Да се чуждееш е признак на духовна импотентност

Отнасям се с нежна ирония към тези, които бъркат София с Букурещ, казва писателката Румяна Захариева

Румяна Захариева е родена в Балчик. Завършва Английската езикова гимназия в Русе и славянска и английска филология в университета Friedrich Wilhelm в Бон. Захариева е немско-българска писателка, поетеса и преводачка. От 1970 г. живее в Германия. През 1978 г. издава на немски първата си стихосбирка - „Крива затворена“, която осем години по-късно излиза от печат и в България. Следват на немски романите „Имало едно време сега“, „Ръкавици за студената война“ (в оригинал 7 Kilo Zeit) - претърпял 5 издания, „Меча кожа“, „Транзитна виза за живота“ и др. Носител е на литературните награди на Северен Рейн-Вестфалия и Die LESE.

Румяна Захариева е член на немския ПЕН клуб и на Съюза на германските писатели. Майка е на две дъщери, които обичат България и българския език, има и четири внучета.

Книгата  "Ръкавици за Студената война", която ИК "Хермес" издава за първи път на български език, ще бъде представена на 16 октомври в Пловдив.


-Как се плетат ръкавици за Студената война?

-Това е възможно само на малката 10-11-годишна Мила, героинята на романа за българското ми детство в началото на 60-те. Слушайки обезпокоителния глас на високоговорителя, непрестанно напомнящ на всяко живо същество в селото, включително и на домашните животни, че Студената война е в разгара си и виждайки, че всички баби плетат, малкото момиче иска да се подготви за участие в тази тъй студена война просто като си изплете ръкавици!

-Героинята Ви предпочита да умре за свободата пред това да набере непосилните 7 килограма лайка. Защо?

-Славата и безсмъртието на децата герои, паднали в борба за свободата и възхвалявани от тогавашната пропаганда, са нещо много по-привлекателно за малкия човек от това да се бъхти по поляните и синорите, берейки лайка за кооперативното стопанство. От геройство пот не тече и кръст не боли...

- „Ръкавици за Студената война” е първият Ви роман, написан на български. От какво Ви спаси писането на немски и какво Ви върна родният език? 

-През първите 5 години на езикова изолация нямаше никакъв изглед за спасение. Знаех само български, английски и руски. Проговорих на немски след 20 - както малките деца се учат, проговаряйки за пръв път в живота си: всяка дума беше грешна, по-късно и всяко изречение... Английският и руският спасиха следването ми. Но 5 години по-късно прописах на немски - този език ми стана родина, защото ми даде свободата да казвам и да пиша на него всичко, което през 70-те и нататък години нямах право и възможност да кажа и публикувам на български.

-  Казвате, че когато сте в България, Ви липсва Германия. Когато пък поживеете известно време в чужбина, започвате да тъгувате по родината. Но чувствата към отечеството не предполагат ли по-строга „моногамия”?

-Живях в родината си 20 години, а в Германия живея от 48, но имам един-единствен паспорт - българския. Никога не съм се опитвала да стана немкиня, не съм подавала документи за такъв и няма никога да го направя. За модерния човек на Запад, а вече и на Изток, е нормално да носи в джоба си две, а понякога и повече самоличности - толкова за „моногамията”!

-Водихте ли битки със себе си, когато заминахте за Германия?  В стихотворението Ви „Носталгия” самокритичността достига до самобичуване. И то във времена, в които нашенецът, емигрирал на Запад, се биеше в гърдите колко е успял и говореше с подчертан акцент...

- Без битки със себе си няма честно творчество, няма поезия! Да се чуждееш, да се биеш в гърдите, че си „преуспял” на Запад и да го демонстрираш, говорейки завалено на родния си език - това е най-яркият признак на духовна и етична импотентност.

- Казвате, че животът в чужбина не е най-хубавото нещо, което може да се случи на човек. Защо тогава толкова много хора си го причиняват?

- Не ми е възможно да обобщавам. Има хора талантливи и трудолюбиви, които дълго са опитвали да се реализират в нашата родина и просто са се отчаяли. На други от малки са им набивали в главите, че живеят „в скапана държава”. Принципът на повечето пък  е „Кат’ ти дават - йеж, кaт’ та бият - беж!” . В Германия по принцип дават, а не бият.

Сигурно има и други категории хора, които заминават зад граница. Ах, да! Намират се и такива като мен, които след повече от 5 години епистоларна любов я следват в чужбина, без да знаят нито език, нито какво всъщност ги чака там и едва когато дойдат на мяра, хващат вяра.

-Как се промени българинът през годините?

- Докато тоталитарният остен беше на врата му, българинът беше много гостоприемен, благ и щедър, готов да помогне на ближния си, не делеше чужденците на „добри” и „лоши”, не се стремеше към „келепир”от приятелството си със „заможните” или които смята за такива.

Кое в родината Ви натъжава?

-Наскоро имах един личен, потресаващ случай в центъра на едно балканско село. Час и половина носих на ръце 12-килограмовата си внучка (на годинка и половина) и молих шофьорите от кола на кола по спешност да ме закарат на 6 км - до аптеката. Нито един от осемте ми земляци шофьори не се смили, а отговорите бяха: „Ама аз съм за друга дестинация!”, „Нямам време!”, „Помолете друг!”. Най-сетне един мой съсед откликна, а аптеката беше затворена... Спестявам Ви подробности, оправихме се криво-ляво, но аз накрая се озовах в болницата в София и лежах там 10 дни на системи с възпаление, причинено от дългото носене на детето.

-Не е тайна, че чужденците често бъркат София с Букурещ. Как реагирате, когато Ви представят като Румяна от Румъния?

- С нежна ирония, а понякога и с безпощадна. Ако някой сбърка, а другият го поправи, обявявам несбъркалия с усмивка на възхищение за „принадлежащ към каймака на интелектуалното немско общество”!

-Кое е най-важното, за да успее един автор на Запад - характерът, талантът или късметът?

- Реална преценка на това, което може, самокритичност (колко струват собствените ти писания и струва ли си да обсипваш хората с тях), постоянство и борбеност - тогава и късметът идва.

-Позната ли е българската литература в Германия?

-За съжаление, не. Въпреки усилията на единици като моя милост за разпространението  години наред и по радиото. Познават я шепа специалисти по университетите, работещи  или имащи семейства в България. Колкото повече знаят за една страна, толкова повече се интересуват и от литературата , това е естествено. Умряха да ни тупат по рамото за председателството на ЕС! Мижай, ке те лажим! - те това беше резултатът например за литературата.

Какво мислите за стотиците автори у нас, които финансират сами книгите си? Вярвате ли в качествата на тяхното изкуство?

-Не е тяхна вината, че са принудени сами да финансират публикациите си. Няма по-голямо унижение за един талантлив автор от това да му искат сам да си плаща за литературния труд. На една моя среща с колеги от СБП заявих искрено, че предпочитам до края на живота си да остана без публикация в България, ако трябва сама да си я плащам! Това е моят авторски принцип. В кодекса на Съюза на писателите и този на ПЕН клуба в Германия, в които членувам, не може да бъдеш приет със самоплатени публикации. Осъзнавам, че ако бях останала в България, щях да умра от глад като писател на свободна практика и без авторски права. А за другите, които нямат талант, но имат пари да се самофинансират, тази нашенска система е манна небесна... Безкрайно благодарна съм на редакцията на сп. „Съвременник”, публикувала първите 80 стр. на романа ми (кн.1/2017) - така той стигна до ИК „Хермес”, с която сключихме почтен договор.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?