71

Издателят Стойо Вартоломеев: Имах няколко съдби, но Бог ме запази за „Хермес“

През 1991 година Стойо Вартоломеев създава издателска къща "Хермес". Започва бизнеса си от малка сергия за продажба на книги на пловдивска улица и стига до компания, която издава по 250 заглавия годишно и има верига от 12 големи книжарници в страната. Много утвърдени български писатели и световноизвестни автори работят с издателството, което чества 30-ия си юбилей.

 

- Г-н Вартоломеев, тази година издателска къща „Хермес” навършва 30 години. Какво е за Вас този юбилей - триумф, равносметка или поглед в бъдещето?

- За мен този юбилей е минало, настояще и бъдеще. Минало, защото се вглеждам във всичко, което се е случило през годините. Настояще, защото продължавам да работя активно. Бъдеще, защото като управител на ИК „Хермес” се опитвам винаги да бъда с няколко хода напред. Със сигурност е и триумф, тъй като създадох едно от най-големите български издателства с всички рискове, които се съдържаха в това решение. Когато тръгнах да издавам книги преди 30 години, реалностите бяха съвсем различни. Работех в държавното издателство „Христо Г. Данов” и понеже виждах, че нещата там не вървят добре, се изкушавах от идеята да създам частно издателство. Приходите бяха малко и шефовете ни казваха: ето ви книгите, продавайте и ги отчитайте със съответна отстъпка. Така започнах в началото на 90-те.

Продавах в „Тракия” пред блок 14, на една малка масичка, имах и сергия на Пешеходния мост. По онова време се смяташе за срамно да излезеш на улицата и да продаваш нещо, особено ако си с висше образование. Но аз нямах този комплекс, водеха ме интересът и отношението към книгите. До обяд ходех на работа, а следобед продавах на сергията. През този период от година-година и половина усвоих уличния маркетинг на книгата. Хората тогава бяха други – не бързаха за никъде, спираха се на сергията, говорехме си. Казваха: „Помните ли, господине, имаше една книга...“ Постепенно усещах нишата, която се отваря. Това бяха романтичните романи, с много красота в човешките отношения, с чиста любов, традиционни ценности и естествено – хепиенд. Започнах да мисля в тази посока и така се роди идеята за „31 забравени любовни романа” - уникална поредица от гледна точка на маркетинга. Тя няма аналог. Като заковах цифрата 31, магическото усещане се появи. Понякога човек се докосва интуитивно до златното сечение, прави нещо в точното време на точното място.В обществото ни тогава се наблюдаваше криза на ценностите и тези книги бяха нещо като убежище, морален контрапункт на разпада. Това беше част от успеха им. Обикновено хората си купуват книги по автори или ги следят по заглавия и тематики. Ние стигнахме върха на книжния маркетинг – когато не се интересуваш от автора и заглавието, а единствено от цифрата – дали е седма, девета или осемнайсета книга. За мен това е висшият маркетинг в книгоиздателството – да имаш такова сляпо доверие в издателя, че да си готов да купиш книгата по цифра, без дори да знаеш за какво се разказва и кой е авторът й. Затова смятам, че рано или късно тази поредица ще влезе в учебниците по маркетинг на книгоиздаването в България.Това са 31 книги, издадени за 2 години в 4 милиона екземпляра!

- Това са бестселъри дори по американските стандарти, какво остава за мащабите на България! Продължението на „Хари Потър” в щатите е в тираж 4,5 милиона копия...

- Това беше успехът, който създаде платформата на издателство „Хермес”. Когато при нас дойдоха големите пари, аз не ги заложих в игрални зали, не ги загубих, а ги инвестирах. Създадох печатна база, рекламна фирма. Инвестирахме много в реклама. Да не прозвучи нескромно, но рекламирахме като „Кока-Кола” – в най-гледаното време, с най-модерния клип. Бяхме превзели супершоу „Невада”. Името на ИК „Хермес” се въртеше с колелото на късмета, а Къци Вапцаров, тогава още младеж, задаваше въпроси, свързани с книгите ни. Масовизирахме издателството до най-широките слоеве на обществото. Впоследствие обикалях световните панаири на книгата в Париж, Лондон, Франкфурт, Чикаго. Започвах да се ориентирам в дейността на големите издателства по света. И тъй като финансите ни бяха добри, успяхме да си позволим да направим преход. Започнахме да издаваме съвременни любовни романи - Джоан Колинс, Нора Робъртс, Сандра Браун…Продължихме с автори като Джеймс Патерсън и Стивън Кинг, направихме голям детски сектор и, разбира се, издадохме много български автори. Успехът ни от „31 забравени любовни романа” ни даде ресурс да оформим облика на издателството в един по-широк контекст. 

