Проф. Андрей Пантев: 9 септември ни спаси от ампутация на още територии

На 9 септември България окончателно скъсва връзките си с Третия райх и с имиджа си на сателит на Хитлер и Мусолини

Ако политиците искат, могат да обявят за национален празник датата на влизането ни в НАТО

За съжаление, и патриотизмът у нас е станал професия, стълбичка към длъжности

- Проф. Пантев, каква е оценката за знаковата дата 9 септември 1944 г. 79 години по-късно?

- 9 септември трябва първо да се свързва с това, че България окончателно скъсва връзките си с Третия райх и с имиджа си на сателит на Хитлер и Мусолини. По-късно обаче настъпва деформация, позната и в другите страни от тогавашния Източен блок, а до голяма степен във Франция и Италия, която видоизменя възприемането и историческата перспектива на това събитие.

- Прекалени ли са оценките за тази дата, променила драстично съдбата на страната ни, като национална катастрофа?

- Национална катастрофа България преживя през 1913 г., когато безумните политически дейци направиха така, че страната ни влезе във война с всичките си съседи и загуби исторически етнически езикови територии. Докато нито един квадратен километър от онази България, която съществуваше, не беше ампутирана през 1944 г. Независимо от какви съображения е направено, независимо от какви сметки е мотивирано, неоспорим е фактът, че България запази териториалната си цялост и интегритет. А той беше силно застрашен - не само от преките победители във Втората световна война, а и от нашите съседи гърци, сърби, румънци.

- Но защо и досега мненията за тази дата са диаметрално противоположни - за едни тя е празник, за други - трагедия?

- Наистина, за някои 9 септември е победа, траур за други. Така е с доста събития в историята. Неслучайно една от мемоарните книги на големия британски политик Уинстън Чърчил се нарича „Триумф и трагедия“.

Историята не може да се цепи със сатър, на нея й трябва тънката намеса на хирургически скалпел, при което отхвърляме едната страна, но все пак изтъкваме и позитивите, съзидателните неща от едно събитие.

- Смятате ли, че толкова много убити от Народния съд през 1945 г. са част от неизбежните съпътстващи злини на една толкова радикална промяна?

- До голяма степен неизбежни - не толкова с това, че комунистите вземат властта. При всяка такова сривно, пропастно разграничение, противопоставяне, вражда, ненавист естествено настъпва часът на разплатата, при който често и невинни хора губят живота си.

Това не ни оправдава, не ни успокоява. Но все пак трябва да се гледат всички страни на едно събитие. Нали е известно, че кръв в България се проливаше и преди 9 септември 1944-та. Не може след 1944 г. едните да се обявяват за патриоти, другите за предатели, както беше обратното при режима преди това. Един народ става зрял тогава, когато разбира причините за случилото се. В Испания и във Франция, дори в Италия вече има многовариантно възприемане на историческите факти и тъканта на историческото познание. Не можем да го режем, както ни отърва. Но за съжаление у нас това продължава.

- Защо толкова трудно се разделяме с миналото, най-трудно от всички народи от бившия Източен блок?

- Защото сме свикнали да мислим едноцветно, защото добро и лошо при нас е много строго разграничена категория. А реалността е различна. Имало е патриоти, които са станали жертва на 9 септември, но е имало и патриоти, които са ставали жертва на властите и режимите преди 9 септември. Не можеш да се събудиш в нова епоха, след като си легнал в старата. Налагането на новата епоха е постепенен процес, при който падат невинни жертви. Нека да припомня - при десанта на съюзническите войски през Ламанша през 1944 г. при артилерийската подготовка и при бомбардировките са загинали не само невинни хора, а и деца. Но това не омаловажава значението на това събитие за разгрома на нацистката машина.

Т.е. оценката за датата 9 септември не може да е черно-бяла, трябва да е многоцветна. В тази оценка трябва да има и траур, и удовлетворение. Естествено, след всяка такава дата от нейното осъществяване се възползват не героите, а онези, които бързо се приспособяват.

Така беше и с мирната победа на демокрацията у нас през 1989 г. Много хора доста охотно, усърдно и мащабно инкасираха своя антикомунизъм. Други хора се оттеглиха разочаровани.

-  Около всеки 9 септември се подновяват дебатите около паметника на Съветската армия. Трябва ли той да стане музеен експонат?

- След като поражда толкова страсти, които често водят и до насилие, паметникът трябва да остане, но не на това място. Дано тогава страстите се успокоят. Не смятам обаче, че обществеността ни се успокои кой знае колко след зрелищното взривяване на мавзолея на Георги Димитров в центъра на София.

