Арх. Робърт Чакъров: Държим се със старините като врагове, не като наследници

Управлението на града не е мисия, а работа, която трябва да се свърши

Арх. Робърт Чакъров е завършил ВИСИ-София през 1973 г. Работил е 8 години в Проектантска организация Смолян, а по-късно в ЖП управление и Проектантска организация Пловдив.   

Бил е главен архитект и кметски наместник на Трето кметство в община Пловдив, общински съветник в мандата 1999-2003 г. и директор на дирекция в община Пловдив през 2011 г.  

Има частна практика.  


Арх. Чакъров, миналата седмица от студио SGI - "Стивън Джордж Интернешънъл България" представиха визията си за кино „Космос“. Тя обаче не стъпва върху оригиналния проект на арх. Любомир Шинков от 60-те. Защо?

- Защото се държим не като наследници, а като врагове, които искат да унищожат и заличат всичко старо. Новото обаче не е задължително по-доброто. Кино „Космос“ е перфектен пример за модернизма на 60-те. Авторът на проекта арх. Любомир Шинков е невероятен творец и човек. Архитект, от когото съм се учил. Киното, проектирано от него, респектира с простотата, финеса, елегантността си, с това как всичко е изведено до детайла. Виждаш как един човек е мислил, чувствал, изпипвал - от първото стъпало до последната чупка. Това сега го няма. Когато преди 25 години бях на семинар в Хелзинки, разгледах зала „Финландия“ на арх. Алвар Алто, един от световните майстори на модернизма от 60-те.  Там всичко, дори и пепелникът, беше измислено от архитекта. Това е респектиращо. Един уважаван от народа си творец. Имаше го даже на финландските банкноти. Уважение, признание.

Как намирате проекта на архитектите Тихомир Казаков и Мария Мишинева?

- Не ми харесва. И то не заради някакъв сантимент. Вярно е, че съм израсъл в този квартал, бил съм в киното стотици пъти. Но не става дума за това. Защото този проект премахва най-хубавите елементи в сградата, в интериора . Една хубава работа, колкото и да я пипаш, ако не влезеш в съдържанието, в естетика с необходимото уважение, ако не влезеш в кожата на този, който я е направил, няма как да продължиш напред. Не е въпросът да премахваш и да украсяваш. Това издава безсилие. И защо се прави проектът от някакви „американци“ или каквито са там? Кой разрешава това? Как се случва? Възможен ли е реципрочен вариант? На мен ми се струва, че в това има някаква фалшификация и комплексарщина.  

Как тези млади архитекти имат самочувствието да нагазят в толкова дълбока материя?

- Това е въпрос на възпитание. Разбирам ги, защото и аз съм бил млад. Нормално е да искаш да си различен, да промениш нещо. Но не и да започнеш от нулата, като за целта занулиш съществуващото. Ако на принципа на приемствеността не си приел това, което са направили другите преди теб, си обречен да откриваш топлата вода. Да, ще бъде голяма радост за теб, но в същността си ще е едно нищо. Проектът на SGI - съжалявам да го кажа, също е едно нищо. Нищо ново, нищо различно. Това, че ще похарчиш за него 5 милиона, не означава, че от нищото ще стане нещо.  

Не са ли много 5 милиона за ремонта на такава сграда?

- За да си представим какво са пет милиона, нека ги сметнем. Ако един човек живее активно 70 години и получава по 1000 лева на месец, това са 840 000 лева за един живот. Значи 6 души, 6 човешки живота за един ремонт. За какво говорим? Какво е това? Какво ще се направи за над 1000 евро на квадратен метър? И кому е нужно това на тази цена?

Такива въпроси си задават само хора, които искат да оставят нещо след себе си.

- Какво значи да искаш? Ти си длъжен да оставиш. Това ти е работата. Не мога да разбера защо управлението на града се приема като някаква мисия. Това е работа, която трябва да се свърши. В строителството специално има три основни измерения - качество, цена и време. Балансът между тях е постижението в дейността.

