Илия Михайлов: Искам на знамето ни да пише: "Ние се обичаме"

Не е нормално да си приятел с всеки, но може да му се усмихнеш, вместо да му покажеш юмрук

Красивото в Пазарджик и в живота ни, случките, докосващи най-тънките струни на душата ни, местните чешити и всякакви образи от градското всекидневие. Улици с имена на незаслужено забравени герои. Емблематични личности от миналото на страната и родния край. Всичко това очакваме да ни представи учителят блогър Илия Михайлов в бъдещата си книга. Тя ще излезе през март с подкрепата на община Пазарджик.   

Любопитното в случая е, че томчето излиза, защото читателите на Михайлов така пожелаха. Той все още не осъзнава, но вече има ревностни почитатели, очакващи с нетърпение всеки негов следващ постинг във Фейсбук, както и в Блога на Илия Михайлов.

Илия Михайлов е учител по сърце и характер, убеден бреговец, за когото училището е не просто работно място, а съдба и кауза. Любимец на децата в школото, за което се труди вече почти 18 години.  

- Г-н Михайлов, разкажете нещо повече за себе си.

- Преподавател съм по по история от 2000 година, но всъщност съдбата ми се свързва със СУ "Георги Брегов" много по-рано, през 1984/85 учебна година, когато постъпих там като първокласник и останах до завършване на средното си образование - 11 години, тогава се учеше до 11. клас. После ме приеха в Софийския университет с история. От 200 души курс наивниците, избрали съзнателно историята, бяхме не повече от 20 и толкова от всички завършихме. След казармата веднага постъпих в "Брегов" и нямам нито ден стаж другаде. Не бих работил в друго училище, не бих заменил своето школо с друго. То е моя кауза, мое призвание, нещото, което ми дава смисъл.  

- Вие имате и много силна емоционална обвързаност с родния град. Живеете в Пловдив, но Пазарджик има специално място в душата ви.

- Разбира се! Аз съм роден тук и допреди 10 години живеех тук и няма как той да няма специално значение за мен. Обичам Пазарджик такъв какъвто е - с проблемите, с много си лица, с всичко, което го прави и жив, и провинциален, и еснафски. С всичките му качества и недостатъци. Той е моят град.

- Как започнахте да изливате емоциите си в текстове, толкова харесвани от Фейсбук потребителите?

- Те са някакъв вид бележки, размисли на глас, кратки текстове. Всъщност аз пиша от 2013 г. Тогава си направих блога. Първото ми писание беше за концерт, организиран от Лазар Вълчев с едно момче от Англия. Дойдоха в училище, изнесоха концерт, имаха издаден албум. Нещо в цялата ситуация ме докосна. Споделих емоцията. После едно по едно и следващите текстчета потекоха. Наскоро ги гледах, вече са над 90. Кратки бележки по социални, училищни теми, неща, които са ме развълнували и съм се усещал длъжен да го споделя като позиция. В края на краищата нали затова е социалната мрежа - да изразяваш позиция. Приемам го като предизвикателство. Избирам въпроси, които са близко до хората, от тяхното всекидневие, неща, в които мнозина ще разпознаят себе си. 

- Човек трябва да е чувствителен като дете, за да съзре в една просякиня като кака Мима или в уличния музикант Ванката преди всичко човешкото, душата, проблема.  

- Предполагам, че наистина трябва да си малко по-различен като сензори, като усещания. Познавам хората по очите и от това понякога много ми тежи. Особено ако от другата страна виждаш злоба, завист. Не мога да обясня как точно получавам тези възприятия, просто забелязвам и нещо отвътре ме докосва. Трудно е да се изрази с думи. По възможност избягвам хора, за които съм преценил, че не са от моята кръвна група. Понякога съм им давал шанс. 

- Какво прочетохте в очите на кака Мима?

- Една простодушна доброта. Това беше жена, тръгнала да си намери пари за кебапчета - буквално. Но го направи по най-директния и откровен начин, като дойде при нас и си поиска. Шокиращо беше отблагодаряването с вдигането на полата, идваше ми да избягам, наистина! После, като се усмихна, видях човек, доволен, че си му дал пари за две кебапчета.  

- Кои са другите герои, които са докоснали душата ви, както кака Мима с нейната простичка мечта - да си купи две кебапчета?  

- Хората от нашето всекидневие. Тези, които срещам по пътя си, които споделят с мен и лични, и не толкова лични неща. Човешките същества, които ни заобикалят - от тях се опитвам да взимам теми. А понякога те сами ми ги дават. Въпроси за размисъл и заслужаващи да се напишат.

Имам един култов образ, макар и събирателен и не физическо лице - Тринайската (автобус 13 - б.а.). За мен това е част от градските митове и легенди. В него можеш да срещнеш толкова много лица, персонажи, толкова много теми на едно място, че става все едно си попаднал в тенджера със спагети. Можеш да се удавиш в нея. Толкова са пъстри, шарени пътниците в този автобус - всеки с проблемите и с радостите си - истинско предизвикателство!  

- Заедно с радио чалгата, на която също имате вече посветен текст.