- Бизнес моделът Ви още по онова време е бил модерен и до голяма степен комерсиален.

- В такива случаи винаги казвам, че не съм достатъчно богат, за да си позволя да издавам само това, което на мен ми харесва. Имам вечен спор с моите академични приятели,професори по литература. За някои книги те казват, че са хубави, но след 20, 30 или 50 години няма да има интерес към тях. Истината е, че нито те, нито ние можем да гарантираме какво ще се случи след време. В някои от книгите, които издаваме, усещам елементи на класичност. Това е една прогноза, че интересът към тези книги ще бъде по-траен във времето. С такъв елемент на класичност беше „Калуня-каля” на Георги Божинов. В нея авторът е вложил вътрешна енергия, която пренася през годините. Такива книги се пишат в особено състояние – на границата между реалното и шизофреничното. Уж си стъпил на земята, а си някъде другаде... 

- Къде в един бизнес е границата между интуицията и здравия разум? 

- Интуицията ме е извела дотук, а тя при мен е много силна. Наскоро редактирах есеистична книга на Неда Антонова, в която има съждение, че интуицията е божието у човека. Напълно го споделям. Помня, когато бизнесът ми беше пред фалит, ме заведоха на врачка. Тя погледна утайката в чашата от кафе и дълбокомислено промълви: „Тъмни облаци са надвесени над главата ти. Няма изход.” Прибрах се вкъщи, а през нощта сънувах баба ми, как я нося на ръце, за да я сложа на леглото. Много възрастна, смалила се е и вече си отива. В момента, в който я поставям на леглото, тя ми казва, че трябва да продължа да правя това, с което съм се заел. Беше цветен и емоционален сън. Събудих се и видях на стената проектиран силуета на баба ми. Преди години разказах тази история на моята приятелка и колежка Божана Апостолова, а тя се пошегува: Не ти си издателят, а духът на баба ти!

- Каква е най-голямата Ви сила?

- Изповядвам убеждението, че когато има проблем в дадена фирма или държава, те не трябва да се борят за оцеляване, а да изградят стратегия за развитие. Като собственик на издателството и негов създател винаги съм имал стратегия за развитие. Ако човек се вглежда прекалено в оцеляването, няма как фирмата му да не фалира. Това важи и за политиците. Те трябва да забравят тази дума „оцеляване“. Да имат поглед напред, стратегия за промяна. Що се отнася до нашия бизнес, една от стратегиите ми беше да направим верига от книжарници в цялата страна. Обикаляйки из България, усетих необходимост от това. Двете вериги, които съществуваха по онова време, не бяха достатъчни. Затова реших да насоча ресурс към създаването на книжарска верига. В момента имаме 12 книжарници – по една в големите градове. Така създадох търговския пръстен около издателство „Хермес”. Те са нашето представителство, което много ни помага. Ние произвеждаме 250 заглавия годишно (всяка седмица по 5 книги) и трябва да се грижим за техните продажби. 

- Помага ли ви семейството в бизнеса?

- Дъщеря ми беше в седми клас, когато продавах на Пешеходния мост. През лятната ваканция ме заместваше на сергията докато бях на работа. От няколко години ми е съдружник. Пое дейността на издателството в голямата й част, а аз се фокусирах върху книжарниците. 

- Как оцеляхте в ковид кризата?

- Всичко е въпрос на стратегия. Трябваше отново да напрегнем мозъчните гънки, да мислим по нов начин, защото кризата дойде неочаквано. Фокусирахме се върху електронната търговия с различни видове промоции и реклама. Спряхме издаването на нови заглавия и известно време заложихме на бестселърите си, в чиито продажби сме сигурни. Много ни помогна това, което направи тогавашното правителство на Борисов - свали на 9 % ДДС-то на книгите. Ние бяхме калкулирали 20% на вече издадените книги и остана един буфер, който ни даде възможност да продължим да работим. „Хермес” включи служителите си в програмата 60/40 три пъти, по време на трите локдауна. Така успяхме да запазим хората си. Усетихме подкрепата на държавата в този момент. Новата власт обаче отказа да дава пари и натовари целия разход покрай пандемията върху фирмите. Сега тръпнем в очакване – ще се запази ли 9 % ДДС върху книгата? Много издатели обявиха, че ще затворят, ако се върне Данъкът убиец от 20 %. Надявам се на разумно поведение на властта.

