Следвайте ни

Илиян Джевелеков: Да наблюдаваш тайно другите е наркотик

Без скъпа реклама, само с качества, един филм не може да стигне до Оскар, казва създателят на "Вездесъщият"

Илиян Джевелеков е един от най-известните съвременни български режисьори и продуценти. Кореняк пловдивчанин, израснал в Капана. Учи психология в Софийския университет. Завършва кино и тв режисура в НАТФИЗ в класа на акад. Людмил Стайков.

През 1993 г. филмът на Илиян Джевелеков “Искам да съм свободен” печели награда за най-добър късометражен филм на Международния филмов фестивал “Златна роза” във Варна. От 1994 до 2000 г. работи като продуцент и режисьор в компанията “Ку-ку филм”.

През 2001 година с Матей Константинов и Георги Димитров създават продуцентска компания “Мирамар Филм”, която днес е сред водещите производители на документални и игрални филми.

Носителят на престижни награди филм „Дзифт” (2008) на режисьора Явор Гърдев е продуцентски дебют на Илиян Джевелеков в пълнометражното игрално кино.

"Love.net", режисьорски дебют на Джевелеков, се нарежда в топ 10 класацията на най-добрите бокс офис постижения в България за всички времена. За филма той получава награди за най-добър сценарий и дебют на фестивала "Златна роза".

Филмът му "Вездесъщият" е българското предложение за "Оскар" за чуждоезичeн филм за 2019 г.


- Колкото и човек да не е суетен, все пак е огромна чест да си режисьор на българското предложение за „Оскар” за чуждоезичен филм...

- Безспорно е престижно - решението е взето от Съвета за българско кино. Изборът е направен между 13 или 14 филма при анонимно гласуване, което е признание на професионалисти за качеството на филма. Чувството е изключително приятно.

- Ще успеем ли обаче да рекламираме филма и на членовете на Американската филмова академия?

- Рекламата, промоцията е всъщност решаващото нещо. От тези приблизително 90 филма в категорията "Чуждоезичен филм", избрани от 90 държави, има не малко страни, чиито бюджети са стотици хиляди долари само за промоция и реклама. Ситуацията наподобява противопоставянето на Давид срещу Голиат, тъй като е невъзможно ние да направим нещо подобно. В момента се ориентираме в това какви работещи ходове имаме, консултираме се с колеги, които са минали през тази процедура и са правили подобни промоции, като Стефан Китанов и Борислав Чучков.

- Всъщност може ли само с качеството на филма да се стигне до статуетка?

- Шансовете за това са почти равни на нула. Има комисия от членове на Американската академия - неколкостотин души, които имат задължението да гледат определен процент от филмите и да гласуват за тях. Т.е. няма задължение всички филми да бъдат гледани. Съответно прожекциите, които са организирани от самата Академия, могат да бъдат в неудобни часове. Това са на пръв поглед детайли в механизмите на селекцията, но често те са решаващи за финалния избор и успеха. Затова споменатите от мен стотици хиляди, които харчат другите държави, са всъщност за купуване на удобни салони за прожекция, лобисти, медии. Всичко това е съвсем легално, разбира се, но струва пари.

Опитваме се да сме реалисти, да не летим много високо във въздуха. Има българи с познанства в Холивуд, ще ги потърсим за подкрепа. Ако някой реши да помага, добре дошло.

- Има ли героят ви във филма Емил Борилов реален прототип, който да е отключил завладяващата сюжетна история?

- Не, идеята за тази история е провокирана от генералните процеси около нас, за които и разказваме. Интернет е пълен с тайно направени видеозаписи. Често има публични скандали, и то не само в България, а и по света. Просто техниката се развива така шеметно, че човек не може да смогва на новите неща, които се предлагат. И някои фантастични доскоро решения вече са ежедневие.

- Колко всъщност истина за околните може да понесе човек?

