна през девети век, която строи държавност върху темелите на културата.

Днес вървим към нови все по-високи и все по-трудни неведения, а не към елисейските полета  на древните гърци.

 

 

Защо 24 май си остава най-таченият български празник?

- Бях един от хората, които предлагаха 24 май да е националният празник на България, защото винаги съм бил убеден, че национален празник трябва да бъде ден, в който ние сме свършили нещо сами -  с наша идея, наш труд, наша упоритост и непреклонна последователност. Празникът е толкова близък на всички българи, защото е рожден ден на общия ни дух. Фактически в девети век ние изграждаме държава на духа - невинаги си даваме точна сметка, че сме единствената страна от онова време, която строи държавност върху темелите на културата. Точно култура и дух са били решаващи, за да можем да придобием своята първа идентичност, която оцелява дълго в превратностите на времето. Винаги съм твърдял, че именно на този ден трябва да екнат в съзвучие химнът на България и химнът на св. св. Кирил и Методий, но в крайна сметка националният ни празник е друг, а животът тече по свои трасета, които невинаги съвпадат с културата.     

 

- Кое от делото и идеите на Светите братя ни е най-нужно днес, въпреки голямата дистанция на времето?  

- Паметно е духовното благодеяние на Солунските  двама братя и после на останалите петима от светите седмочисленици.  Най-ярко се откроява  създаването на първата образователна система, предназначена за широк кръг от млади хора, които да променят живота, навлизайки в него с просветлен ум и мисъл за бъдещето. Точно тогава остатъците от племенното съзнание отстъпват място  на чувството за общност от по-висок ранг.

А иначе - анахронизми и мечтателност в отминала епоха не са огледално приложими в живота ни днес. Естествено, неизменно важно е да поддържаме пламъка на гордостта, че сме имали такива светли умове още в самото ни  начало. Но днес живеем в съвършено друг свят, където

осведомеността е свръхскоростна 

и изпреварва личностното осмисляне, което невинаги я настига. Всепроникващата енергия на информативния поток носи със себе си и акултурни наслоения, сблъскват се носталгичното, ретроградното с  прагматиката на мига и егоцентричните инерции в идеите за бъдещето. Още се движат в кръвта ни и генните петна на трагичната ни история. Сега е късното време на цивилизацията, която  разпръсва многопосочно действителността и често видимостта между фрагментите се губи. Вървим към нови все по-високи и все по-трудни неведения, а не към елисейските полета на древните гърци.       

 

 

 

- Вие сте утвърден писател, с преводи в чужбина. Гордост ли е днес да пишеш на кирилица? Помним призиви тя да бъде заменена с латиница, което беше не толкова отдавна. 

- Какво значи латиница или кирилица? Това са знаци, които се усвояват за  кратко време и не могат да променят нищо от употребата на думата. С каква висша цел трябва да се сменя азбука, която е знаковата система на нашата история? Именно тук проличава това, че като че ли по-смело сме се изправяли срещу предизвикателствата в предишни епохи, отколкото в съвремието срещу самозаблудите на самите нас. Като облякохме някога дънките, не се събудихме на другия ден с изящен английски. Но и с тях никой не забрави българския.

Имаме и още един пример - т.нар. „превод” на старите изрази и думи в романа „Под игото”. Това е абсолютно същото - опит по съвсем други съображения, абсолютно извънкултурни, да се моделира творба, която има сакрална неповторимост и достолепие. Самият факт, че това може да мине през ума на някого, показва много ниско национално съзнание и очевидно примитивно мислене! Значи можем да даваме луди пари, за да учат децата ни чужди езици (в което няма нищо лошо), но истински лошото е, че ни се струва излишно „претоварване“ за тях

да научат двеста остарели думи,

които придават аромата и солта на една от най-българските книги. 

Попаднах и на други, още по-непонятни, нека да ги наречем „хъшлашки“, опити за преобразуване в съвременен  нискоръстов сленг текста на „Под игото”, за да го „приемало“ съвременното поколение. Смешно е, но не само. Подмяната на думи от една епоха в друга, въвеждане на обратна дифузия на сегашен говор и сегашни думи във време, което има свой  език, носещ в себе си национални и общочовешки ценности, автентичната аура на своето време… дори не съм очаквал чак такъв абсурд, а ми се е налагало да наблюдавам и преживея доста идиотщини в некраткия си живот. Понякога, без да изкажа и дума на съпротива -  не защото съм изпитвал страх или презрение, а защото съм виждал, че няма никакъв смисъл. Когато се възцари крясъкът, тихата, разумната дума потъва като в подвижни пясъци.

 

С живият класик акад. Антон Дончев

 

- Това някакъв криворазбран опит за европеизиране ли е според Вас?