- Заедно с радио чалгата, на моменти тя наистина е изпитание за мен. Бяха пуснали някаква песен - "Циганче". Ами не мога да я възприема, това не е моята музика. Уважавам онези, които я харесват. Нека, щом им носи естетическа наслада. Въпрос на усещане. Аз харесвам "косматите, тупирани рокзвезди" от 70-те, 80-те, 90-те години, лошите момичета с кожените якета и значките по тях. За мен те са написали всичко в музиката още тогава. Всичко останало до днес са вариации по темата. Самият факт, че творците се връщат постоянно към тази музика и правят ремикси по нея, е красноречиво доказателство.  

- Следващият емблематичен герой, за когото смятате да пишете, е Ванката от Ковачево. С какво ви вдъхнови той?

- Този човек - вие го познавате - беше част от пейзажа на Мехкемето. Аз си спомням, че съм го виждал години наред как свири. Вадеше си съвестно хляба с една тенекия от маслини. Самоук музикант, научил се сам да прави и музикалните си инструменти. Чудя се как така никой не му обърна внимание, да го вкара в полезрението си и да му даде някакъв шанс. А беше почтен човек. Веднъж се качвах в някакъв автобус, не помня вече какъв и за къде. Друг мъж от техния етнос правеше проблеми, държеше се зле. А Ванката му направи забележка, нахока го, опита се да го укроти. Запомнил съм този уличен музикант като добър човек, който си вади хляба с каквото може, честно всеки ден е на улицата и прави нещо, което се харесва. Много по-достойно от някои, облечени в костюми и каращи коли за по 200 хиляди лева.

- Имате и едно изразително пътеписче за улицата, наречена на Михо Стефанов. Какво ви предизвика да напишете този текст?

- Една красива малка уличка, носеща името на голям човек. Михо Стефанов - това е касиерът на Революционния комитет в Татарпазарджик през Възраждането. Всяка сутрин минавам оттам. Обичам това място. Да си взема кафе, да си мисля, да слушам кукуригането на петлите, да наблюдавам котките. Така изпадаш в някакво безвремие. Това е другото лице на Пазарджик - тихата провинция.

- Като историк дразни ли ви, че не всеки, минал по тази улица, знае кой е Михо Стефанов?

- Ами, тъжно е! Натъжава ме също, че някои българи не знаят кой е Джанюариъс Макгахан. Онзи ден пак видях как някой умник е написал на табелката на именувана на негово име улица "Мак Гахан", отделно. Лошото е не само че не знаят, а и не са си направили труда да проверят. Такова пренебрежение ли заслужават героите?  

- Друг любопитен елемент от живота ви е, че сте създали сайт и Фейсбук група на любимото училище и ги поддържате на добра воля от години. Как се решихте на това?

- На първо място - с пълната подкрепа на ръководството - г-жа Политова,
г-жа Дъбова, г-жа Кацарова, без тяхно съгласие няма как да стане. За мен това е и гласувано доверие да си лицето на училището, а то е едно от най-старите в града, с над 150-годишна история, уникално е с това, че все още имаме профили по музика, по изкуства. Над 6300 последователи имаме във Фейсбук. То се превърна в училищна медия, за разлика от повечето школски сайтове. Търсим интересните неща, случките от всекидневието на децата и колегите, техните изяви или дори това как играят с топка на двора. После те се гледат на видеоклиповете, чакат с нетърпение, родителите също са доволни да виждат как прекарват малчуганите им деня си.

- Кой пръв от читателите ви предизвика да издадете книга с тези текстове?  

- Петя Точкова. Тя ми каза: "Трябва да го направиш". Тя първа ме запали. Първоначално не исках, изпитвах някакво неудобство. Но този неочакван интерес - признавам - ми е много приятен. Петя е вдъхновяващ човек. Толкова много неща сме правили с нея. Васко Кръпката доведохме в "Брегов", имахме уникален урок за рокендрола, и бате Емо от "Конкурент", и Теофан Сокеров - автора на стенописите в училището, нарисувал е и стенописите в Патриаршията в Търново, един велик творец.

Та, тя ме провокира и за това. Заедно стигнахме и до идеята илюстрациите в книгата да направи Катрин Малинова - една изключително талантлива млада художничка. 

Безкрайно благодарен съм и на жена ми Валя Михайлова, която ме подкрепя безрезервно и във всичко. Ако тя не беше зад мен, да ме поощрява, да ме критикува, да ме поправя, нямаше да съм такъв. Оттам заваляха коментари в същия дух, хората започнаха да припознават себе си в тези градски истории.

Специални благодарности на Община Пазарджик и специално на кмета Тодор Попов за гласуваното ми доверие. 

Наскоро ми попадна едно изказване на Бисер Киров, може би направено малко преди кончината му. Той казва: "Искам на знамето на България да пише: "Ние се обичаме". Аз искам същото - да бъдем по-добри един към друг, по-толерантни. Не можеш да си приятел с всеки, то не е нормално. Но можеш поне да му се усмихнеш, вместо да му покажеш юмрук./ "Пазарджишка Марица"

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Кое е любимото ви място за отдих и разходка в Пловдив?