Защо в такъв случай прегърнахме проекта на  SGI ? Само защото е дарение ли? Още повече че няма как да е готов за Пловдив 2019, от чиято програма кино „Космос“ е част, дори ключов обект...  

- За да се отвори канелката и да потече... Дарението не е предвидено като форма на взаимоотношенията в инвестиционния процес за този вид сгради, най-малкото според моралните норми на професията. И не само. Идеите за кино „Космос“, Тютюневия град и други обекти бяха сервирани в момент, когато трябваше да се направят апликациите за кандидатстване за Европейска столица на културата. Разбира се, манджата си я имаше, трябваше само да се сложат мерудийки. Но пак отсъстваше дозата. Трябваше да се пипне. Да се запитаме защо Пловдив спечели титлата Европейска столица на културата? Заради културата ли? Не, в Пловдив я няма голямата, националната култура. Пловдив е град със забележима култура, но тя е на низово, да не кажа почти на домашно и приятелско ниво. Но Пловдив е сцена. Навсякъде можеш да спреш и да направиш постановка, за разлика от София, където има много култура и деятелност, но няма я уличната, градската сцена. Атмосферата-декор. Затова тези обекти бяха вкарани в играта. В момента обаче нито един от тях, заради нехайство или неангажираност, не е завършен.

Как се става Столица на културата, когато нямаш култура, а в момента - дори и сцена.

- Благодарение на Капана, който беше спасен навремето, ще има Пловдив 2019. Засега. Ако през 1978-80 година бяха започнали да рушат и застрояват Капана, каквито бяха плановете, в момента той щеше да е един голям търговски център. Група млади архитекти тогава се противопоставиха на събарянето му и това стана причина да си загубят работата. После направиха младежки пленер и оттам тръгна концепцията за Капана. И през 2019-а ще се случи нещо - фест с кебапчета и бира например. Но това не е културно мероприятие. Липсват му твърде много елементи. В Капана няма как да слушаш чалга, просто защото средата го отхвърля. Все едно във Версай да пее Софи Маринова. Всичко трябва да се дозира, да се подреди, всеки да намери своето място. Ще дойдат гастрольори и ще направят купон, мероприятия и пр. Какво ще е участието на пловдивските културни дейци, не зная. Пловдивските архитекти са аут от играта, и то не по тяхно желание или вина. Това е тенденциозно отношение. Защо? Защото имат мнение и отношение, което не се подчинява на управленския принцип „клати главата, защото ме дразниш“. 

Може би всичко ще си дойде на мястото, ако, както препоръчва кметът Иван Тотев, визирайки недовършения площад „Централен“, превърнем дефекта в ефект.

- Навремето се критикуваше площадът на Дража Вълчева, който беше една огромна транзитна площ. Обявиха се конкурси, разработиха се проекти, поставиха вази, посадиха дървета... А сега ще ги махнем и ще върнем отново площада на Дража, само че леко врътнат и с нови плочки.

Изкопаха една дупка, докъдето им стигнаха парите, но от нея не излезе очакваната археология. И тази дупка си остана в същия вид, като проядено от мишки килимче на площадната шарка, която само птичките и дроновете могат да прочетат. Площадът няма достатъчна ограничителна застройка, отворен е. Има някаква посока, условна ос, но няма насока. Няма го градския кулис, който да го ограничава и да направлява пешеходеца. Предлаганата шарка на настилката, следваща геометрията на римския форум, е завъртяна спрямо осите на улиците и фронта на застройката. Единствено видима връзка настилката ще има с дупката и археологията и малко по-нататък. На ниво поглед има някакви обекти около площада, които могат да бъдат репери, но за човека посоката и линията на движение се подсказва от настилката. За него ще е дискомфорт да гледа настилката и да се движи в различна посока. Ще има чувството, че ходи килнат на една страна, под напрежение. Липсват надземни елементи на градския дизайн и архитектурата, които да „ограничават“ визуално посоката и по този начин шарката на настилката да е декоративна. С някаква философия, подчинена на историческото ниво някъде на 3 метра под земята. Всичко е или на земята, или под нея като идея и философия. В края на краищата ще се получи площад, който пак ще трябва да се преминава транзитно, бързо, защото е просто един плочник. Или трябва да се взираш и четеш шарките, или да летиш. Ходейки, ти нямаш среда, няма къде да се спреш. Това са тънките елементи на архитектурата, това са внушенията, които прави тя. Но е на инженеринг - който плаща, той поръчва музиката.