- Издайте някоя от изненадите на „Хермес“ за следващата издателска година.

- Една от тях е моя идея, която вече 5-6 години битува в съзнанието ми. Сега й дойде времето. Посвещавам я на Пловдив и, разбира се, на 30-годишния ни юбилей. Става дума за библиотеката „Седемте хълма” – поредица, свързана с Пловдив, която вероятно ще издаваме в следващите 30 години. Прочитайки тези книги, пловдивчани ще знаят повече за историята на Пловдив, отколкото от учебниците по история. Съвременниците ни ще придобият една широка представа за своите предци. Започваме неслучайно с книгата на Димитър Мантов „Родолюбецът” – романизирана биография на Христо Г. Данов. Задължени сме да започнем с тази книга, тъй като Дядо Данов е родоначалникът на българското книгоиздаване, пловдивчанин е, а ние също сме пловдивчани. И не на последно място – защото аз самият съм работил в „Христо Г. Данов”. Книгата е изключително четивна и богата на история на Пловдив от 1850-а до края на 19 век. Втора книга в тази библиотека сме планирали „Да живее Съединението” на Георги Пашев. Проучваме „Последната изповед на майстор Хаджи Георги” на Петър Константинов, „Хълмът” на Димитър Кирков, „Ескадронът” на Стефан Дичев, „Когато Пловдив беше столица” на Маньо Стоянов. Това са все книги, свързани с историята на Пловдив. Тази поредица ще бъде в луксозен вариант – с твърда подвързия и специално оформление. По този начин „Хермес” иска да се отплати за щедростта на този град, в който работим и в който имаме много приятели, сътрудници, автори и читатели.

- След като толкова много работите, има ли нещо, което Ви разтоварва?

- Във всички варианти на един хипотетичен живот продължавам да твърдя, че имах шанса да направя шахматна кариера. Научих се да играя, когато бях на 10. Ходех в селското читалище,  където гледах с часове играта на библиотекаря с възрастни хора от селото. След това започнах да местя сам. После играех с други деца, сред които станах първенец, и преминах към игра с възрастните. Носеше ми се славата на нещо като дете чудо, което играе много добре шах. Продължих да се занимавам и като ученик, но нямах златния шанс да попадна в шахматна школа, когато бях във възрастта между 12 и 14 години. Така пропуснах момента.

Като студент и в казармата продължавах да се занимавам активно с шах. Прекарвал съм цели денонощия, без да ставам от шахматната дъска. Бях стигнал дотам, че можех да играя с гръб, записвайки си единствено позициите. Давам си сметка, че тази ми любов към шаха и стотиците партии, които съм разигравал, до голяма степен са развили комбинативно и прогностично мислене у мен. Научил съм се да виждам няколко хода напред. Спомням си първата седмица като новобранец в казармата. Гледам, играят майор и подполковник. Надничат войници около тях, аз също - от страната на майора. И виждам печеливши ходове напред в полза на майора. Не се стърпях и му го казах. Спечели партията, а подполковникът блъсна дъската и ми се сопна: Новобранец, ти защо се обаждаш? Мирррно! Като толкова много знаеш, сядай да играеш! Аз седнах и го бих три игри – с цялата си наивност на млад войник. Майорът само ме потупваше по рамото. Оказа се обаче, че подполковникът завежда гарнизонната служба, заради което аз имах проблеми по време на отпуск. Но шахът разви у мен прогностичното мислене, което и досега ми е полезно. Човек не трябва да гледа в краката си, а напред и малко нагоре. Трябва да вижда хоризонта. Тази моя страст остана в миналото, но не съжалявам, тъй като съм сигурен, че Бог ме е пазил за „Хермес”. За мен „Хермес” е божие провидение и съдба. Бог е следил да не се отклоня от този път и да създам едно от най-големите български издателства.

- Откога членувате в „Клуб 5 сутринта“?