- Подобни действия не са опити за модернизиране - това е профаниране, което  не може да модернизира нищо. Това е по-скоро опит за нагласяване към по-ниските умствени пластове, където лесният учебник е особено желан и където продажбата на подобни учебници и пособия става печеливш бизнес. Това го има не само в този случай. Много често виждаме как част от мисловния ни пласт някак олеква, да не кажа изпростява. Витае убеждението, че единствено важна е бързата продажба, а бързата продажба на културни ценности означава флирт с кича.

 

- Тази година заради епидемията ще отбележим 24 май по-различно, без традиционните шествия. Това ще развали ли част от магията на празника?

- Ако магията на празника съществува в един млад човек, който вече го е отбелязвал няколко пъти, едно прекъсване с нищо не може да  я заличи. Когато заобичаш нещо, го приемаш във всичките му форми, дори в тия, които те изненадват не особено приятно. А този празник е псалм на любовта към езика, към културните ни достояния. И в крайна сметка 24 май е единственият празник, на чиято манифестацията автори бяхме ние, учениците, докато на другите празнични манифестации бяхме просто масовка.   

 

- Можем ли да кажем, че пандемията COVID-19 свърши и нещо добро -върна ореола на българския учител, на българските учени?  

- Каквото и свястно начинание да се направи, веднага ставаме свидетели  на

псевдоинтелектуални напъни за отрицание.

Сякаш не можем да понесем, че нещо сме свършили като хората. Откак се помня, тръгне ли нещо с енергия, с ясна видимост на ползата от него, никога не е имало пауза на атаките, поне малко време за кротост.  Може би в стремежа да не приемат нещо, което не са измислили, егоцентрично мислещите хора обикновено се настаняват като съавтори на чуждото, като го опошляват. Перверзното чувство за развалената работа има само един резултат, прави черен ореол на очевидно доброто.

Говоря това, за да  засвидетелствам своя поклон пред учителя. Народ, който не си уважава учителите, няма ясна перспектива пред себе си. А тъй неотдавна Учителят бе жрецът в освещаването на Третата българска държава. Учителят е този воин, който успява да превърне в духовна материя всичко, което може да ни позволи да направим живота си по-нормален, по-красив. Някога, преди век, учителят е един от тримата най-важни люде в селището заедно с кмета и свещеника. Т.е. учителят е имал ранг на духовен водител, своеобразна власт на духа, затова хората са го уважавали толкова искрено. Четейки внимателно литературата, разбираме, че децата са яли бой от родителите си заради една лоша оценка или забележка на учителя. А днес се случва родители да бият учителите заради лошата оценка на детето!

А що се отнася до това дали ще се запази и след пандемията уважението, което обществото започна да изпитва към учителите, не съм оптимист. Просто познавам синусоидите на националния характер.

 

 

 

- Достатъчно качествено и конкурентно ли е българското образование? Не са ли ни твърде много над 50 университета?

-  По-добре е да имаме

50 университета, отколкото хиляда казина.

Доста години бях председател на Агенцията за акредитация на университетите и винаги съм бил противник на превръщането на образованието в занаят. Образованието в големите висши училища в целия свят представлява начин на живот, а не занаят по предписание. И най-добрите учители са точно тези, които не зареждат главата на своите възпитаници с цитати, а ги учат да подбират същностното от онова, което виждат, да имат ориентация. Животът не е  наизустено стихотворение, а трудно умение за личностен избор.  

Толкова десетилетия съм преподавал в Алма матер. Най-добрите ми студенти са били тези, които на пръв поглед доста са дразнели преподавателя, но са имали решителност да кажат неудобни думи и мъжество да приемат забележките. Радвам се, че сега младите нямат задръжките на моето поколение - преглъщането на думата, останало като апендицит на душата май за цял живот. Може би тук е най-голямото достояние в България -освобождаването на говора. Разбира се, това става на вълни, понякога превратно, тъй като пълната свобода на говора, когато е разведена с възпитанието и чувството за мярка, става заслон на агресивната глупост, а понякога функционира като фитнес център за разпищолена простотия. Но това не е апендицит на душата, а на ниския културен пласт.

Ала независимо от всичко, най-доброто е, че младите хора растат без уплах пред словото, с чувство за притежание на българското слово, че то е тяхно и е в развой, а не им се поверява за съхранение.  

 

 

 

- Възможно ли е новата ситуация да върне трайно българи у нас, включително млади хора, които досега избираха в повечето случаи да учат навън?

-  Трудно е да се предвиди, не бих рискувал с прогноза. Това е въпрос и на финансови възможности на семействата, които пандемията несъмнено ще засегне. Т.е., за съжаление, образованието навън ще стане скъпа играчка. А върналите са винаги добре дошли.

От друга страна, аз винаги съм се възмущавал от тоталното неуважение към българското образование. Чувам как толкова хора авторитарно се произнасят: Образованието ни е в упадък! А твърде често по говора на тия хора имам усещането, че самите те не са след българско образование, а преди него. 