А трябваше ли да платим цели 60 милиона за Колодрума, след като не изпълнява първоначално заложената си функция на многофункционална зала?

- Предварително се знаеше, че Колодрума е мъртвородено дете. Той не може да бъде универсална сграда, защото съдържа компромиса с двете колони в пространството му. Тази сграда е строго конкретна и има сбъркани пропорции. И това не е обвинение към архитекта . Това е обвинение към всички, които са ангажирани с нея, които са видели и не са казали, че царят е гол и ще остане просто гол и безполезен...

Само че не говорим за това,  а за задължението да съхраним възпитателната естетика на истинската архитектура.  

Когато нещо е хубаво, дори да е най-авангардното, с него се свиква. Музеят „Гугенхайм“ на Франк Гери, колкото и да е динамичен, със съвършенството си успокоява. Гледайки го, човек дори се чувства горд, че е човек. В началото предизвика фурор с ексцентричността си, но хората свикнаха с него. С добрата архитектура се свиква, тя не пищи, не те сръчква, когато вървиш край нея.

- Ние в Пловдив свикваме и с грозното. На някого днес да му прави впечатление Пешеходният мост?

- С грозното не свикваме, с него се примиряваме. Но дълбоко в себе си имаме инстинкта да бягаме от него. Пешеходният мост вече се случи и толкоз. Примирихме се, няма как.

В случая с новия мост на Марица зад жп моста ни предложиха едно съоръжение, за което, ако се върнем 200 години назад, няма кой да ни завиди. Тук става дума за елементарен примитивизъм. Не си даваме сметка, че мостът не е само съоръжение, той е послание. Сантяго Калатрава направи мост върху суха река във Валенсия. Реката я няма, а има мост. Ето за какво мислене говорим. А у нас говорим за войнстваща простащина.

Ако не можем да я победим, как да я ограничим?

- В случая с кино „Космос“ то трябва да се възстанови и универсализира, защото е ценно, красиво, има прекрасна акустика и видимост. Подходяща локация е за една поливалентна зала. И за други актуални обекти в Пловдив може да се намерят интелигентни, добри решения.

Какъв  е проблемът в тютюневите складове да се направи център за култура, забавления и търговия? Не са ни необходими никакви милиони, само малко свобода и фантазия. В света и в Европа има примери, по така наречения берлинер дизайн. Нима не може например да се направи един рок концерт в цеха на "Рекорд"? А защо да не настаним Пловдивската опера във Военния клуб, при положение че вече нямаме армия, или поне армейски ансамбли и състави?  

А складовете на Кудоглу? И целият Тютюнев град. Ето ти го културния център!

А знаете ли под ул. „Хр. Г. Данов“ какви изби има! Може да се направи подземна улица с барове, места за локални партита, ресторанти, която тръгва от Капана близо до Халите и излиза на Дондуковата градина.

Звучи европейски.

- Е, европейски! Това са само идеи. Някои казват, че са трудни за изпълнение. Но трудното предизвиква. Моят начин на мислене може да не е правилният, но поне е някаква посока. Много по-добра от това да се работи на парче или на принципа „нищо, но качествено“. Приемствеността е признак на интелигентност, на сила и възможности. Задължителна е, но когато не е във връзка с настоящето и бъдещето, е само стерилна култура.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?