- Аз съм човек, който става около 5 часа сутринта, независимо кога съм си легнал. Още от детството съм така. Много приятели ме питат какво правя толкова рано. Отговарям им, че за да разберат, трябва да прочетат книгата на Робин Шарма „Клуб 5 сутринта”. Шарма разделя сутринта на 3 момента по 20 минути. В първия се прави гимнастика, за да се задвижи тялото. Във втория четеш, а по време на третия редиш програмата си за деня. Имам бележник, в който сутрин попълвам най-важните задачи за деня, а когато съм на работа, гледам да не пропусна някоя от тях. Най-силните идеи са ме осенявали сутрин. През лятото удоволствието от ранното ставане е голямо, защото в двора има зеленчукова градина, дръвчета, които трябва да се окопаят и почистят. Всяка година сеем домати, краставици, патладжани, чушки. Има магданоз, чесън, кромид, репички и всякакви билки. Като се прибера от работа, хвърлям официалните дрехи и слагам тениската, късите гащи, шапката. И ставам друг човек – полски човек. Това е едно особено усещане. Работя без ръкавици и когато се докосна до земята, тя сякаш изсмуква отрицателната енергия, която се е напластила у мен през деня. Имам усещането, че земята ме чисти от тази енергия. Така поддържам равновесието си, защото отговорността да създадеш и ръководиш едно от големите български издателства с книжарска верига е сериозна. Имам си и помощник градинар, тъй като при безкрайните си пътувания из България не всякога мога да свърша всичко. Лека-полека усвоявам неговите уроци и напредвам. Сутрин хващам изгрева на слънцето. Появява се огненият диск и първите лъчи. Понякога си правя експеримент - леко премрежвам поглед, и виждам как снопове лъчи идват в очите ми. Те са духът на слънцето. Имам усещането, че то свети само за мен и ме изпълва със светлина. Аз също му се усмихвам.

 

­

С Хорхе Букай и сина му

 

По тениска и джапанки пред президента

Спомня си как Хорхе Букай дошъл за първи път в България. Пуснали информация до медиите: пристига световноизвестният анжентински писател Хорхе Букай. Планирали интервюта, пресконференция. Пуснали информация за часа на пристигане и че писателят ще се срещне с Президента на Република България. На летището го очаквали журналисти от няколко телевизии, вестници и списания. „Букай се появява по къси гащи, размъкната тениска и чехли, все едно отива на плаж. Телевизиите веднага се втурнаха към него, но гледам – всички камери го дават до кръста. Просто надолу не беше много за гледане… Оказа се, че не е разбрал за президентската среща и няма подходящи дрехи. На другия ден едва дочакахме да отворят магазините...“, разказва през смях Вартоломеев.

Имал тревоги с Букай и във Велико Търново. „Навсякъде се събираха по 1000-1200 души. В Търново  театърът се пукаше по шевовете. В антракта един от уредниците притеснено ми прошепна, че терасата е препълнена и може да се срути всеки момент. Настръхнах. През цялото време, докато траеше шоуто, все гледах към балкона“, спомня си издателят. 

 

 

 

Кошмар с Червената гвардия

Дълго време имах кошмарен сън. Той се появи през Жан-Виденовата зима. Като се върна властта у Червената гвардия, имаше усещане за някаква реставрация. Една вечер сънувам, че отивам на работа в „Хермес“, вече имах офис, кабинет и секретарка. Гледам – на моя стол стои партийният секретар    на издателство „Христо Г. Данов”. Питам го: Какво правиш тук? А той: Вашето вече свърши, почваме пак национализация на издателствата. Честен кръст, няколко години този сън ми се явяваше. Започна да зачестява след един разговор с Христо Данов, внука на Дядо Данов. Той беше вътрешен министър. На един коктейл в София се виждаме и аз, за да му се похваля, отивам и се представям: Собственик на „Хермес”, работил съм и в издателство „Хр. Г. Данов”. Човекът се намръщи, не му се говореше. Жена му загатна, че темата е чувствителна за него. Преди този разговор имах идея да възстановя загиващото издателство „Хр. Г. Данов”, да насоча част от ресурса на „Хермес” към него, като запазя търговската марка, но си казах: Какво правя аз? Това е едно семейно издателство. То има своята история, разцвет и край. А и не бях забравил кошмара, който ме преследваше... Затова се отказах.

Снимки Наташа Манева

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Анкета

Какво очаквате от кабинета „Денков-Габриел”