Следвайте ни

Десислава Даскалова, детски психолог: След месеците онлайн не искайте високи оценки

Отпускането на мерките не е знак, че трябва да изоставим децата да се справят сами

viber icon

Тази една година ощети и осакати децата.

Тревожността е висока, но хванете детето за ръка и му кажете: Да, трудно е за всички, но заедно ще минем през това.

Стремете се да направите нещата по-неформални и те да излязат от устройството. Спорт на открито и рисуване помагат.   

- Г-жо Даскалова, усеща ли се в кабинета на детския психолог ехото от дългите онлайн обучение и изолация на децата?

- От самото начало, когато децата останаха затворени, прекратиха се груповите дейности, тренировките. Училищата и градините затвориха и това вкара децата в огромен стрес. Ние също бяхме притеснени и объркани. Това повиши тревожността.

При по-малките деца стресът води до регресиране. При някои, които тъкмо са тръгнали на градина и след това са спрели, регресът се изразява дори във връщане на бебешкия говор.

Навици, които са били усвоени, като ходене на гърне и общуване с другите деца, бързо се забравят. Отрази се лошо на тези, които трудно са се адаптирали.

Същото е и с учениците. Родителите трябва да бъдат внимателни с крайно повишената тревожност и да ги подкрепят.

Разбира се, не можем да отдадем всичко на ковид. Първо проучваме дали в семейството няма криза. Но проблемите, които създаде настоящата ситуация за българското семейство, са много сериозни - безработицата, социалната изолация. Това, че родителят трябваше да става с детето сутрин, да включва компютъра, да го подготвя за училище, самият родител понякога да присъства в час - това носи напрежение. В същото време трябваше и да работи. И за най-добрите и най-либералните родители това се превърна в проблем, защото носи напрежение. Повишиха се много актовете на домашно насилие.

- Как се справихме?

- Много хора не умеят и не знаят как да изказват чувствата си пред децата. А те са като барометри на семейството. По-добре в такава ситуация родителят да каже:

В момента изпитваме затруднения,  отколкото да премълчи. Защото в детската глава започват да бушуват хиляди мисли и идеи.

Трудно бе онлайн обучението за деца, които са интровертни или които са имали проблеми с училищната среда, били са жертви на насилие или подигравки. Виждайки, че може дистанционно, те не искаха да се връщат присъствено.

- Чрез това бягство обаче не се научават как да се справят с конфликтите.

- Трудно ги убеждаваме в това. Работим с родителите, за да може те да са подкрепящото звено.

Не просто да прехвърлят детето си в ръцете на терапевта и да очакват той да свърши всичко.

- Учители казват, че има деца, които онлайн по-успешно показват знания, отколкото в клас. Защо по-слаби ученици  вкъщи се оказват по-добри?

- По-спокойно е и родителите ги подкрепят. В обичайния режим гласът на по-скромните остава нечут при цялата врява в класната стая. Не смеят да изкажат мнение и позиция.

Но има други затруднения - неразбирането на материала. Деца ми казваха: „Не го разбирах в училище. И онлайн ми е в пъти по-трудно. Защото не мога да попитам госпожата. Много бързо се сменя ситуацията на екрана. Няма време“.

Оказа се, че децата онлайн са много по-натоварени, родителят невинаги може да помага. Това натовари изключително много и децата, и семействата. Много деца изостанаха с уроците. Когато не разберат и не могат да питат, това остава като дефицит.

Стават гневни, агресивни, тревожни заради усещането, че не се справят

Избухват срещу учителите. Усети се и при абитуриентите. Тази една година ощети и осакати децата.

Има и друг аспект - много възрастни се притесняват, че децата са вирусоносители. Дори мои колеги не работят с деца, само онлайн. А това не може да даде онова, което дава реалният контакт.

- Вие какво препоръчвате?

- В условия на изолация всеки трябва да има, макар и малко, лично пространство. Да може там да отприщва емоциите. Сега се отпускат мерките. Но това не е знак за родителите да изоставят децата си. 

За да се тушира напрежението, може заедно да се прави нещо или на детето да се дават задачи, като родителят го поощрява. И те да не са свързани само с учебния материал. Може да е рисуване, спорт на открито. Допълнително затруднение бе, че школите по интереси превключиха също онлайн. Така онова, което е било приятно за детето, отново мина през екрана. Стана задължително. И вече не беше хоби. Моят съвет е: Стремете се да направите нещата по-неформални и те да излязат от устройството. Трябва да се стимулират децата и да развиват нови интереси.

Родители ми казват: „Опитахме и рисуване, и апликиране, и настолни игри. Давайте идеи!“ Казвам им: Вие най-добре познавате собствените си деца. Отделете ги от екрана, лимитирайте времето на устройството извън учебното време. Защото не можем пък да им дадем компютър и телефон само когато учат. Тогава също ги лишаваме от нещо модерно - да играят с приятели онлайн игри. Фиксирайте максимум от 30 минути на ден. Останалото го правете с децата.

