Следвайте ни

Анна Мария Петрова-Гюзелева: Дебютирах с "Пътят към София" в Стария Пловдив

- Толкова различни и изискващи отдаденост ангажименти – балерина, журналист, процудент – кое Ви е  най по мярка? 

-        Всички са ми много важни.  Свързана съм с изкуството от детството ми.  Празнувам 40 години от дебюта ми във филма „Пътят към София” и на сцената въобще. Започнала съм с балет на 8-9, академично в балетното училище от 10-годишна. Официалният ми дебют в киното е на 18.

Продължих през годините, на етапи, да се развивам – от балерина като хореограф и преподавател по балет, като актриса първо и след това постепенно към продуцент на филми и музикални програми. Това е естествен процес на съзряване.

Работих и като журналист – първо в БНТ, после в Италия. 

Винаги съм се стремила да подкрепя положителния образ на България и извън страната, да изтъквам българските таланти,  българските качества в културата и изкуството. 

-  Пропуснахме поезията, която ви съпътства постоянно. Колко важна е тя за  Вас?

- Поезията тръгна успоредно с дебюта ми в киното.  Не смея да се нарека поет, аз съм актриса, която пише.  Не обичам да се бия в гърдите, макар че имам много награди от уважавани имена в Италия, утвърдени като поети, критици. Ръководител на Италианския литературен институт „Данте Алегиери” е рецензент на предпоследната ми стихосбирка.   

На 28 септември ще удостоят новата ми стихосбирка „Облаци под слънцето” с награда на литературния конкурс на Сполето Арт Фестивал Експо 2019. Вече имам такава награда за предишната стихосбирка. 

У мен има една голяма смиреност и към поезията, и към танца, и към киното – въобще към изкуството.  За мен е важно да изкажа това, което е в мен.  Благодарна съм на поезията, тази възможност да се изразявам и с перо, защото тя ме спаси от много тежки сериозни житейски ситуации, каквито всички хора имат. Поезията беше като отдушник, спасителен остров.    

-        Непрекъснато пътувате между Италия и България. Къде се чувствате по у дома?
- И на двете места.  Така се разви животът ми. Дъщеря ни Адриана живя почти 25 години извън България, но след това реши да се установи тук.  Познават я  като фудблогър, експерт по италианска кухня и вина, популяризира италианската кухня.  

А аз не бих могла да кажа, че живея нито само в Италия, нито само в България. По-точно е да кажа, че живея пътувайки в самолета, на кораба или в колата.  

Като дойда обаче веднага започвам да се огорчавам от реалността тук. В Италия има проблеми, но там имат друго отношение към хората, дори към тези, които не са родени там.   

-        На 18 ставате звезда, имате участия в над 50 филма и сериала. Снимала сте със световноизвестни актьори. Какви са те отблизо?

-        Толкова са, но предимно извън България. Излязох от 1984 г. , през 1989 г. започнах да снимам предимно в Италия. Имам някои неща, снимани във Франция, Германия, два пъти сме ходили в Лос Анджелис за итало-американски сериал. 

- Снимала съм с Фабио Тести, Джанкарло Джанини, София Лорен, Раул Бова, Микеле Плачидо, Флоринда Болкан, Фернандо Рей и много други. С някои от тях бяхме директно партньори във филмите. Мога да кажа, че съм успяла да попия от положителните им качества. 

  Колкото е по-голям един артист и човек, толкова е по-скромен, естествен, сърдечен.   

Изключително съм щастлива, че имах възможност да работя с такива утвърдени колеги.  Между нас се създаваше топло колегиално, дори приятелско отношение. С много от тях след работата на снимачната площадка отивахме да хапнем, сядахме на общ разговор. Всички години на работа в Италия бяха много активни, пълноценни, удовлетворяващи. 

Когато се заех активно с продуцентство, това намали ангажиментите ми като актриса, но както казва великата Елизабет Тейлър – Актрисата е актриса цял живот. Винаги има интересни роли, но за съжаление тук трябва да спомена проблем, който винаги е съществувал в европейското кино – мъжките роли са повече от женските. А и в САЩ  се оказва, че жените са по-малко платени от мъжете. По-скоро обаче проблемът е в това, че когато създават сценариите за филми, обикновено важните роли са мъжки. Женските са и количествено, и дори качествено по-маловажни. Това е най-важният ни проблем. Има дискриминация в европейското кино, особено в  италианското, дори във френското. Не слагам тук Испания, където благодарение на Алмодовар се създадоха филми, в които жените имат много централно място.  

Учудих се обаче, когато видях, че я има и в американското. Въпреки всички филми, в които имаше много силни основни женски образи, се оказва, че и отвъд океана страдат от този проблем.    

-        Какво не ни достига на нас, българите, за да стигнем до Оскар? Кое би ни дало шанс?

В киното сме назад, защото сами си го правим, иначе имаме много добри специалисти. 

 

Преди дни бях на симпозиум в София, организиран по повод Закона за киното и на фискалните политики на България в областта на киното. За съжаление тези политики досега бяха такива, че ни поставиха на последното място сред европейските страни. От страна, в която всички искаха да идват да снимат,  в последните 8 години останахме на опашката. Просто защото не си направихме добра фискална политика, която да привлича чужди инвеститори, чужди продуценти, които да искат да снимат тук. 

