Следвайте ни

Исак Гозес: Никола Манев издъхна с мечтата за галерия в Пловдив

Людмила Живкова, Едит Пиаф и Ив Монтан бележат живота на гениалния ни художник

viber icon

Исак Гозес е сред доайените на родната журналистика, легендарни са неговите интервюта и очерци за най-великите имена в българската култура. Предстои да излезе негова книга за гениалния художник Никола Манев, вече покойник, с когото го свързва дълга дружба. Пред „Марица“ Гозес направи повече от любопитни анонси. И разказа истории, свързани с Пловдив и Париж.

- Исак, кога за последно се видя с Никола Манев?

- Няколко месеца преди да умре, аз бях при него в Париж, в ателието му. Той ми каза, че мечтата му е да има галерия в Пловдив. След като подари картини и откри галерии в 6 града в България, беше готов да подари и на Пловдив. Тогава една известна негова приятелка и пловдивска дизайнерка - Марина Францети, която направи колекция от рокли с картини на Манев, се постара много. Обикаля, искаше много да има такава галерия. Е, не стана! Мисля, че имаше и местна съпротива. Но както и да е. Тази негова мечта не се сбъдна. Факт е, той каза: „Пловдив, любимият ми град“.

Това бяха едни от последните му думи, които лично аз чух

Казвам го заради пловдивските ми читатели. 

Кольо живя близо 50 години в Париж, но последната изложба, която, вече тежко болен, готвеше, беше с неговите приятели Лъчезар Ошавков и Андрей Лекарски. И тя се състоя в Пловдив. За съжаление, Кольо не беше жив от няколко дни. Той присъстваше с портрета си, върху който имаше траурна лента. Но това беше последната изложба на Никола Манев - в Пловдив.

- Откъде идва тази любов към Пловдив?

- Виж, има една поговорка: „Всеки има своята родина и Франция“.

Перифразирам. Същото е и с Пловдив. Той е любим град на много хора. И аз като човек от Ямбол обичам Пловдив, защото носи толкова романтика и красота. Предполагам, че го свързва с много приятели, художници, състуденти. Правил е изложби, нормално е. Пловдив е градът на художниците. Няма как да не бъде любим и на Никола.

- Какво представлява книгата?

- Излизали са и други книги за Никола Манев, затова се питах дали трябваше и аз да пиша! Мислил съм върху това. Но ще се върна върху тази последна наша среща в Париж. Каза ми, че иска да напиша книга за него. Срещата ни беше 3 или 4 месеца преди смъртта му. Никола вече беше тежко болен. Всъщност той си носеше болките години наред - откриха му и рак, имаше и други проблеми. Но беше човек с много голям дух и въобще не обичаше да говори за това. И дума не отваряше. Тогава не му обещах. Помислих.

Реших, че след 20 години приятелство знам много неща за него

Той е безкрайно интересна личност. Не казвам уникален, защото всеки от нас е уникален сам по себе си. Но при Никола всичко беше малко по-различно. Говорих с много от приятелите му, с близки. Те бяха откровени - да не го правят божество, а да разкажат що за човек беше наистина. А той беше безкрайно интересен. Книгата разказва точно това, а не за изкуството му.

Аз не съм художествен критик, нямам претенции да правя анализ на неговото творчество. Богат живот! На пръв поглед, щастлив човек, но това щастие е плод на доста голяма борба и нелек живот. Защото да отидеш в Париж, където живеят 220 000 художници например! И да оцелееш!

Не става въпрос да се наложиш като най-голям, най-велик. Никой от нашите приятели, които отидоха там, няма тези претенции: „Ние превзехме Париж“. Най-малко пък Кольо. Нарисувал е 3-4 хиляди картини и се е изхранвал само от тях. От рисуване, от четката, от трите пръста, както самият обичаше да казва. Не е имал богата жена.

По отношение на жените беше малко пестелив, така да се каже. Никога не се е женил, макар че дамите бяха важен фактор в неговия живот. Темата присъства сериозно в книгата.

- Любовите му! Все пак говорим за Париж!

- Да. Те са странни, страшни, тежки, драматични. Той е човек на страстта. Беше правил изложба в Сърбия, в Белград. Там журналистите написаха -„Никола Манев, художникът на страстта“. Доста страстен мъж. Драматично преживяваше любовите си, ревнив като всеки чирпанлия. Това всичко го има  в книгата. Но всичко е написано повече весело и забавно, отколкото тъжно.

- Интересен анонс, а кога е премиерата?

- Книгата трябваше да излезе през април, но за съжаление… Няма съжаление, пандемията спря целия свят, че една книга ли! Ще излезе на 8 септември по книжарниците, а на 12-и в Чирпан се провеждат традиционните празници на галерия „Никола Манев“.

Там ще бъде дадена и наградата с името на художника. Много големи личности са били носители за тези 15 и повече години. Смятам, че сега наградата ще бъде дадена на голямата ни актриса Татяна Лолова. Така че на 12 септември ще представим и книгата.

После ще има премиери и в други градове. Разбира се, Пазарджик, където е роден, не го считаше за свой роден град, но все пак е свързан. Варна, където има галерия. Няма да пропуснем и Пловдив, естествено. 

- Ще разкажеш ли повече за Париж – къде живееше, къде рисуваше Никола Манев?

