Следвайте ни

Д-р Петър Илиев: "Галопът на Коби" е книга за живота на моето поколение

- Д-р Илиев, издадохте първата си книга „Галопът на Коби“. Откъде Ви хрумна това заглавие?

- Коби ми е прякорът от младежките години. Като млад бях много слабичък, с приведени рамене и моите набори ме бяха оприличили на кобила, което впоследствие стана Коби.

И тъй като книгата показва галопа на спомените ми или галопа ми през живота, я нарекох „Галопът на Коби". Моят живот беше много динамичен, в него нямаше бавно ходене, нито време да се оглеждам.

- Значи това е книга за Вашия житейски път, но тя не е типична биография.

- Да, така е. Това са моите спомени от детството до днешни дни, които обаче не са толкова точни и подредени, защото не съм си водил дневник. Описал съм факти, няма литературни украсявания, изкривяване на действителността или спестяване на преживявания.

Когато идвах в Пловдив, се събирахме със стари приятели, с които си разказвахме спомени от нашата младост. И така на една от тези срещи се роди идеята. Приятелите ме попитаха: „Защо не ги напишеш?“, още повече че много от събитията през последните 50-60 години се премълчават, крият се. България изживя един много труден период и той не трябва да се забравя.

- И Вие приехте?

- Не веднага, защото това е сериозен ангажимент, а аз не съм писател, никога не съм писал друго, освен писма, като последно бяха до майка ми. Притесни ме и фактът, че в последните 50 години живея в Швейцария, пиша и говоря на немски език, дори не знам къде са буквите на българската клавиатура.

- Какво беше най-трудно да пресъздадете в книгата?

- Най-трудно ми беше да си формулирам изреченията на български език. Трябваше да предам това, което си спомням като петгодишен, после 10 и по-нататък.

Първата част на книгата показва обстановката, в която сме живели. Тогава бяхме принудени да крием начина си на мислене, защото в досиетата от онова време пишеше кой как мисли. Имаше цели галеони от подслушватели и анализатори от ДС, които ни проучваха - такава беше основата на държавата. Вероятно затова в началото книгата звучи малко тъжно. България беше окупирана от руснаците, настанаха много тежки години, всичко се обърна на 180 градуса. Властта на 9 септември 1944 г. беше поета от хора, които разрушиха една функционираща и уредена държава. Хората започнаха да говорят по-тихо, нямаше смях. После дойде немотията, купонната система, сирене имаше два пъти на месеца. Майка ми беше учителка с 66 лева заплата, а баща ми беше болен. След като го осъдиха като протестантски пастор чрез тъй наречения Народен съд, го пуснаха от затвора само да не умре там. Ситуацията беше  много трудна, нямаше как да не се отрази на едно дете.

- За лекарската професия разбрах, че сте научили много от баща си -протестантски пастор.

- Да, така е, от баща си научих как се подхожда към хората. Той беше завършил религиозен университет в Швейцария и караше по техен модел. При общуването се стремеше не да спечели човека за своята кауза, а да създаде доверие между двамата.

- Все пак напускате страната и също като баща си отивате в Швейцария, но като емигрант?

- Ние бяхме 7 души приятели гимназисти, прозападно ориентирани, които си търсеха място в живота. Махнахме се заради некадърното управление, което ни унищожаваше като личности.

Планирането на подобно бягство означаваше години затвор. В книгата съм описал различни бягства от България. Завършилите висше образование като мен бяха приемани с отворени обятия, защото обучението там е скъпо и подготвените кадри спестяват пари на държавата.

След моето драматично бягство с Катерина нямах никакво намерение да се връщам повече в България. Имахме роднини, поддържахме връзки колкото можехме, но нямаше тъга. Ставаше ни мило, като чуем народна песен, спомняхме си за кебапчетата с гарнитура, но толкова. Живеехме в друго общество, в което бяхме прекрасно интегрирани. Дори при първото ми връщане през 1991 г. действах още като чужденец. Но нещата се промениха. Имах връзка с българи навън, с които се събирахме редовно - Емил Бояджиев - Попа и Милчо Левиев. На една от нашите срещи след 1989 г. в Аугсбург присъстваха Рангел Вълчанов, Борис Христов и други интелектуалци. Попитаха ни защо мразим България. Този въпрос много ни разтревожи и възразихме, че няма подобно нещо: „Ние правим разлика между държава и родина. Мразим държавата, но си обичаме родината. Ако държавата беше останала подредена и не бяха я оглавили неграмотни хора, щяхме да обичаме и нея, нямаше и да я напуснем".

