Алпинистът Методи Савов: Траверсът ни на Еверест не е повторен до днес

Методи Савов е един от първите българи, изкачили Еверест - на 8 май 1984 г., в свръзка с пловдивчанина Иван Вълчев, като част от експедицията през 1984 г.

Савов е ръководител на второто национално изкачване на върха през 2004 г. В актива си има няколко седемхилядника, както и няколко рекорда. През 1975 г. с Иван Вълчев са първите българи, изкачили алпийския връх Айгер (3970 м).

Методи Савов е бил оператор в БНТ, както и директор на спортна база „Белмекен“. Автор на книгите “Айгер - една мечта” и на “Еверест - българският път” в съавторство с Милан Огнянов.

- Г-н Савов, какъв е най-яркият ви спомен от Еверест?

- С Иван Вълчев прекарахме горе най-много 15-20 минути. Носех за късмет пъпчето на дъщеря ми, но не го оставих на върха. По куп причини се изкачихме късно на върха и бързахме надолу. Горе тъмнината настъпва много рязко заради близостта на екватора. 

- Защо се озовахте горе толкова късно?

- Проблемът започва още от третия лагер на 7200 м. Ден преди нас на 4-ти лагер на 7500 м беше т.нар. помощна свръзка, която изнася на нас, щурмуващата свръзка, храна, кислород, снаряжение. Изведнъж на радиосеанса чуваме, че ръководителят на експедицията Аврам Аврамов позволява на момчетата над нас да тръгнат към върха. С Иван Вълчев бяхме шокирани - явно не можехме да разчитаме на помощ от свръзката преди нас. Не виня момчетата - всеки иска да се докопа до престола на Господ. Нямахме избор - стиснахме зъби, натоварихме се с целия багаж и тръгнахме към Еверест от 3-ти лагер. Сигурно в световния алпинизъм няма друг такъв случай!

Надявахме се в 4-ти лагер, на 7500 м, да отдъхнем преди атаката на върха. Отдихът ни се размина - отгоре при нас слязоха нашите хора от свръзката доста изнемощели. Озовахме се 4-ма в палатка за двама. Втурнахме се да им помагаме - цяла нощ им правихме чай, бульони, масажи на премръзналите крака. На сутринта тръгнаха надолу, а ние с Иван - нагоре към 5-и лагер, над 8100 м. Оттам след изтощителна нощ в  мизерна палатка поехме към върха. Спънките продължиха - към умората се добави и контузия на коляно. Затова стигнахме на върха късно - към 17 часа.  

- Как се оцелява в зоната на смъртта?    

- Трудно. На слизане мракът ни завари на 8750 м. И просто спряхме, останахме там да изкараме нощта. Бяхме на ръб - ако се изтъркаляш наляво или надясно, оставаш там завинаги. Беше студено - минус 40 може би. За тогавашното време може би бяхме първите хора в света, прекарали по неволя нощта на такава височина без кислород.

Методи Савов, втори отдясно наляво, след връщането от Еверест 

На сутринта Иван тръгна надолу. Мислел, че съм след него, но се бях отвързал от въжето. На такава височина мисловните процеси намаляват със 70 процента. По-късно Киро Досков и Николай Петков стигнаха до мен на слизане от върха и ми дадоха кислород. Тръгнах с тях надолу, беше мъка. На 8000 м, на превала между Лхотце и Еверест,  Иван ми беше стоплил леген с вода за краката - невероятен жест на такава височина!

Над 7000 метра ме чакаха и други хора от експедицията. По класическия маршрут, по който слязохме, имаше голяма индийска експедиция, чийто ръководител ни разреши да ползваме маршрута. Даже в Западния циркус преспах една нощ в индийска палатка.

От базовия лагер ме взеха с хеликоптер. Така само за 23 часа се прибрах в родината благодарение на Андрей Луканов, тогава председател на БТС. Няма да забравя това добро. 

- Т.е. сте изкачили върха по най-трудния начин?

 - Дори невъзможен начин. Но това, с което не мога да се примиря, е, че ни замитат в миманса. Винаги на преден план излиза Христо Проданов, въпреки допуснатите от него основни грешки - не си завърши аклиматизацията, тръгна сам нагоре, без кислород, по изключително труден технически маршрут.