В България има поне 10-15 университета, които са на високо ниво. Благодарение на интернет връзката, на светкавичността на информацията, за което вече стана дума, науката и познанието са взаимозаменяеми в целия висококултурен свят. Така че да се говори, че няма българско образование, е неточно и недалновидно. Като помня хоризонтите на някогашната образователна система, имам усещането, че поколението ми премина десетилетия през нея в своеобразна информационна карантина.

 

- Вярвате ли, че пандемията ще промени човешката меркантилност?

- Като историк на литературата имам огромен интерес и към самата история.  Убеден съм, че

човекът не се е променил много

от създаването на моногамното семейство, когато се оформя структурата: родители и деца, братя и сестри. Променя се бързо  материалната картина на живота, но емоциите и душевните рефлекси на човека са дълбоко трайни.

Нали сме преживели преврати - по време на първия съм бил на 2 години. Няма как да го помня, но помня последствията. Ами митингът на Орлов мост през 1990 г.? Това е нещо, което всеки, който го е преживял, ще помни с просветлена памет. Обаче колко разочарования витаят сега. Егоцентризмът си пробива грубо с лакти път през митологичните илюзии. Човещината е ранима. Щом дойде сито време, тя отива в ъгъла. Неслучайно в много езици съществува поговорката „Сит на гладен вяра не хваща“.

 

- Как Ви изглеждат днешните политици? Има ли кой да поведе народа към „светли бъднини”, ако цитираме Стоян Михайловски?

- Не бих обобщавал, политиците са различни. Но много бързо проличава егоистичната нагласа, липсата не на идея, а на идеен морал, борбата за власт под всякаква форма, без  зачитане на човешкото достойнство, с огромен приоритет на лъжата като ракета носител на доказателството.

Както вече подчертах, Първата ни държава е построена на базата на култура. Единственото нещо, което издига националното съзнание към по-висока степен и реално чувство за общност, е преклонението пред културата. А виждаме прекалено често, че културата служи за брошка. И преди пандемията, и по време, и май и нататък. Нищо ново!

 

С Орлето на Хеликон

 

- Защо Пловдив е толкова специален за Вас?

- Бях член на журито на международния театрален фестивал „Златната ракла” и с огромна завист установих, че кръчмите в Пловдив са по-уютни от софийските. В това има шега, но и истина. Събирането на хората, разговорите на маса всъщност са възпроизводство на ум. Е, докато не го изгубиш, ако прекалиш с чашката.

Минавам често през Пловдив, имам приятели. Много близки приятели сме с  предишния ректор на Пловдивския университет, проф. Козлуджов. Твърди се, че бивши ректори няма, но като един от тях не съм много убеден. Това понякога прави досадни хората на изкуството - искат предварително да получат индулгенция за вечност, а вечни неща няма. Каквото и да се случи, няма начин да не станеш бивш. Даже има и по-лошо - бивши писатели приживе. Но и най-големите писатели не могат да се преборят срещу ерозията на времето. И тук е огромната роля на образованието, което поддържа историческата перспектива на познанието, съживява тръпката на изкуството от много далечни епохи.

За толкова много неща имаме рекреирана памет. Естествено рядко някой просто така ще вземе да чете античните автори освен хората с особено или с професионално отношение.  Но пък тези без личен интерес  точно  благодарение на принудата на    образованието, на задължителната литература, се докосват до основни ценности  на цивилизацията. Който и да си, по-добре е да си видял, без да разбереш точно какво, отколкото да притичаш със затворени очи край него.

 

 

 

Гоце Делчев често отсядал в дома на дядо ми Боян

- Семейната Ви история е наистина вълнуваща - дядо ви Боян е бил приятел на Гоце Делчев. С кое от тази история се гордеете най-много?

- Израсъл съм със семейните легенди. Всичките ми предци са били доста неординерни хора, интелигентни пищолджии.  Винаги са се борили за някаква кауза. Аз съм единственият невъоръжен, вероятно защото живея в друго време.  

Дядо ми Боян е съученик на Гоце Делчев от Солунската гимназия. Гоце е отсядал в дома на дядо ми на ул. „Антим Първи”. Заради участието си в революционна дейност буквално за една нощ през 1897 г. дядо ми е трябвало да бяга от Прилеп в София. Цялата организация на Гоце всъщност се е срещала в дома на дядо ми. Скоро попаднах на спомени на млад участник в тогавашната ВМОРО, който пише: „ С Гоце Делчев се запознах в къщата на Боян Биолчев, като домакинът по стар свой обичай най-напред почерпи с ракия”. Как да не се гордееш!