- Ще се върна към една история. Когато Кольо пристига в Париж преди 50 години, голямата му мечта е да види Едит Пиаф на живо. Току що дошъл, не знае френски, гладен и бос, забелязва афиш, че Едит Пиаф ще пее на Айфеловата кула. Но си казва, че е на такъв хал, може да отложи първия си концерт за други времена. Няколко месеца по-късно Едит Пиаф си отива! И той не успява да я види!

Малката му компенсация, че той живееше на площад „Едит Пиаф“. Ателието му беше високо, на последния етаж на една стара сграда. Излизаш на площада и виждаш паметник на Едит Пиаф.

За съжаление, нито той, нито аз го харесахме този паметник. Един такъв е..Но всеки ден го виждаше.

- Интересна история! Сигурно е пълно с такива..

- Ще кажа за един друг такъв пропуск. Когато пристига в Париж, тогавашният посланик професор Владимир Топенчаров му казва – отивам на юг, ела да те срещна с българин. Кольо му отвръща – „Аз избягах от България, ти искаш да ме водиш при българите“. И отказал.

Всъщност, професорът искал да го заведе при големия български художник Жорж Папазов, мой съгражданин от Ямбол. Живеел по южните части на Париж. После Кольо цял  живот съжаляваше!

- Повечето хора си представят как всеки млад художник тръгва от Монмартър, така ли е и при Никола Манев?
- Не, нашите художници там са на друго ниво. Те тръгват от галериите, намират пътя. В Париж трябва да намериш кой да купува картините ти. Успели са! Казват, бохеми. Никакви бохеми не са били, цепили са всяка стотинка. Разказват как пресмятали колко сантима струват кренвиршите, колко картофките. Има много труд и глад преди да се утвърдят.

Слава богу, останалите от кръга на Кольо са живи и до днес. Познавам ги, виждам колко са работливи и пестеливи. Кольо си отиде две години преди да навърши 80. Трябваше да празнува юбилей този август. Но както се казва – остава да живее в спомените, включително и в тази книга. Разбира се, с картините, които са пръснати из цял свят. Кольо има и 150-160 изложби.

Журналистите винаги са се хващали за цифрите. И като го питат – „Колко изложби имаш?“, ахкат при отговора. А той ги репликира: „Е, да де, ама Ван Гог не е имал нито една“. 

Людмила Живкова го спасява да не бъде беглец

Никола не е беглец, не е невъзвращенец, ако още може да употребяваме тази дума.  Неговата компания още от юноши е влюбена във Франция. Първо, Ив Монтан! Много са го харесвали, гледали са филмите му. Кольо в един момент се е правел на Ив Монтан - ходел с кепе като неговото, пушел цигари със същия маниер: правел кръгчета. Това още в Художествената гимназия.

После учи една година в Академията, но обучението му се сторило скучно и безполезно.  По това време неговият баща и голям архитект Никола Манев живее в Алжир, съветник е на президента. Има възможност да ходи при него на гости.

Баща му казва ​- давам ти една година в Париж,  оправяй се. А който отиде в Париж, никога не се мъчи да се върне. Завършва Академия във Франция, започва да работи.

Има само един момент, когато се дипломира. От посолството му казват ​- хайде, връщай се, нямаш повече работа тук, няма да ти удължим визата. Тогава лично му помага Людмила Живкова, която е съученичка на неговия брат Добромир Манев, известен актьор.

Добри отива при Людмила да се оплаче. Забележете, тя пристига лично в ателието му заедно с Апостол Карамитев. Нарежда на консула - дай му виза на този човек, нека остане да рисува тук.

Е, за съжаление, не се случва на всички. Друг негов приятел - режисьорът във френската телевизия Александър Ешкенази, не получава виза. И той се връща чак след 10 ноември. Сашко ми е казвал: "Аз идвах до българо-сръбската граница да почувствам дъха на кебапчета и на България!". Но не можел да дойде у нас!

Издателството: Заглавието дойде след спор с Вартоломеев

Истински щастлив съм, че работа по книгата с най-голямото пловдивско издателство „Хермес“. Вълнувам се, тъй като през 1994 година „Хермес“ издаде и първата ми книга. Беше сборник от портрети на най-известните личности в България тогава. И сега като я погледна, се оказва, че няколко от тях са пловдивчани. Димитър Киров, големият художник, Начо Културата – кметът на Стария Пловдив, поетът Петър Манолов..Всички те бяха излизали в „Стандарт“.

Там имаше и портрет на собственика на издателството Стойо Вартоломеев. Когато книгата вече беше готова, той силно се възпротиви. Каза, че не може издателят да присъства. Аз обаче силно настоях и се наложих. Беше интересен разказа за първите дни на това издателство, което се превърна в най-успешното.

В последствие пък Стойо се наложи за нещо друго. Той стана редактор на книгата за Никола Манев. Аз имах идея за друго заглавие, но той се наложи и в крайна сметка книгата ще се казва „Живея в светлина“. Едно заглавие, което изцяло олицетворява всичко, което беше Никола Манев.  И като човек, и като художник.

Ивайло Йолчев

Ивайло Йолчев

Редактор

Ивайло Йолчев е работил във вестниците "7 дни спорт", "Планета спорт" и "Стандарт", агенциите Standartnews и OFFnews, както и в PR сферата. Носител на журналистическата награда "Черноризец Храбър" за 2011 г.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли предложението на ГЕРБ за Велико народно събрание и промени в конституцията?