Опасно е да мерим живота си в килограми и лайкове

Вманиачаването в идеалните мерки и теглилки води до хранителни разстройства

Любомира Манчева и Славея Дънева са психолози от "Психодрамата работилница" - организация, възникнала от обединението на няколко психотерапевти, споделящи общи възгледи и професионални търсения. Двете млади дами са част от екипа, реализиращ безвъзмездно и благотворително проекта "Живот на килограм", насочен към превенция на хранителните разстройства при ученици между 12 и 18 г. Целта на работата с младежите е те да получат подходящата информация по достъпен начин, за да могат да разпознават факторите за формиране на хранителни разстройства и да реагират адекватно в ситуации на риск. 

В последните няколко години Любомира Манчева е практикувала в няколко психиатрични клиники и дневни центрове в Германия, където работи с деца от 3 до 18 г., имащи социални и емоционални затруднения.

Славея Дънева е психолог, фамилен консултант. Преминала е стаж към Агенцията за защита от дискриминация с тема на изследване "Наличие на учебни текстове, които могат да формират стереотипи и предразсъдъци по различни дискриминационни признаци".

- Как стигнахте до идеята да работите с ученици по превенцията на хранителните разстройства?

Любомира Манчева: Това е първият проект в България за превенция на хранителните разстройства сред ученици от 12 до 18 г. и реализацията му започна преди година, през октомври. Идеята се роди по време на нашата практика като психолози в кабинета ни в София и в "Психодраматична работилница". Оказа се, че всеки трети, дошъл при нас, страда от някаква форма на хранително разстройство или е човек в риск. От друга страна, нашата ръководителка Милена Ташкова от дълго време обмисля идеята за такъв проект, а ние се осмелихме да го реализираме. Правим го абсолютно безвъзмездно и благотворително. През последната година посетихме 12 столични училища, някои от които частни, работихме с над 1600 ученици.

Защо всичко трябва да се случва най-вече в София?

Любомира Манчева: Сега сме в Пазарджик, моя роден град. Наистина посещението ни тук е първото занимание по програмата "Живот на килограм" извън София, но винаги има първи път. В никакъв случай няма да ограничим работата си само в столичните училища.

Споменахте, че поне в кабинета ви всеки трети човек е с някаква форма на хранително разстройство. А когато общувате с учениците, усещате ли, че делът на засегнатите е също толкова голям? 

Любомира Манчева: Проектът "Живот на килограм" цели преди всичко превенция на хранителните разстройства и нашата изходна позиция е, че децата са здрави, но трябва да бъдат информирани и предупредени за опасностите. Разбира се, че при тези срещи ние наблюдаваме внимателно аудиторията. И в Пазарджик, при срещата ни със седмокласници от училище "Проф. Иван Батаклиев" се видя, че някои ученици правят впечатление с поведението си или с това, което казват. В такива случаи ние винаги се обръщаме към психолозите в училището и това е разбираемо. Ние сме външни за системата на образованието, а училищните психолози са част от нея.  

Казвате, че основната цел на програмата "Живот на килограм" е профилактиката, превенцията на хранителните разстройства, но в същото време сеансите в едно училище се случват и отминават. Връщате ли се след време, за да отчетете ефекта от вашата работа?

Славея Дънева: Търсим начин, инструмент, с който да измерваме във времето какъв е ефектът от това, което правим. Сами за себе си, ние сме убедени, че положителен социален ефект има, но наличието му трябва да бъде отчетено и доказано чисто статистически. Вече доста време мислим какъв да бъде този специфичен инструмент и ще го намерим. Искаме да можем да кажем какво се е случило една година след нашата среща с учениците от дадено училище, каква е промяната, да разполагаме с цифрово изражение на постигнатите резултати. Това е въпрос на емпирика, на натрупване на данни и ние сме наясно с необходимостта това да се прави.

Откъде идва финансирането на проекта "Живот на килограм"? Казвате, че работите благотворително, но в крайна сметка безплатен обяд няма.