Дядо ми по майка Иван Джингов пък е бил един от собствениците на българската печатница в Солун. Той също е претеглил много, преди да се добере до София. Бях на пет години, когато почина, но имам много ярък спомен за него. Почина от язва, защото цял живот е бил сред оловни изпарения от печатниците.

Най-много съм се привързал към литературата благодарение на едни подвързани с дебел зелен табак книги. Дядо ми е взимал книжните тела от тиражите и ги е обвивал с табак вместо корици, за да ги отклони за себе си. Всъщност високото слово в спомените ми на дете е в зелена табакова корица. Всички ярки световни  книги, букет от изящното слово на  на двайсетте и тридесетте години, беше в семейната ни библиотека в скромна корица, защото истинската книга е само вътре.

От разказите на по-голямата сестра на баща ми знам, че част от жълтиците от аферата „Мис Стоун”  са били скрити в дома на дядо Боян. Една трета от лирите от тази прочута операция на ВМОРО са били предадени на баба ми Виктория за съхранение. Тя ги е криела доста години в кацата със зеле.  Докато дядо комитствал с пистолетите на кръста, баба с една шевна машина е отгледала четири деца. И когато след време Яне Сандански споменал пред нея, че нямат пари за оръжие, баба го пресякла „Имате“. През цялото време не е  докоснала нито една жълтица! Това са възрожденски тип  хора, предани на вярата и човещината и родолюбието. И не стават за модернизиран превод.

 Имали сме три държави и две падения

- Много мъка има в последната Ви книга „Преселението”, която дълбае в много болезнен период на българската история. Преодоляването на тази мъка ли прави българския дух и ген толкова жизнени?

- Това, че ние, българите, сме имали три държави, означава, че сме имали две падения. И при сривовете духът става жилав и изобретателен. Едновременно вървят болката и приспособленството - за да оцелееш. А нямаме по-нататък исторически шанс като този, който сме имали в самото начало, за да съхраним Първата си държава. Но първоначалото ни е на пришълци, на преселенци. Влизаме в територията на Източната Римска империя. Били сме естествен враг, но точно докосването до византийската аура ни стимулира да се превърнем в културна европейска народност. Не съм привърженик на патриотарски измислици. Нашата история е достатъчно достойна такава, каквато е и не се нуждае от корекции „ала „Под игото“.

 

 

 

Дедите ни не са се делили на българин и македонец

- Как при този корен Ви изглеждат престрелките за езика и общата история между София и Скопие?   

- Като човек, занимавал се десетилетия с  литература и  история, много добре съзнавам, че нервните реакции нямат нищо общо с историческата истина. Едно знам със сигурност - пак от леля ми,  тя е чела  писма на Гоце Делчев до дядо ми, от които ставало ясно, че двамата приятели не са се делели на българин и македонец.    При това Гоце е говорел великолепно литературен български език, усъвършенстван още в Солунската гимназия.

Естествено не трябва да се отстъпва в спора със Скопие. Всеки опит за посегателство или извъртане на историята ни е табу, но не трябва да си затваряме очите за съществуването на една държавност с вече самостойна идентификация, с изградено ново народностно съзнание. Тук сигурно малко ще се ядосат някои, но има едно правило за целия културен свят: Там, където има литература, има и език. Разбира се, смешно е да твърдиш, че не  е изграден върху българския говор, че е съществувал едва ли не отпреди Христа. И тук отстъпление няма да има.

За съжаление, така се е случило, знаем всички, че отделянето исторически на двайсетте години на миналия век на Македония е коминтерновско инженерство. Другото, което обаче изобщо не трябва да се подминава, е това, че новият македонски език се е развивал в съвършено друга система. Понякога забравяме, че когато ние в България седяхме и гледахме като мишки от дупка, съседите македонци ходеха по целия свят с международни паспорти. Те имат друга закваска през тия 45 години след 1944 година, които  в много отношения доста успяха да ерозират и част от наследената ни българска национална свяст. Братята и сестрите ни са били под влияние на друго радио, на друга телевизия, седемдесет и пет години под медиен обхват на слуха и зрението, който за новите поколения става единствена реалност. Освен това масирано е действало прякото езиково въздействие в разноезична Югославия.

Спомням си мои разговори с писателя Димитър Талев, който много се дразнеше: Какво е това „пегла“,  трябва да се каже ютия! Болеше го. Но някои неща са необратими. Македонците не са живели в нашия евроазиатски комунизъм. Те чак сега май са се запътили натам. Дано да се лъжа.

 

- Ще се разберем ли със съседите? Ще помогне ли бъдещото им еврочленство за компромис?

- Всичко зависи от политическите резултати на сегашните им избори. Макар че в Скопие нямат бъдеще без Европейския съюз. И те май го съзнават. Но колко българи у нас носят убеждението, че нашето бъдеще е някъде другаде…

 

Хенриета Костова

Хенриета Костова

Журналист - екип „Политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ще ходите ли на море и къде?