4020

Илин Папазян - Ninio: Искам да накарам хората да забравят гадния си ден чрез музиката

Или​н Папазян е роден през 1999 г. в гр. Сливен. ​На 12-годишна възраст започва да взима уроци по класическа китара. Няколко години по-късно се увлича по поп и джаз пеенето, а не след дълго започва и да пише собствена музика и текстове. След завършването на езиковата гимназия в Сливен продължава образованието си в Музикалната академия в Пловдив, където изучава изпълнителско изкуство с класическа китара. През годините става носител на множество награди в областта на китарата, поп и джаз пеенето и композицията. След телевизионния ​си дебют и достигнат финал в "Гласът на България” през 2020 година, той решава да направи своите първи стъпки като независим артист и да издава собствената си музика. "Марица" имаше възможност да разговаря с талантливия Илин. 

- Откога датира връзката ти с Пловдив? Как усещаш града и публиката?

- Датира от 2018 г., когато се преместих от Сливен и записах бакалавър „Класическа китара“ в АМТИИ-Пловдив. И от тогава до ден днешен все още съм си в Пловдив и се развивам като музикант.  Града го избрах заради атмосферата и заради това спокойствие, което витае. Имаш чувството, че е голям град, но не е като мегаполис, не го усещаш това напрежение като в София например, няма такова константно бързане. Просто това много ми допадна като усещане, тъй като съм от по-малък град, където всичко е такова и съм свикнал да цари безвремие. Така се оказах в Пловдив.

Пловдивската публика е много интересна, защото през последните години наблюдавам, че се търси алтернативното. Все още се намират почитатели на джазовата музика. Още като се местех, знаех, че Пловдив е столица на джаза. През последните години покрай ковид нещата доста се промениха и събитията значително намаляха. Спомням си как през 2018 г., когато и да изляза в Пловдив, всяка вечер имаше събитие, всяка вечер имаше концерт на различна банда, различен проект, всякакви стилове музика, имаше едно голямо разнообразие. То в момента е западнало малко, защото такива са времената и все още не може да се отърсим от това, но според мен ще се оправят нещата. Но от първата ни среща пловдивската публика ме посрещна топло и се старая никога да не я разочаровам, защото има високи очаквания. 

 - Кога откри, че музиката е твоето призвание? 

- Започнах да се занимавам с китара, когато бях на 12 години. Много бързо усетих как от свиренето с YouTube и онлайн уроци просто исках да задълбоча. И си намерих първия учител, който се казва Найден Дойнов. С него идеята ми беше всъщност да започна да чета ноти и в първия момент нямах сериозни намерения. Но бях изключително любопитен като дете, постоянно задавах въпроси, постоянно оставах за уроците на по-напреднали ученици, беше ми много интересно. Първия път, когато излязох на сцена обаче, аз вече бях сигурен, че това искам да правя. Н​е мога да кажа, че е бил някакъв върховен пърформ​анс, но просто усещането ми за нещата беше такова: „Това много ме кефи, обичам да го правя“. Никой никога не ме е карал да правя това нещо насила, просто аз си го усещах, всеки ден си влагах времето в инструмента и просто ми доставяше удоволствие. И постепенно нещата се развиха към пеенето, към писането и създаването на музика. Идеята да пиша песни беше първоначална, като старт. Мислех си колко ще е яко да го правя някой ден. И сега напоследък, когато вече ежедневно пиша нещо ново, се връщам към този сладък спомен - как едно време си мислих колко би било хубаво и как го правя сега. 

 - Какво те вдъхновява за писане на песни и бързо ли се зараждат идеи в главата ти?

- Различно е, но последната година, след като изкарах първия албум, моето отношение към писането доста се промени. Просто се отприщих и започнах да го правя почти ежедневно. Оби​чам да пиша с химикалка и с хартия, да си драскам и да си мисля. Просто си мисля за неща, които съм преживял, за хора, които съм срещнал, за истории, които са ми разказали. Много експериментален подход. И в първия ми албум не всички истории са мои лични. Просто има доза въображение винаги. И аз вярвам, че изкуството трябва да го правим така. Защото, ако всичко трябва да бъде лично твое преживяване, в крайна сметка, няма как да си толкова наситен. Ако е толкова наситено ежедневието ти и има голям поток от информация, ти няма как да седнеш да го правиш. Затова е хубаво да черпиш от останалите и това ми е много любимо, защото дава и друга перспектива на нещата. И така всъщност доста повече неща раждаш като бройка. С времето бройката ти увеличава и качеството, защото трябва да се прави и да ставаш по-добър в тази работа. 

