Следвайте ни

Жорж Трак: Чиновници превърнаха Столицата на културата в обикновен европроект

viber icon

- Защо по света печелят от всеки камък история, а у нас махането на паметници се превърна в национален спорт?

- В България си имаме национален феномен, който не може да се намери другаде. Ако отворите новата ни история, ще видите, че на всеки 25 години рушим всичко и започваме отначало. Дори в условията на социализма се състоя Априлският пленум, който отрече предишното десетилетие. След него минаха други  3 и - хоп! - всичко пак се преобърна. Сега сме в поредния етап на преобръщане. Не си даваме сметка, но ще минат N броя години, ще погледнем назад и ще отчетем, че сега правим поредната промяна без ясна цел.

 

От една клоака в подлеза направихме успешен културен център

Иван Тотев създаваше впечатление, че разбира от всичко - както си правеше градинките, така може да реди и изкуство

Със същата управленска самонадеяност бившият кмет бе готов да разфасова 3 прасета пред Общината и да нахрани народа предколедно 

 

- Европейска столица на културата отмина. Вписаха ли се в нея пловдивските творци?

- Това беше един много интересен проект, но трябва да помним, че той е европейски, а не на Пловдив. Просто един европроект. Сигурен съм, че градът бе избран, защото го заслужава. Векове наред Пловдив надгражда културата си с всяко едно поколение. Що се отнася до инициативата, усеща се неудовлетвореност у пловдивчани и тя идва от факта, че те не видяха своето присъствие - нито като участници, нито като приобщени зрители. А творците и дейците на културата станаха свидетели на този европроект, не бяха част от него. Културните институции в града не са много ​- те са десетина. Не можеш да ги хвърлиш един срещу друг за едното финансиране. Да изправиш библиотеката срещу театъра, художниците срещу артистите, е глупаво. Трябваше тези институции да бъдат приобщени към инициативата предварително, те да предложат проекти, които наистина да касаят тях и публиката им. А с реализирането на въпросните проекти те щяха да се покажат пред Европа, да надраснат себе си. Всяка културна институция има определен брой хора, които са постоянната й публика ​- едни - 3000, други - 10 000… Когато така една институция надраства с една педя ръста си, това прави и публиката й. Те се радват заедно на този културен ръст и тогава идва удовлетворението. Така инициативата се разпръсква като светлина между много повече хора. Такава идея не се разви в Пловдив. Тук се поставиха на преден план финансовите интереси - щом има много хора, значи е добре. Истината е, че 

през 2019-а не се случи нищо наистина значимо,

нито концертните зали (ако изобщо ги имаме) се препълниха, нито галериите. И всичко започна да се случва на улицата. Започнахме да правим елементарна улична култура - някакви времянки. И резултатът е „хляб и зрелища” от ден до пладне. Не казвам, че не трябва да има такива прояви, но те имат силно егоцентричен характер. Те са за ограничен кръг хора и освен това те по-скоро нанасят поражения върху вкуса на масовата публика, отколкото да я възвисяват.

- Да, но явно тези с „времянките” са професионалисти в писането на проекти, което е в основата на подкрепата в инициативи като ЕСК. Нашите творци не могат ли да се научат на това? 

- В повечето случаи проектите, свързани с културата, са нещо, с което се злоупотребява. Културата е творчество и вдъхновение, не бизнес план. И тази модна тенденция да се правят авангардни пърформанси, улични инсталации не носи нищо съществено. Това се неща, продиктувани от старата максима „хляб и зрелища”. Бяхме свидетели как замалко не се разфасоваха три прасета предколедно, за да се нахранят хората до фонтаните. Това беше

еманация на идеята за хляб и зрелища.

Такива инициативи, за съжаление, битуват добре в Пловдив. Това са първични инстинкти, които се задоволяват от хора, които мислят, че „хляб и зрелища” е формулата на управление. Смятам, че в ЕСК културният потенциал на нашия град с основание остана неудовлетворен.

- Имаше и парадокс: подарихте паметник за влизането ни в ЕС, а в годината на Европейска столица го махнаха. 

- Това бе една изключително лична позиция на кмета Иван Тотев. Той се почувства компетентен да диктува културно-естетическите потребности в нашия град. Махна паметника на Димчо Павлов за 100-годишнината на Пловдивския панаир, махна дървените скулптури на биковете на Главната. Те създаваха един уют. С тях изведнъж Главната се превърна в едно интимно пространство - някак зазвуча камерно, защото една идея я виждаш в развитие. Те имаха временен характер, но можеше да са в закрито пространство. По същия начин премести и паметника на Филип Македонски и премахна скулптурата срещу Галерията ​- Орфеевата тръба на арх. Драгнев. Така се подмениха и пренаредиха всички скулптури в Цар-Симеоновата градина - някои удачно, а други не! Трети пък направо изчезнаха. Това даде самочувствие на кмета, че разбира от всичко и както си правеше градинките, може да реди и изкуство. Моята скулптура бе от 7 тона хром-никел и бе подарена на града. Тя бе много сложна като техническо решение. След като дарът не се приема, аз си го прибрах. Ще го експонирам другаде. Без да се сравнявам с гения, но ще припомня, че и

Давид на Микеланджело са го махнали от площада,

като преди това са го обругали.