За Закона за киното в България  се говори от много години, но някои хора явно не желаят това да стане. Във Франция такъв закон има от 60 години, в Италия – от 20 години. Ние все още кретаме, защото има някакви интереси в гилдията, а и извън нея. Въпреки че сме в Европа от 12 години, нещата тук не вървят.  Вместо у нас нас избират да снимат в Сърбия, Румъния, Чехия, Северна Македония.   

Има надежда за промяна, ако се задействаме да хванем последния влак. Лошото е, че загубихме позиции.        

Оказахме  се най-бавно развиващите се – дори  Северна Македония има утвърден закон за киното. 

- А как стоят нещата в журналистиката?

-  Не сме назад в журналистиката. Просто българската журналистика е със запушена уста.  Получава се така, че в медиите няма обективно изказване на мнение, защото изказванията трябва да са в определена посока. Не че го няма в други страни, но е много силно подчертано в България. 

Това, което стана с БНР не може да се случи в Италия, където съществуват много инструменти за контрол. Италианските журналисти  имат много силен журналистически съюз, който ги защитава на парламентарно ниво. В старите страни членки на ЕС нещата са канализирани. У нас това е много далече и то в много сектори, не само в журналистиката. Имаме закони, но не се прилагат. 

-  Пловдив е много специално място за Вас. Защо?

-  Още в дебютния ми филм „Пътят към София” снимахме около 6 месеца в Пловдив. Предимно в Стария град, който трябваше да олицетвори стара София, където няма подобна характерна част. Беше изключително приятно. Била съм в Пловдив много пъти – имахме приятели художници, писатели. И досега си останахме приятели. С много топло чувство съм към Пловдив, виждам колко хубави неща се правят в града и сега, покрай това, че е Европейска столица на културата. 

Да, има критики, че нещата са можели да станат по-добре – на българина му дай да критикува. Добре е да има критика, на не бива да търсим само лошото, да намираме махна, а да видим и положителното, има го. Ако я караме така, няма и да ги има положителните неща.   

На Пловдив съм посветила стих – „Моя стара любов”.   Написах го по време на прекрасния фестивал „Златна ракла”, който вече не съществува, уви. Гостувах на фестивала няколко пъти – и като актриса, и като продуцент. Веднъж се прибрах  в  хотел „Марица”, погледнах  реката  отгоре, и ми дойде  тръпката да напиша стихове. 

-        Имала сте невероятния житейски шанс да сте спътница и муза на оперен актьор с уникален талант и световна слава.  Какъв човек беше Никола Гюзелев? 

-        Много скромен, не обичаше да парадира. Световната оперна преса подчертаваше освен изключителните чу вокални и артистични качества, и уважението и смиреността му пред олтара на музиката.   Без да парадира със себе си, без да иска да променя партитурата, каквито случаи има немалко. 

 Независимо от това, че във всеки голям артист има процент нарцисизъм, Никола се държеше естествено, за разлика от негови колеги, които и в живота си остават в роля.

Гюзелев имаше  две изкуства в себе си – завършил е живопис в Художествената академия една година след Христо Явашев-Кристо. Направи световна кариера точно защото е бил смирен пред музиката, не е искал да блесне още ненаучен. 

С Никола си приличахме като характери, не само защото и двамата сме зодия Лъв. Имахме много близко светоусещане, разбирахме се без много обяснения. Лошото е, че си отиде рано и много ми липсва. Не се чувствам самотна, имам наши приятели от години. Но го няма конкретният човек, който ти трябва в живота. 

- Трудна кауза ли е  популяризирането на българската култура?

- Обвързах се с тази приятна и тежка задача да популяризирам българската култура в моята скромна област. Създадохме  биеналето Артемидия през 2007 г. във връзка с влизането на България в ЕС. Последните 3 години го свързахме с международната награда за оперноизпълнителско и изобразително изкуство „Никола Гюзелев”. През 2016 г. издадохме нов диск, нова монография за него. През юни 2019 г. мина третото издание на наградата.  

Както казах и на представянето на стиховете ми в Пловдив,  че ако всеки един от нас прави, каквото може, каквото му диктува сърцето, за България,  за облика й, и тук, и навън, щеше да е чудесно и страната ни със сигурност щеше да е по-добре. Трябва да правим нещата, без да чакаме благодарност. 

За съжаление, става все по-тежко – няма подкрепа от институциите или е много малка. А не можем да правим нещата съвсем сами. Тази година например с Фондация „Гюзелев” и Асоциация „Артемидия” нямаме никаква подкрепа от България. Имаме минимална подкрепа от Италия, колкото и странно да е. Но не е редно да е така. 

След като България не даде и стотинка за бъдещия документален филм за Никола Гюзелев с режисьор Олег Ковачев, аз като продуцент спрях филма. Когато излезе, филмът ще има друга националност, няма да е български.   Или ние с Олег сме некадърни и Никола Гюзелев е никой и никъде не е представял България,  или има друга причина. Обидно и грозно е, но не мога да спра да работя. Не го правя за себе си, ще ми се България да се чува с добро по света, колкото може повече.    

Пожелавам й да оцелее. 

 

 

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Анкета

За какво бъдеще на Пловдив трябва да работи новият кмет?