Следвайте ни

Елена Хайтова: Баща ми имаше криле, защото сърцето му искаше да лети

Елена Хайтова е автор с интересна съдба - животът й е свързан с двама творци - баща й, големия писател академик Николай Хайтов, и съпруга й, поета орфеист Никола Гигов. Работила дълги години в Смолян, авторката е влюбена в Родопа планина, която възпява в творбите си. Хайтова е автор на 15 книги, четири от които посветени на баща й, а три - на космическата певица Валя Балканска. Последната й книга - „Орли от пламък”, е посветена на 100-годишния юбилей на Николай Хайтов и на Никола Гигов. Писателката е носител на национални и международни награди.

 

- Труден жребий ли е да имаш толкова известен и талантлив баща, при това човек с характер?  

- Наистина е много трудно да имаш такъв баща - и известен, и борбен, биткаджия. Той водеше много битки и когато си отиде от този свят, се прехвърлиха към нас. Не престанаха опонентите му да атакуват неговите тези. И понеже него го няма, длъжни сме да го защитим ние, защото бащината памет е свята.

Баща ми обаче не обичаше близките му да го защитават. Но не мога да се откажа от тази мисия, винаги съм готова за битки за негови каузи.

От татко наследих нуждата да пиша, да се боря. И изпадането в хайтовски гняв, както казваше съпругът ми. Когато нещо ме възмути, искам буквално да се изправя на дуел, да водя бой с шпага. Така и не успях да преодолея този гняв, който съм наследила от татко - и той избухваше при всяка несправедливост. После му минаваше и всички отдъхвахме, като след буря.

- Липсваше ли ви баща ви?

- Не, виждах го често. С мама бяха съвсем различни хора. Разделиха се, но запазиха добрите си отношения.  Татко обичаше манджите на мама - фасул, врял с месце, прословутата супа от кочан, печени пиперки,  лютичко, козе сирене. 

Приемах новите бракове на баща си, и досега втората му съпруга Таня ми е като втора майка.

В началото татко не ме насърчи в писането - казваше, че за него трябват много сили и талант. Когато разбра, че искам да съм писател, ми каза да се готвя да посрещам удари, да устоявам в битки. Колкото беше ларж за другите, толкова беше критичен към мен и братята ми.

София вече ми се струва ужасно пуста без него. Там са братята ми, но я няма усмивката на татко, колегите му един по един си отиват.

Спомням си хубавите ни моменти заедно.

Беше чаровник. Жените го харесваха ​- беше много интересен, и като мъж, и като събеседник.  Но повече обичаше мухабети с обикновени хора от неговото село, които му разказваха прости истории. Татко имаше редкия талант да слуша.

- Кой беше най-добрият приятел на баща ви?

- Във всеки случай - не писател, не колега. Най-добрият приятел на баща ми беше отец Константин Канев от Момчиловци, той му помогна да издаде много книги.

Татко обичаше да радва обикновените хора, да им дава кураж. Като видеше, че някой страда, му помагаше. На приятеля си Асан Мешов, който живееше в Лъкавица  - малко селце, забутано  над Лъки, непрекъснато пращаше подаръци, шоколад, писма. 

Баща ми поощряваше обикновени хора ​- краеведи, изследователи, да пишат. Насърчаваше ги да попълват белите петна в историята - за някоя махаличка, за някое селце.

Хайтов не се боеше от словесни и политически битки, втурваше се да защитава хора, нападани несправедливо. Не навеждаше глава, държеше се достойно в онова сложно време.

Бил осъден на 8 години затвор, защото като лесничей не се е съобразявал с  партийните укази. Ударили са го с унищожителна статия в официоза „Работническо дело”, която цял живот му остава като дамга, вадеха я при всеки  удобен случай.

 В новата ми книга давам примери, които показват, че България не е била без дисиденти, без хора, които са се борили срещу режима. Д​а защитиш Хайтов във време, когато е бил осъждан несправедливо, си е повече от дисидентство. А са го защитавали  обикновени хора, работници.