 - Как се усещаш в онзи магичен момент, в който си седнал над листа с химикал да пишеш?

 - Зависи. Има моменти, в които просто седиш и не ти идва нещо, за което да кажеш, че е ок и че можеш да го запишеш. Това не важи само за текстовете, а и за мелодиите. Понякога не ти идват най-гениалните неща. То не е и нужно да са гениални, но просто отнема време да влезеш в правилния mood (настроение). Просто трябва да влезеш в тази сфера. Хубаво е понякога да го правиш малко насила, а не да чакаш нещо да се случи. Просто трябва да седнеш и да го правиш заради самия процес.  Иначе е много хубаво да имаш творчески импулс и нещата просто да си се изливат, защото и това съм ги преживявал. 

 

 - Разкажи малко повече за преживяването в „Гласът на България“. Как стигна до предаването и какво ти даде то?

- В „Гласът на България“ влязох на майтап. Това е най-забавното в цялата история и нямах никакви очаквания. Просто отидох като един китарист, който си пее. Знаех си какво мога - знаех си силните и слабите страни. И просто реших, че ще се включа, защото нямах какво да губя - имах вече записани песни, просто си казах: „Защо да не го направя?“. Ако пък минеш през такова предаване и после нищо не направиш, няма никакъв смисъл, че си отишъл да те видят хората и после да те забравят. Защото хората много бързо забравят. Предаването ми даде много от гледна точка на това, което правих като занаят, че работих с много добри професионалисти, научих изключително много неща от тях, от колегите, които си бяха професионални певци, хора като Елена Сиракова например, която е страхотна певица. Просто научих много неща, включително и за гласа си и накъде още мога да отида, където не бях изследвал нови територии чисто вокално. Беше много хубаво преживяване също и от гледна точка на шоубизнес - да се докоснеш до едни хора, които вече са успели. В един момент отиваш на събитие и хора, които са в шоубизнеса, вече те познават, те знаят кой си, знаят какво правиш, хубаво е да знаеш, че си забелязан, че си бил някъде и това е дало отзвук. 

- Стана ли по-разпознаваем по улиците, да те спират, да те заговарят? 

 - Случвало ми се е. И след първия албум някакви хора, които не съм виждал, ме поздравяваха. Случвало ми се е да отида на събитие, да си поръчам нещо на бар или заведение, и после да ми кажат, че е било комплимент от заведението или пък да ми споделят, че са ме гледали. Хората се кефят. Някои идват и ме заговарят. Тийнейджърите са по-стеснителни. Имал съм случай да се разхождам в Сливен с мой приятел, който живее в Берлин. Разминаваме се с група тийнейджърки, а той ги чува да си шушукат „Той ли е?“. Моят приятел се обърна и каза „Той е!“. Има и забавни ситуации. 

- Ко​е е най-хубавото нещо, което си чувал за себе си или за музиката си?

- Чувал съм много неща. Но мога само да перифразирам. Най ми е хубаво, когато някой дойде на живо да ме слуша и ми каже след това, че е имал супер дълъг и гаден ден, дошъл е и е забравил всичко. Това винаги изключително ме стопля, защото означава, че съм си свършил работата като артист и тотално съм извадил този човек от ежедневието му. Той е отишъл някъде другаде за два часа и просто е отделил духа от тялото. Това е смисълът на изкуството, което правим ние. Нямам конкретно изказван​е, което да ми е останало в главата, но си спомням лица, които са ми казвали подобни неща.

 - Разкажи малко за това как се справяш с всичките си ангажименти. Наред с творческите проекти си и учител по китара в НУМСИ "Христина Морфова" в Стара Загора.

