Следвайте ни

Недялко Йорданов пред "Марица": 30 000 чакат всяка сутрин стихотворение от мен

viber icon

И на 80 за миг не се чувствам стар, мозъкът ми работи, а очите ми гледат на света както когато бях на 16 години 

- Как се чувства един поет на 80? Как успявате, въпреки превратностите на живота, винаги да гледате света с младежки очи?

- Да си призная, още не мога да проумея тази огромна цифра. Никога не съм очаквал, че е възможно да я доживея. Затова, честно казано, ми е неудобно, че продължавам да живея, след като толкова много мои приятели и колеги вече ги няма. Писах достатъчно стихотворения на тази тема и вече престанах да мисля по въпроса.

Иначе не се оплаквам - изобщо нито за миг не съм се чувствал стар, мозъкът ми работи, а очите ми гледат на света както когато бях на 16 години.

- Откъде този хъс да пишете поезия?

- Преживях за две години четири операции и си казах, време е да се замисля за това, какво ще оставя след себе си. Никога не съм предполагал, че е възможно за толкова кратко време да напиша над 200 стихотворения. А преди съм писал по седем-осем на година.

Всъщност това са мои изповеди, по-скоро споделяния с 30-те хиляди приятели, които имам във фейсбук и които чакат всяка сутрин да прочетат нещо от мен.

- Има ли жажда и нужда за поезия  в днешното свръхматериално, свръхтехнизирано, задъхано време?

- Оказва се, че жаждата за поезия никак не е пресъхнала. И това съдя не само по моите поетически рецитали, но и по толкова много талантливи поети и особено поетеси, които пишат и издават прекрасни стихосбирки. В интернет има доста поетически сайтове с хиляди автори, които публикуват своите стихове и получават многобройни отзиви за тях.

- Как да опазим любовта си жизнена и млада?  Ако сте открили тайната - след толкова вдъхновени от това велико чудо Ваши творби - ще я издадете ли?

- Ако любовта не е жизнена и млада - това вече не е любов. Няма рецепта за нейното опазване. В любовта всеки е сам за себе си. Но не и сам със себе си. Винаги трябва да има съответен обект, който да отговори със същата любов.  

- 30 години сме в преход. Къде сгрешихме най-фатално  и кой е най-сериозният ни успех в дългия и труден път към Промяната?

- Фаталната ни грешка беше, че допуснахме толкова очакваната демокрация да започне с дива омраза и разделение на нацията. Сини и червени. Сините - на власт. Червените - в Сибир. Така разочарованието от жадуваната промяна настъпи почти веднага.

Успехът на промяната все пак е в разкрепостяването на мисълта и правото на избор.

- Как Ви изглежда България днес?  Кой стих й подхожда най-точно?

- Написал съм го още през 1991 година:

Бог да пази България

в тази безумна лотария,

за да изтегли билета,

в който се крие късмета.

- Толкова ли не умеем  да ценим творците си, та много от тях  предпочитат ролята на наблюдатели  вместо тази на  ментори и мъдреци за властимащите? 

- Творците отдавна са изместени от политиците, които решават съдбата, житието и битието на хората. В първите години  немалко известни творци участваха в решаването на важни проблеми за България като депутати в Народното събрание, макар и на противоположни позиции. Спомнете си Валери Петров и Йордан Радичков от БСП, от една страна, и от друга, Тодор Колев и Вили Цанков от СДС. Това време бързо отмина именно поради огромното разочарование на най-изтъкнатите ни творци, които престанаха да се занимават с политика.

- Театърът  е другата Ви голяма любов - след доста дълга пауза се върнахте към него с  цели две нови пиеси, една от които - „Две жени, без да се брои мъжът”,  вече пожъна успех и на пловдивска сцена.   Имате ли любимки сред 24-те си пиеси? Имали ли сте проблеми заради остри реплики или неудобни теми?

- Всичко ми се случи в театъра за тези изминали почти 60 години в него.