- Удължиха ви концесията за подлез "Археологически" с още 3 години и 7 месеца. Виждате ли тук признание за това, което направихте там като инвестиции и грижи?

- Радвам се, че всички общински съветници гласуваха за удължаването на концесията, без тези от ГЕРБ. Те пък явно бяха получили партийно поръчение от Иван Тотев да гласуват против. Ролята на „Тракарт” е това място, което преди беше една клоака, да бъде поддържано, обживяно и наситено със събития. При нас няма нещо, което да е преекспонирано и напомпано.

- Как изглеждаше пространството н​а „Тракарт” преди концесията?

- Преди 15 години тук бе една миазма със сталактити и сталагмити и се бе превърнало в поредната градска клоака. За да не забравяме какво беше, на една от мозайките нарочно съм оставил ивица от 3 кв. м, която показва какво е било преди. Имаше едни малки стъкла с железни рамки, които бяха по-скоро за преграда. Отвътре бе запушено с найлони да не се вижда. Тогава тоалетна в подлеза нямаше и с извинение, всички идваха тук по нужда. Най-трудното беше не реставрацията и преобразяването, а това пространство да се осмисли. И от място, което беше опасно за преминаване, да стане емблема за мозайките. Аз бях първият човек през последните 20 години, който им обърна внимание. Ако дотогава те бяха на грижа на държавата и държавните институции, дето се казва - това ти е работата и затова го правиш, с тази инициатива аз станах

първият частен субект, който да се грижи за паметник на културата.

И го издигнах дотам, че да стане забележителност. И изведнъж да ми заявят, че няма да продължават концесията! Беше обидно. Преди година и половина Ирина Бокова ме покани официално за сесията на ЮНЕСКО и ми връчи благодарствен адрес за моята дейност. В един момент точно заради това бе предявена претенцията, че ако този обект има концесия, Базиликата няма да стане световен паметник на ЮНЕСКО! За тази организация е важно един паметник на културата да е жив и няма изисквания дали е частно или държавно стопанисван. В България имаме криворазбрано отношение към такъв род паметници. Смятаме, че грижата трябва да е изцяло на държавата. Около голям обект като Базиликата има прилежащи терени, магазини, паркинги, места за почивка. Всички те са във фокуса на големия обект. Ако не се направи всичко това, дори да стане паметник на ЮНЕСКО, файдата е никаква. Каквато е при Боянската църква, която също е паметник на световната организация.

- Нима Боянската църква не създава ефект за София?

- Нека се види административно, финансово и по всякакъв начин тя е допринесла за развитието на столицата. Ще видите, че тя е просто един огромен разход. Около нея не е изградено нищо съществено.

- Навремето в подлеза имахте течове. Сега как е?

- Ремонтът на подлеза продължи близо 2 години и той бе затворен. Работиха горе с тежки машини и имаме поражения, които са от тях. Давах много пъти сигнали, но никой не се съобрази, че тук има подлез с обекти. Когато започнахме, махнах тротоарите горе и направих хидроизолация с водонепропусклив цимент. В последната година той бе разбит с машини и вместо хидроизолация сложиха пясък. И протече вода на много места. Следващите два месеца ще преминат в ремонтни дейности, и то за моя сметка.

 

Художникът Георги Иванов (Жорж Трак) е завършил МИО в УНСС в София и Художествената академия през 1990 г. в класа на проф. Светлин Русев. От 1993 г. е член на световната асоциация на музеистите в Равена и участва в нейните изложби с мозайки, релефи и скулптури. През 2004 година основава Културен център "Тракарт" в подлез "Археологически" в Пловдив. Там експонира, поддържа и съхранява античната мозайка "Ейрене" от едноименната антична къща. Центърът инициира огромен брой културни проекти. Създава детска театрална школа ”Любен Гройс” с Ивана Папазова и Стоян Сърданов.

 

Росен Саръмов

Росен Саръмов

Репортер-редактор - екип "Общество"

Росен Саръмов е випускник на Английската гимназия в Пловдив. Завършил е МИО и има магистратура по Външна търговия. Владее отлично английски и руски език.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (1)

Таня Сърданова

06.01.2020 | 12:57

Жорж е един от съвременните български будители. Творец, интелектуалец и пловдивчанин обичащ своя град и България. Гордея се, че ми е приятел.

Отговори
7 0

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?