Тогава Борис Христов поведе дълъг разговор и успя да ме убеди, че все още има хора като мен, като него, като Емил Бояджиев и Рангел Вълчанов, на които винаги мога да разчитам и във всеки един случай ще имам подкрепа в тяхно лице и добър прием. Неговата грешка беше, че не ми каза колко са тези хора.

- И колко са?

- Много малко и бих казал, че дори нямат място в толкова бурно развиващото се общество в България, тръгнало по най-стръмния път нагоре към капитализма. Няма хора с нашия начин на мислене, които обичаха държавата, следваха в чужбина, но се връщаха тук, ставаха известни личности. Благодарение на такива лекари, завършили преди Втората световна война в Европа, които донесоха европейската наука у нас и станаха професори тук, и ние станахме доктори.

- Все пак сте се върнали в България?

- Да, след като се пенсионирах и ми намаля напрежението, защото преди това нямах време за личен живот с изключение на отпуските. Върнах се, за да поддържам наследствената къща. Не си дойдох дори когато почина майка ми, въпреки че имах възможност, защото вече бях швейцарски гражданин. Баща ми вдигна телефона и категорично ми нареди: „Да не ти е стъпил кракът тук! Ти знаеш защо!“.

След като зачестиха идванията ми в България, се поинтересувах какво става в село Кости, Странджанско, където карах разпределението си като лекар. Разбрах, че селото е изостанало много - нямат дори превозни средства и ще бъдат доволни, ако им подаря някаква кола, което и направих, а след това и втора. При многобройните ми срещи с хората се видях с един старшина, който ми беше комшия навремето. Бяхме близки, но едва сега водихме откровени разговори за политика. И ми хрумна един въпрос, помолих за откровен отговор: „Ако тогава беше ме видял, че тичам по баира и бягам от България, щеше ли да стреляш по мене?“. Той изстреля отговора автоматично, без да се замисля и за миг: „О, като нищо!“. Неговото откровение ме разтърси. Той си е гледал службата на принципа „няма човек, няма проблем!“. Запитах се колко хора в България разсъждават по този начин.

- А как попаднахте в МБАЛ „Медлайн“?

- При посещенията ми в България, за да поддържам фамилния имот, съвсем случайно се запознах с един млад директор на една частна клиника в Пловдив - доц. д-р Невен Енчев. В болницата срещнах и колеги, които ме приеха с радост. Стана въпрос за моята специалност, помолиха ме да демонстрирам какво работя, защото тук тези медицински технологии не бяха познати. Съдовите операции в Швейцария, Германия, Франция и Италия се изпълняват по различен начин. Доц. Енчев пожела да ги въведа и в „Медлайн" и така се оказах в лечебното заведение.

- Как стана така, че доц. Невен Енчев направи предговора към книгата Ви?

- В Пловдив имам 4-ма приятели, които обичам, с които си имаме пълно доверие и няма да се разделя никога с тях. Доц. Енчев е един от тях и то най-младият. Той ме познава отлично, знае какви са моите преживявания, мисли и вълнения. Затова той написа предговора.

- Подготвяте и продължение на книгата. За какво ще пишете в нея?

- Да, така е, но все още е рано да говорим за този проект. Със сигурност обаче ще  разкажа как преди 25 и повече години беше провален опит с помощта на Швейцария в Пловдив да се въведе сериозна медицина, за което бяха осигурени значителни средства.

 

Д-р Петър Илиев e един от най-изявените европей-ски специалисти в лече-нието на разширени вени. Отраснал е в Пловдив, но емигрира в Швейцария през 1970 г. След завършване на специализация по анги-ология и съдова хирургия основава клиника за лечение на разширени вени и трудно заздравяващи рани по край-ниците в Базел.Д-р Илиев е член на Швейцарския и Германския съюз на лекарите по съдови заболявания и един от най-изтъкнатите европейски специалисти в микроопера-тивните методи на лечение на разширени вени.Разговаряме с него по повод излизането на не-говата първа книга “Гало-път на Коби”. Тя ще бъде представена от извест-ния литературен критик, историк и преподавател в ПУ “Паисий Хилендарски” Младен Влашки на 26 ноем-ври 2019 г. от 18 ч., вторник, в Културен център “Тра-карт”, подлез “Археологиче-ски” в Пловдив.

Румен Златански

Репортер - екип "общество"

Румен Златански е здравен репортер от екип "Общество". Завършил "География" в СУ "Климент Охридски". Работил като репортер и кореспондент в много вестници и агенции.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари

Публикувай

Коментари (0)

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?