- Всъщност работата на музиканта е винаги комплексна. Готино е да си специалист  в едно нещо, но е хубаво да правиш много неща, за да може да си събираш фонд, с който да си продуцираш музиката и всичките проекти, които искаш да реализираш. От гледна точка на време, още от ученик правех винаги 100 неща. В 11. клас например паралелно се готвех за сертификат по английски, бях в театрална трупа към гимназията на немски език, ходех си на китара и си правехме концерти, които също не бяха малко на брой, включая и съвместни продукции с други студиа, и със симфоничния оркестър сме правили неща, като паралелно с това си ходех на училище. Свикнал съм да жонглирам с много неща и да се справям организационно. Сега е много забавно, защото имам ученици, които искат да започнат да спортуват и ме питат как да си наредят графика. Обяснявам им, че трябва да свикнат да си нареждат нещата по приоритети. Спортът е трябва да присъства задължително, защото иначе, ако си седнал на стола 5 часа да свириш е абсурдно. Като млад човек трябва да спортуваш, да се грижиш за тялото си, за себе си като цяло, за духа си. Какви ли не съвети искат. Без календара си аз не мога да съществувам, всичко ми е вътре. Иначе ще настане хаос, ще започна да забравям някакви неща, хора, на които нещо съм обещал или пък за себе си, ако трябва да свърша нещо. Всичко трябва да е организирано и нещата да се случват навреме. Хубаво е човек да си слага крайни срокове, които започва да гони.  Ако нямаш краен срок, може да отлагаш вечно, както пее Керана в песента „Отлагам“. Аз гледам възможно по-скоро да отмятам неща от списъка. Справям се някак, успявам ,Щом аз мога, значи и другите могат.

 - Във връзка с преподавателската работа, срещаш ли талантливи деца?

 - Изключително, има много талантливи деца. Миналата година влязох за първи път да преподавам в Музикалното училище в Стара Загора – НУМСИ „Христина Морфова“. Първият ми поглед беше, че е изоставена работа. В следващия момент се появиха няколко човека, които имат желание и като им кажеш нещо, те просто попиват като гъби, правят го и вървят напред. Но вярвам, че талантът въобще не е всичко. Може да имаш капка, но ако не си организиран и последователен, няма как да ти се получи. В общи линии всички, с които работя, се опитвам да ги възпитам на това. Аз не държа да стават китаристи, но държа на това да ги науча как, ако искат да постигнат нещо, трябва да работят усилено за него. Това е най-ценното, което може да даде музиката като възпитание на един млад човек. 

- Какво предстои за Ниньо оттук нататък?

- Предстои едно доста цветно лято, изпълнено с много събития. За едно от тях много се вълнувам - Плевенския китарен фестивал и обвързаната с него Лятна китарна академия. Там ще имам възможността да водя уъркшоп за писане на песни. Ще ми е много приятно да работя в творческа група с млади хора, които искат да правят точно това. В творчески план, продължавам да си пиша много песни. И това лято, както през последните две години, си планирам седмица, в която да се изолирам изцяло от света в една селска къща, която, за щастие, нашето семейство все още си има. Там са преминали летните ми ваканции като дете. Сега отивам с няколко китари, усилватели и тъй като няма почти някой там, на когото да преча, си усилвам и си записвам нещата за новите албуми. Правя много различни песни, които концептуално ще влязат в различни албуми през следващите години. Вярвам, че бъдещето ще ми поднесе много дарове за положения труд и усилия през годините.  

- Какво ще пожелаеш на читателите на „Марица“?  

- Искам да пожелая да се усмихват и в най-кривите моменти. Никога да не приемат нещата лично. Да се стараят да намират хубавото във всеки миг. Дори когато вали дъжд, след него изгрява слънце. Това не трябва да се забравя. Просто да се радват на живота такъв, какъвто е. 

Оцени новината

Оцени новината
5/5 от 7 оценки
5/5 от 7 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Този сайт е защитен от reCAPTCHA и Google Политика за поверителност и Условия за ползване са приложени.

Публикувай
0 коментара

Анкета

За кой отбор ще стискате палци на Евро 2024?