- Каква е най-скъпата вещ, която пазите от баща си?

- След като татко почина, брат ми Александър ми даде очилата му. Пазя и едно от бомбетата, които носеше. Имам негови дрехи - къси панталони, ризи,  с които е бил като лесовъд  на Персенк. Стоят вкъщи в гардероба, до дрехите на мама. С ризите на татко се пренасям на Персенк - там ме е водил из горите, качена на кон. Майка ми е треперела от страх да не падна, но татко беше човек на силните усещания. Дъщеря ми Елица е наследила смелостта от дядо си, дори май тайно от мен е скачала с бънджи. 

- Пееше ли?

- Баща ми много обичаше родопски песни - "Петко льо, капитанине", "Девойко мари, хубава", "Бела съм, бела, юначе". Чуеше ли родопска песен и гайда, зарязваше всичко. Дори да беше болен, ставаше, все едно козирува пред някого. С Руфинкината го изпратиха на погребението.

Но не пееше след преживяна драма в детството. Докато водел любимата си крава от Яврово към Куклен - продали я на касапин заради бедност, татко плачел и пеел, дори си измислил простичка песен за Минка.  Оттогава гласът му секнал.

Татко имаше слабост към животните - в Яврово хранеше доста котета в двора.  Тази любов е наследил брат ми Александър, който има десетина котки и две кучета в ателието си. Котка да си в дома на Хайтов, казват приятелите му.     

- Как пишеше Хайтов?

- Винаги сутрин, вечер след смрачаване - никога.  Вероятно заради този здравословен режим и късно сложи очила. Пишеше веднага на машина.

Яврово беше любимото му място за писане, там  са написани голяма част от произведенията му. Прекарваше в Родопите обикновено от май до октомври, родната планина го зареждаше с вдъхновение.

Обичаше да пътува в чужбина ​- да види нови места. Предпочиташе по-далечни, екзотични страни - много беше впечатлен от Перу, все разказваше за бучащата река Урубамба. И в чужбина си носеше любимата козя пастърма, запас за всеки случай.

- Какво не успя да завърши Хайтов?

- При толкова много написани неща накрая все повтаряше с болка: Поне да имах още месец, колко неща още щях да напиша!  Колко много неща имам да пиша, останаха ненаписани!

Не успя да довърши пътеписите за Танзания, за Африка. До последно пишеше за Левски. Не успя да довърши „Троянските коне в България”.  Не спираше. Едва дочакваше да му прелеят кръв и хукваше - до последно водеше дискусии, защитаваше Съюза на писателите.

- Коя ви е любимата му книга?

- Много харесвам „Хвъркатото корито” - философски поглед за живота. Всъщност коритото е еснафщината, ежедневието. И на това корито му се ще да му израснат криле, да хвръкне. Имаше такава мисъл:  Няма да ми вържете крилете с вашите въжета за пране! Чувстваш се повече от човек, ако облечеш в крилати мисли битовизма - това Хайтов е представил много добре в „Хвъркатото корито”. Криле имат само тези, на които сърцето иска да лети - тази мисъл на Хайтов, изписана на Явровската чешма, ми е любима. 

- Ако днес Хайтов беше жив, какво би ни казал?

- Сигурно би имал десет пъти повече опоненти, неприятели, защото не  можеше да търпи неправдите. Но за баща ми битките бяха важни. 

Ако нямаш противници, животът ти ще е много гладък и скучен, казваше Хайтов.

Нямаше да му хареса днешното време. А що се отнася до свободата - той винаги си е бил свободен, и преди 1989 г. Винаги си е пишел това, което мисли. За него цензурата не е била спънка да пише, да критикува. 

Той е доказателство, че е можело и тогава да се кажат нещата, каквито са, че големият писател успява с творчеството си, независимо в коя епоха живее. 

Той е от тези, които са били готови да платят цената, да отстояват своята истина.  И са я плащали. 

 

 

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Анкета

За какво бъдеще на Пловдив трябва да работи новият кмет?