Любомира Манчева: Благодаря ви за този въпрос, колкото и шаблонно да звучи. Няма никаква тайна. Ще го кажа пак: това, което правим като професионалисти, а ако щете и нашата емоционална инвестиция в този проект - всичко е изцяло благотворително. Във всяко от училищата, в които сме работили, нещата бяха направени безвъзмездно. В "Психодраматична работилница" ние сме шестима колеги. Нито един от нас не е получил и стотинка за работата си по проекта. Но, естествено, кандидатстваме за финансиране по различни програми. Наскоро получихме известна сума като спонсорство от една голяма компания. Част от тези средства използвахме за организирането на среща с хора и медии, които имат отношение към темата за хранителните разстройства, включително учители и ученици. Ще инвестираме и в направата на наш сайт, на рекламни материали. защото това, което правим, е и продукт и той трябва да има съответния маркетингов имидж. Направихме и своя фондация, защото това е много важно при кандидатстването по различни програми. Имаме и съмишленици, които ни помагат с труда и таланта си - например логото на програмата "Живот на килограм" ни е подарък от такъв човек. Други наши приятели ни помогнаха с принтирането на материалите за нашата работа с учениците, трети правиха и продаваха благотворително сладкиши миналата Коледа и ни дариха парите от продажбите.

Извън работата ви по проекта "Живот на килограм" има ли някаква статистика за броя на децата в България, диагностицирани като страдащи от хранителни разстройства?

Славея Дънева: В социалните мрежи могат да се срещнат стряскащи числа, например 200 000 деца. Но официална статистика няма, а темата е от нелицеприятните, по-лесно е да се мълчи. Точно мълчанието по тази тема е една от причините да започнем проекта "Живот на килограм". Защото дори когато нещата са отишли далеч, например момичето в едно семейство е буквално обсебено от борбата с килограмите и родителите виждат, че си налага диети, които му вредят, проблемът продължава да се възприема като вътрешносемеен, като родови, а не като такъв на обществото. В страните от Централна Европа има конкретни данни, статистики за страдащите от хранителни разстройства, дори закони, задължаващи модната индустрия да не налага фетиша на суперслабите манекени. Но у нас няма нито нужната регламентация, нито данни колко хора страдат и умират от хранителни разстройства. Ако смъртта е резултат от анорексия, нещата сякаш изглеждат ясни, но в другата крайност като причина за фаталния изход може да се впише високо кръвно налягане, например, а то да е резултат от свръхтегло. Има данни на Световната здравна организация, има и някои неща в националните статистики, но у нас нещата тепърва ще се случват.

А как се стигна до името на програмата ви? "Живот на килограм" може да се тълкува различно, но определено звучи интригуващо.

Любомира Манчева: Няма никаква тайна. Коментирайки темата помежду си, в нашия екип, говорихме за това, че животът на някои хора се измерва в калории, в хапки и така ни хрумна идеята за името "Живот на килограм".

От години се говори за ръст на агресията сред учениците, непрекъснато се случват и разгласяват ужасяващи инциденти. Имате ли някакви наблюдения върху тази част от нещата? Какво е вашето усещане за нивото на агресивност и какво поражда тази агресия?

Славея Дънева: На първо място това, което аз се питам, е дали се търси причината, или само симптомите. Данните за агресията сред учениците са наистина много тревожни, включително и като динамика. Но ми се струва, че нещата остават някак на повърхността на събитийното отразяване, без да се виждат желания и усилия за систематизиране и анализиране на причините. Големият въпрос е защо това се случва? Взимат се някакви мерки, но те също са като гасене на пожар, без търсене на промяна в средносрочен или дългосрочен аспект.

Може би една от причините е че агресията се превърна в модел за поведение за една много голяма част от българското общество, започвайки от върха, от парламента ако щете?

Славея Дънева: Това е многопластова тема и в този смисъл също така многопластово трябва да се работи върху нея. Много институции, а и цялото общество би трябвало да бъдат ангажирани. Навързани са здравеопазване, образование, политика - все механизми от общата система, чрез която ние функционираме като общество.

Ще ви репликирам, че когато се апелира цялото общество да се ангажира с нещо, обикновено се стига и до размиване на отговорностите.

Славея Дънева: Точно така е. Но при все това, аз искрено вярвам, че на агресията трябва да се противостои с превенция - също като в "Живот на килограм". С този проект ние се стремим да помагаме на хората да не стигат до проблема. Това трябва да се случи и с агресията  сред подрастващите./"Пазарджишка Марица"

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?