- Директорка сподели, че най-големият проблем при връщането в училище е бил с петокласниците. При тях се нагнетили отношения, докато играли онлайн игри, и буквално са избухнали при срещата на живо. Имате ли такива случаи?

- Да. Тук опираме до онлайн културата и възпитанието на децата, но е важна и ролята на учителите и педагогическите съветници.

При нас децата идват индивидуално, но проблемът в класа обикновено е групов

Педагогическият съветник трябва да им обясни, че всичко в онлайн пространството остава там и не бива да се пренася в реалността. Защото е една игра. Да им говори за правилата за безопасен интернет.

Но и родителите трябва да внимават на какво играят техните деца. Голяма част от игрите събуждат детските страхове и агресия. Като започнем с „Баба Грани“ или „Момо“ и стигнем до онлайн битките. На децата им доставя удоволствие да играят, а в същото време се страхуват. Всичко е толкова реално направено, че дори възрастните изпитват страх.

- Как очаквате да се разгърне ситуацията в дългосрочен план? Изследвания в европейски държави сочат скок на депресиите и дори на самоубийства сред децата.

- Не ми се иска да гледам толкова черногледо като колеги, които прогнозират, че тепърва ще се видят страшните последствия. Проблемите на родителстването ги е имало и преди пандемията, ще ги има и след ковид. Трябва да акцентираме върху семейните ценности. Ако родителят е до детето, то няма да изпита такъв дискомфорт. Тревожността е висока, но хванете детето за ръка и му кажете: Да, трудно е за всички, но ние заедно ще преминем през това!

Социалната изолация и липсата на приятели оказа негативно влияние, но ако сме заедно, ще се справим и това може да ни направи дори по-силни.

Не бива да чертаем черни прогнози. Не е справедливо спрямо децата. Не можем да ги упрекваме и, че са вирусоносители.

- Имаше паралелки, които решиха сами да минат онлайн, за да не заразят учителя. Децата бяха похвалени, а не им ли е всъщност внушена вина?

- Да и това създаде излишно напрежение. Чувството на вина у родителите също се е повишило. Те не знаят как да подходят. Оказва се, че преди животът им е бил различен, защото са оставяли децата и са прехвърляли ангажиментите на трети лица - учители или специалисти. Виждам затруднения в някои родители дори с учебния материал. Сега се опитват да наваксват, записвайки децата на уроци. Разбирам, че не всеки има ресурс да помага със сложния материал, особено в по-горните класове, но да не натоварим още децата. Ако сме до тях и им внушим, че ще ги подкрепяме във всяка трудност, няма да е толкова страшно.

В момента не можем да бъдем и максималисти. Наблюдавам как някои родители искат децата им да изкарат високи оценки. Но няма как. Трудно ще наваксаме от раз. Но пък имаме родители от махалите, които в резултат на онлайн обучението решиха да се запишат на училище. Казват ми: „Като остана вкъщи детето, разбрах, че на мен нещо ми липсва. Не съм адекватен“.

Винаги има и добра страна на лошото. Затова нека не бъдем негативни. Всяко нещо може да се преодолее. Нека потърсим добрата страна - оставайки у дома с детето, можеш да го опознаеш по-добре, защото имаш повече време за него. Да, трудно е, когато и ти работиш. Но сте заедно.

- Кое е за Вас самата най-трудното като детски психолог?

- Наложи се да съобщя на деца за починал родител. Това е много стресиращо и е голяма тема. Как да говорим с децата за смъртта? Не бива да крием от тях, защото са сензитивни и знаят какво се случва. И в същото време не бива да им отключваме други страхове. Да, днес се е случила смърт с тате или мама, утре може да е с друг любим възрастен. Това, което трябва да дадем на децата, е шансът да говорим с тях искрено за смъртта. Не да ги лъжем, че мама или тате са заминали някъде надалече и ще се върнат. Или пък са станали звездички и ни гледат от небето, защото детето всяка вечер започва да гледа с надежда към небето да си види близкия.

Събуждат се и нови детски страхове. Родителят е първият, който може да помогне. Ако не се справи, да потърси помощ за детето си. Това е по-важно.

 

Десислава Даскалова е завършила консултативна и клинична психология, специализирала детска психология в Пловдивския университет. Консултант е по когнитивно-поведенческа психотерапия с над 15 г. опит в различни социални институции и лична практика. Част е от екипа на Общностен център, който подкрепя деца до 7 г. и  семействата им.

Елица Кандева

Елица Кандева

Журналист - екип "Общество"

Елица Кандева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Има 16 г. стаж във в. „24 часа”. Работи като репортер-редактор в екип „Общество”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Ще гласувате ли на извънредните парламентарни избори през юли?