Първите ми три пиеси бяха забранени. Бях съвсем млад автор и именно забраните ме направиха известен. После започнах да се занимавам и с режисура, имам над 60 постановки в театъра, телевизията и киното. След Бургаския театър, на който бях художествен ръководител, поех най-малкия театър в България - само с трима актьори, единият от които беше Тодор Колев. Театърът беше „Възраждане“ и имаше най-много публика навремето. Особено със спектакъла „Трендафил Акациев. По-късно щафетата пое Павел Поппандов. Уволниха ни всичките по политически причини - бяхме общински театър. Наложи се да се самоиздържаме и да търсим спонсори. Наложи се да пиша пиеси специално за нашия състав, който порасна на пет души плюс композитора Хайгашод Агасян. През 2000 година по времето на Иван Костов окончателно ни закриха и се простихме с публиката си пред 5000 души в зала 1 на НДК.

Оттогава връзката ми с театъра е главно с моите рецитали и с гастроли като режисьор. Последната ми среща на сцената беше с постановката „Убийството на Гонзаго“ в Народния театър.  Това беше през 2011 година.

И ето  - след толкова години отново ме сполетя театралната болест, и то с две постановки едновременно. Втората се казва „Каквото такова“ - написана специално за актьори и актриси пенсионери, мои приятели, бивши звезди. Тази пиеса се играе отново в Народния театър при огромен успех. Три месеца напред са продадени всички билети.

С успех се играе и „Две жени, без да се брои мъжът“ - нов вариант на пиесата ми „Волни птички божии“, написана през 1993 година.

Това ми доставя неочаквана радост, защото допреди миналата година бях решил да се простя окончателно с театъра.

- Пловдив е град  с  пиетет и към поезията, и към театъра. Тук през 2018 г. получихте Националната награда „Христо Г. Данов” за цялостен принос  в  литературата. Кой е  най-скъпият Ви спомен  от града под тепетата? 

- Пловдив е любим мой град. Град на художници и поети. Мои приятели, много от които вече ги няма: Йони Левиев, Митьо Киров, Жоро Слона, Христо Стефанов,  Иван Николов... дълъг е списъкът. Останахме си приятели с Иван Вълев - великолепен поет... Както и с Пешо Анастасов, който сега живее в София.

Правил съм преди доста време немалко рецитали в Профсъюзния дом, когато театърът беше в ремонт. Прекрасна пловдивска публика! Дано съм все още в кондиция, за да може някой ден пак да се срещнем с нея.

- Кой щастлив миг в живота си бихте искали да  удължите до безкрай?

- Те са три мига - раждането на трите ми внучета. Ако знаех колко е хубаво да имаш внуци, нямаше да си губя времето да правя деца. Щях да създавам направо внуци.

- Защо избрахте „Пепел ми на езика” за заглавие на последната Ви книга?

- Тази книга излезе току-що и вече е на пазара. В нея има съвсем нови стихотворения, някои от които са писани само преди седмица.

Заглавието е шеговито, разбира се. То е заглавие на първото стихотворение от книгата и иска да разсее евентуалното усещане за безнадеждност и приближаването на края.

Недялко Йорданов е  поет и драматург, един от живите класици на българската литература. От 1963 г. досега работи в театъра - бил е драматург и художествен ръководител на Бургаския театър "Адриана Будевска", драматург и режисьор на театър "Възраждане" в София. Автор на поетични книги, сред които "Всичко ще изпитаме", "Когато ставаме бащи", "И все пак любов", "Младостта си отива", "Любовна лирика", "Няма време", "Остаряваме бавно", както и на пиесите "Ние не вярваме в щъркели", "Въпрос на принцип. Любов необяснима. Мотопедът", "Развод по български". Режисира много от пиесите си.

Носител на награда „Златен Орфей“ за цялостно творчество и на Национална награда „Христо Г. Данов” за цялостен принос в книжовната ни литература.

 Неотдавна Недялко Йорданов отбеляза 80-годишен юбилей със  спектакъл на последната си драматургична творба "Две жени, без да се брои мъжът" в театър "Сълза и смях" 

Хенриета Костова

Хенриета Костова

Журналист - екип „Политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?