Следвайте ни

Калина Йорданова: Трябва да говорим с децата за смъртта нежно, но конкретно

Родителят да каже това, което самият той чувства като автентично - че близкият е звезда на небето или е погребан, но ние ще си спомняме за него

viber icon

Родителят да се опита да види какво детето преживява, не да проектира собственото си страдание върху него.  

Трябва да помогнем на детето да назове чувствата си.

Нужно е малко време да се остане в траур. Ако веднага въведем позитивизъм, емоциите се капсулират.

 

- Какво Ви провокира да напишете книгата „Въпросът за смъртта. За деца и родители“?

- Тя е резултат от работата ми с деца години наред в терапевтична ситуация. Родители идват по конкретни поводи -  как да съобщят на дете, че е осиновено или че смятат да се разведат. Работата ми е свързана и с център за работа с деца в Монтана, където има изведени от семейства с насилие. В много от тези семейства има загуби. Самата раздяла на дете със семейството и дома му също е загуба.

Натрупаният клиничен опит, думите на пациентите - как родителите поставят въпроса и какво децата могат да чуят най-добре, облякохме в текст с Ирина Атанасова от фондация „Кожа - платформа за психично здраве“. Първоначално идеята бе за популярна статия. Но изглеждаше подходяща за помагало за родители и решихме да излезе като книжка. Ирина Арменкова се включи с илюстрации.

Има голям интерес, макар че темата е трудна. Затова ще стане поредица и вече сме към края на текста на втора книга – за развода.

Догодина ще е факт. Идеята е да имаме серия книги по трудни за говорене теми - като смъртта, развода, психичните болести. Книжките да са отправна точка. Те не могат да заместят говоренето с детето и консултацията при специалист, но са едно начало и помагало, към което родителят да се обърне в ситуация на спешност или при нужда само от доизбистряне на въпроса.

- Психолози споделят, че в затруднението си да съобщи за починал родител от ковид другият е оставял детето на специалист, който да му каже, а самият той е напускал ситуацията. Какво съветвате Вие?

- Често се случва родителят да заведе детето и да го остави, за да се справи друг с проблема. Различни могат да са причините. Едната е родителят да мисли, че само то е за „поправка“ и няма нужда да се работи с възрастния. Но се случва и темата да е трудна и болезнена за самия родител дотолкова, че  да се бои да не се разпадне, ако заговори. Тогава желанието му е да остави на друг, който е по-дистанциран от емоцията.

Най-важното е, че с детето трябва да се говори. Трябва да се опитваме да обличаме трудните ситуации в думи, защото децата нямат голям когнитивен и емоционален опит, с който да съпоставят преживяното.

Това буди в тях буря от чувства или объркване. Трудно е да се отчлени от едно малко дете какво точно е преживяването - гняв, ревност или тъга. Когато родителят въвежда словото, то има много по-ясни вътрешни образи.

Важно е и да се говори с колкото може по-малко тревожност. Родителят да се опита да види какво детето преживява, а не да проектира собственото си страдание върху него. Понякога поради собствената ни фрустрация от ковид, собствените тревоги и личния драматичен опит сме склонни да въведем допълнителна тревога, каквато всъщност детето ни не преживява. Полезният ход е да чуем въпросите, които поставя, но да не допринасяме за обострянето на неговото чувство. А детето да има поле да изяви себе си и да получи от близкия си възможност да избере имена за преживяванията си. Да успее да назове чувствата си - дали се страхува, дали е несигурно. И това да стане, като то е убедено, че с казаното няма да ядоса мама и татко. При развода това е ключово. Докато родителите още не са сигурни дали могат да говорят за раздялата и са си гневни за дребни неща, на децата им се иска да питат защо мама е тъжна или защо татко се кара. Но се боят, че ако питат, гневът ще се насочи към тях. Това ги спира. Затова родителят трябва да остави пространство детето да не се страхува от неговата реакция, а да е свободно да я изрази и да получи имена за нея.

- Колко от истината да се каже с истинското име? Да се облича ли в приказност - че починалият е звездичка?

- За някои хора да кажат, че баба е звездичка, е наричане с истинското име. Зависи човек в какво вярва. Важно е да е това, което родителят чувства за автентично. 

Ако е религиозен и вярва, че баба е на небето, да каже това. Ако смята, че умира и тялото отива в гроб, а ние си спомняме за нея, но няма вече да сме заедно - трябва да е това.

Защото децата усещат кога родителят прави подмяна - мисли едно, а казва друго.

Оттам нататък трябва да се намерят подходящите думи да се каже всичко, което засяга детето. Когато някой умира, то е, че няма повече да го види. Трябва да обясним: „Баба е много възрастна и нейното тяло се умори да живее. Затова спря да се движи и да диша. Но ще остане в спомените ни. Ние винаги  можем да си говорим за нея, защото я обичаме. Но другата ваканция няма да ходиш на село, защото нея вече я няма там“. Важно е също да питаме има ли въпроси.

- Кой е най-трудният въпрос, който са Ви задавали децата?