- Строго индивидуално е, но според мен нормалният човек има лимити и просто психически не може, няма капацитета да издържи цялата истина, тази зад кулисите, за най-близките си хора, за колегите си. Мисля си, че могат да постигнат това хора, които бих нарекъл психопати. Те могат да понесат всичко, защото там човешкият механизъм действа по друг начин, изкривено. Но иначе не е нормално и човешко тайно да придобиваш знание, да искаш да знаеш всичко за другите, да го използваш, да манипулираш, да се правиш на Господ.

- Не се ли оказва твърде тънка границата между нужното и непозволеното знание?

- Точно така, защото тайното знание действа като наркотик. То дава много сила, адреналин, чувство за превъзходство. Така героят ни, който наистина слага камера с цел превенция, се увлича, става зависим от този наркотик, без да се усети. Парадоксът е в това, че героят не е лош човек, макар че върши злини във филма - без да иска, се случва нещо, което нанася много зло на околните, и той си измисля една легенда, която да даде мира на съвестта му: Аз съм писател, това е темата, по която ще пиша роман! Тази легенда той си измисля сам, но в един момент балонът се пука и последствията са необратими.

- След като прекаленото знаене на истини съсипва всички, не е ли по-добре да си спестиш информация?

- За мен е така - по-добре е да разчиташ на очите си, на мозъка си. И колкото разбираш и знаеш - толкова. А тайно знание може да придобие всеки - вече е много лесно и евтино да купи и постави камери в дома на човека до себе си, при колегите в офиса си. Ако те знаят - добре, но ако става тайно, има нещо много нередно и опасно в това. Неморално е и вече въпрос на личен избор.

- Кой обаче ще поставя границите?

- Границата в крайна сметка всеки сам трябва да постави. А и самото общество вероятно ще създаде някакви регулации - тайното сдобиване с информация ще бъде подсъдимо в бъдещ момент.

- А вие искали ли сте някога да надникнете тайно в живота на
близък?

- Да, искал съм, но не съм си го позволявал. Спирала ме е мисълта дали това е справедливо и дали имам право на подобно нещо.

- Ставали ли сте потърпевш на тайно следене?

- Не, поне не знам. Но след като гледаха филма, няколко души ми разказаха, че са разбирали впоследствие, че са били тайно снимани в офиса си например. Т.е. техният работодател слага камери, без да предупреждава служителите. Наистина всеки от нас може да стане жертва на нещо подобно, никой не е застрахован.

- Какво каза вашият учител в киното Людмил Стайков, когато видя „Вездесъщият”?

- Той беше първият човек извън екипа, който видя първата версия на филма. Коментарът му беше изключително точен. Взех предвид някои от нещата, на които той ми обърна внимание. Когато видя следващата версия на филма, която е и окончателната, каза, че скокът е смайващ и промяната наистина е към добро. Но промените са нещо нормално. Работили сме върху „Вездесъщият” шест месеца по 12 часа на ден над монтажа. Това е процес, в който се напипват най-точните акценти, сцени, връзки. А снимките продължиха 40 дни.

- Като запален киноман от ранни години - кой е любимият ви филм?

- О, семейната закачка вкъщи е за „Великолепната седморка” - постоянно съм на подбив. Майка ми и баща ми се шегуват, че парите за едни хубави обувки са отишли за „Седморката”, която съм гледал десетки пъти като дете. Актьорите в този зрелищен уестърн тогава за мен бяха като богове.

- Израснали сте на пъпа на Пловдив, в Капана. С какво ви зарежда?

- Пловдив си е градът на сърцето ми. Наистина съм щастливец, защото атмосферата на родния ми град, на квартала, в който съм израснал, е уникална. Да се събуждаш всяка сутрин край Джумаята е житейски шанс.

Опитвам се при всеки възможен луфт в програмата ми да се връщам, да усетя аромата, да видя родителите си. Харесва ми новата визия на Капана, има нещо надградено, съвременно, модерно. И твърде шумно, казват майка ми и баща ми!

- Стискаме палци с „Вездесъщият”, нека Пловдив да стигне до петте финалиста за чуждоезичен филм!

- Звучи чудесно като слоган - остава да се случи!

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари

Публикувай

Коментари (0)

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?