Паметникът, който поражда толкова спорове, е мемориал на армия, която несъмнено има най-голяма заслуга за разгромяването на нацистка Германия и за това, че не беше позволено да има с нас териториална разправа, каквато имаше при нацистите. Полша може да е станала подчинена на Съветския съюз след 1945 г., но при Хитлер Полша престана да съществува. Има разлика.

- Неоснователно ли обаче съветската армия е наричана окупатор на България?

- Това е много лош знак за българския народ - ако той посреща една окупаторска армия с такъв ентусиазъм, стигащ до френетизъм, с цветя, песни и надписи „Слава на Червената армия“.

- А колко сериозно е руското влияние у нас днес? България ли е троянският кон на Русия на Балканите?

- Като обикновен съвременник, наблюдател, не виждам къде е тая разюздана руска пропаганда. Всеки ден гледаме украинския президент, докато другата страна ни се показва за 2-3 секунди. Закриват се руски телевизионни канали.Ние не знаем какъв реално е ходът на бойните действия между Украйна и Русия. 

Що се отнася до официалната политика на президента Путин, тя е традиционна руска политика.

А е факт, че когато Русия се е сближавала с Европа, тя е получавала коварен кинжален удар. Не мога да разбера защо всички смятат, че Русия трябва да прилича на Европа и да й подражава. И защо самата Европа трябва да има правото да преценява докъде и как да стане това. 

- Сега рискувате да ви обявят за русофил…

- С руснаците казваме „мамо“, „господ бог“, „любов“, „хляб“ на един и същ език. Ако това се нарича русофилия, нека е така. Ами ако трябва да отговорим кой изгони турците от България? Тогава всички сме русофили.

- Но управляващите внесоха законопроект за промени в Конституцията, една от които е смяната на националния празник 3 март. Трябва ли да направим такава смяна?

- Ако политиците искат, могат да обявят за национален празник датата на влизането ни в НАТО. (29 март 2004 г. -  бел. ред.) Има нещо дълбоко парвенюшко в това, че не признаваме един неумолим факт, записан във всички учебници по история - че Руско-турската война от 1877-1878 г., с изключение на войната срещу Наполеон в Русия, е единствената за 19. век, която се нарича освободителна. Има три войни на Бисмарк, които не вдъхновяват никого, докато тази е отразена в изкуство, в наука, в литература. Това е различната, честната война, която освобождава едноверци от враждебна и по верска линия власт. Фактически тогава Русия осъществява европейска мисия - връща ни на картата на Европа. 

- Не е ли по-подходяща за национален празник датата 6 септември, денят на Съединението?

- На 6 септември се обединяват две български области, които са създадени от Освободителната война. В Източна Румелия няма нито един турски войник, затова в Пловдив няма изстрели, с изключение на един. Но пловдивчани не трябва толкова да се радват, защото преди Съединението градът им е бил столица, но пък след това живеят в обединена България. 3 март е датата, на която държава с името България, със средновековно великолепие и традиции, се връща на картата на Европа, се възражда, възкръсва.

- Доколко независими сме днес?

 - Независимостта не е самоцел, а предпоставка. През 1913 и 1915 г., когато предприемаме най-глупавите и съдбоносни решения и действия, бяхме независими. Пълна независимост вече няма никой, включително американците. Въпросът е в съюзническите си отношения да можем да сме по-свободни за решения.

Вместо това у нас се засилва синдромът да търсим поредния по-голям брат. Само сменяме покровителите.

Но виж, патриоти  у нас много. За съжаление, и патриотизмът у нас е станал професия, стълбичка към длъжности.

Народът ни има много добродетели, но има и пороци. За съжаление, ставаме грандомани и при най-малка победа. Спечелим ли мач, война, награда, се обявяваме за велики. Най-големият ни плюс беше почитта към книгата и знанието, дано  да се възстанови. И дано европейските дипломи на младите българи да не са трамплин за министерски постове, а  част от мисията да работят на ползу роду.

Проф. Андрей Пантев, дългогодишен преподавател в Софийския университет, е от най-ерудираните ни историци със световна известност. Бил е гост-професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС. Преподава балканска история в САЩ. Президент е на Българската асоциация за американистика и е председател на гражданското обединение „Св. Георги Софийски“.  Народен представител в три последователни Народни събрания. Носител на наградата „Голям Платонов Нобел на века" за 2002 г. на Световната академия „Платон". Автор на 40 книги и над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски език.