- Голяма трудност е, когато детето постави въпрос, който е много емоционален за мама или татко. Мама още плаче, а детето пита: „А баба ще се върне ли?“. Тук е моментът, когато мама трябва да признае загубата. Тя трябва първа да си каже, че баба я няма. Това е най-сложното, когато възрастният се среща с болезнена за него самия тема.

Децата са питали може ли да занесат на гроба от любимите бисквити на дядо. Докъм 7 г. им е много трудно с абстрактни обяснения. Например, когато починалите са звездички на небето, виждат ли ни оттам, какво точно значи това. Трудно си представят нещо, което не могат да видят и да пипнат. До 8 г. още няма идея за несъществуване, за нула, за безкрай. Затова е важно да се намерят думи, които описват конкретиката - че човека го няма, че неговите вещи няма да бъдат в стаята. Да опишем как ще се промени това, което детето вижда наоколо, за да си го представи. Често е трудно не толкова в емоционален план, а в практически. Понеже забравяме преживяванията на малкото дете и говорим по-абстрактно, отколкото то може да чуе. Или обратно - влизаме в подмяна и говорим приказно и бебешки в желанието си уж да се доближим до него. Трябва нещата да са нежно и внимателно, но конкретно назовавани.

- А как изграждате нови опори?

- Фактът, че ме питате това, е показателен за нуждата ни веднага да намерим надежда, когато сме потопени изцяло в тъгата. Но истината е, че трябва да се даде малко време и да се остане в траур. Детето може да има нужда да повтори въпроси. Може да изпита гняв. При нещастни случаи съм получавала въпрос кой е виновен, не можеше ли нещо да се направи -  пазарене, в което се търси друг финал.

Това е нужно да се изследва. Ако веднага въведем позитивизъм, ще запушим този канал, а е важно тези емоции да излязат, за да не се капсулират. Детето може да се почувства ядосано, защото нещата са извън контрола му. Можем да бъдем тъжни и това не е приятно, но е необходимо, за да преминем през траура.

Важно е децата да чуят, че те нямат вина. Дори да са слушали повече или да са извеждали Рекс по-дълго в градинката, идва момент, в който животът му свършва.

Ако веднага заместим скръбта с нещо хубаво, има опасност чувството да се потисне. Тогава тъгата и гневът може да избухнат с двойна сила, когато нещо напомни отново за загуба.

Децата полека сами въвеждат новото, заговарят за училище или приятел. Ние трябва да ги следваме. Не да форсираме нова тема. А когато тя се появи, да влезем в разговора. Не и да държим задължително на траура. Явно е дошъл моментът, в който детето се справя и започва да живее и другите аспекти.

- Какво пропускат родителите?

- Да потърсят помощ за себе си. Когато нямат пространство да преработят чувствата, това затруднява процеса и за детето. Трудност може да е бутането на някоя тема под килима. Често в кризисни ситуации на загуба и развод се актуализират  и по-стари преживявания. Те не касаят сегашния момент, но напомнят с нещо за старата емоция. Смърт може да отключи за родителя негова загуба като дете. Това може да усложни разговора с децата.

Не конкретно по този въпрос, но по други трудни теми, родителите понякога не вземат на сериозно какво пита детето. От позицията на възрастния въпросът им изглежда инфантилен.

Грешка е също да не се определят граници - например при развод, ако родителят се чувства виновен, да даде прекалена свобода.

Това е награждаващо поведение с цел да си изкупи вината. Но по-скоро пречи на детето да изгради вътрешен ред.

- Колко драматично може да е преживяването на детето и по какво да разберем, че трябва да потърсим помощ за него?

- Ако говорим за загуба и смърт, при по-малките заради по-малкия арсенал от изразни средства може да има регрес към по-старо поведение. Може да започне да се държи като по-малко и лесно да се сърди, да се бие или да не влиза в игрите.

По-големите може да понижат успеха в училище, защото умът им е на друго място. Или да станат агресивни. Може да има и прилепване към някой друг от страх да не бъде загубен и той. Имам пациент на 10 г. Единият родител почина от ковид. Детето стана изключително тревожно, когато другият пътува. Бои се да не стане злополука, да не би да не се върне. Звъни постоянно да пита кога ще се прибере. Това също са знаци за трудна преработка  на загубата.

Знак може да бъде и това, за което говори - ако започне да се притеснява за неща, нетипични за възрастта му. Това дете бе започнало да говори ще стига ли доходът само на единия родител. Грижи, които не са от регистъра на 10-годишен и издават повече тревога.

---------------

Д-р Калина Йорданова е клиничен психолог. Дисертацията й е свързана с пренасянето на травматичния опит през поколенията. Има магистърска степен по клинична психология от СУ „Св. Климент Охридски“, докторска по психоанализа и антропология от Лондонски университетски колеж (UCL). През 2016 г. се присъединява към „Лекари без граници“, където e мениджър на програма за психично здраве. Работи като психотерапевт. Автор е на книгата “Въпросът за смъртта. За деца и родители“, резултат от опита в работата й с деца между 4 и 11 г.

Елица Кандева

Елица Кандева

Журналист - екип "Общество"

Елица Кандева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Има 16 г. стаж във в. „24 часа”. Работи като репортер-редактор в екип „Общество”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ако парламентарните избори са сега, за кого бихте гласували?