Казват. Загина като герой и остана завинаги горе!

А героизъм е в това да оцелееш. Лошото е, че си мълчим вече 40 години. Не е вярно, че всичко е минало -  има световно постижение, неповторено до ден днешен! Защо се правят, че го няма?! Впрочем всички участници в експедицията бяха отлично подготвени. Ако се бяхме качили по класическия маршрут, по пътя на Хилари и Тенсинг, почти всички щяхме да се качим. А маршрутът, по който минахме, неслучайно е наречен Жестокият път.

И неслучайно траверсът на Еверест, който ние направихме, не е повторен и до ден днешен. В историята на българския спорт има две неща, които не са повторени - траверсът на Еверест и постижението на Стефка Костадинова.

-  Явно сте обиден, че постижението ви е недооценено?

 - Не само. В зората на демокрацията депутатите във Великото народно събрание ликвидираха всички звания и орденски системи. А не се ставаше лесно без заслуги - нито герой на НРБ, нито герой на социалистическия труд. Повечето носители на тези звания бяха работници, миньори, монтажници, инженери, хора на науката, изкуството. 1700 души бяха героите на социалистическия труд, две трети вече ги няма.

Ние четиримата, които качихме Еверест, станахме герои на социалистическия труд, а Проданов - посмъртно герой на НРБ. Тези паметни знаци след промените бяха ликвидирани. Така депутатите обезпаметиха труда и риска на хората, получили тези знаци. А паметта е в основата на съществуването на всяка държава.

Методи Савов, първи отдясно

Догодина се навършват 40 г. от първата експедиция на Еверест. Дано институциите се сетят да поправят грешката от 1990 г. - да ни върнат паметта в подходящ, осъвременен вид. Не става въпрос за суета, за тия медали сме платили със здравето, дори с част от телата си.

- След експедицията заради замръзналите крака и оперираните ходила трябваше да спрете да катерите. Как преодоляхте шока?

 - Ударът беше много жесток, животът ми се преобърна. Нямаше как да катеря с отрязани стъпала. Как го преживях, аз си знам. След като се възстанових, водих три експедиции по Хималаите. Естествено, душата ми искаше да съм нагоре по скалите. Като в чудесния стар югославски филм „Циганката“, където един от героите казва на красивата актриса Зора Дремпетич, в ролята на Кощана: "Попей ми, Кощано, немощ тялото превзема, но душата сака ли, сака!".

- През 2004 г. бяхте ръководител на юбилейната експедиция на Еверест. Тогава оставихме още един Христо под най-високия връх. Какво се обърка?

- И там имаше проблеми. Голяма част от парите, преведени за експедицията от Министерството на спорта, отидоха за погасяване на дългове за фирми, на които Федерацията по алпинизъм беше длъжник. Така останахме без пари. Тогавашният министър на спорта Васил Иванов-Лучано успя да намери известни суми, но те бяха недостатъчно и бях принуден да съкратя бройката на експедицията до десет души, осем от които алпинисти, ръководител и лекар. Това породи недоволства, омрази.

Експедицията всъщност беше трагичен успех. За голямо съжаление, още един Христо остана горе. Младо момче, студент по скулптура. Просто не можа да си прецени силите. А и времето за подготовка беше малко, нямаше време за сработване. Въпреки това резултатите са еднакви - в експедицията от 1984 г., която беше много по-добре подготвена, има една жертва и петима се качиха на върха, и при втората експедиция, при тая мизерия, има пак една жертва и пак петима се качиха на върха.

- Тъжно ли ви е, че останахме на крачка от хималайската корона? Боян Петров и Атанас Скатов бяха най-близо, но успяха да изкачат само по 10 от 14-те осемхилядника.

- Много е тъжно, двамата постигнаха доста. Проблемът беше, че се включваха в комерсиални експедиции. А това пречи на подготовката. И Боян, когото познавах, и Атанас натрупаха върхове, но имаха бели петна в подготовката си. Едно е да ти прокарват пътя нагоре, друго е да си го прокарваш сам, да познаваш всяка педя. Натрупваш и интуиция, която може да те спаси в критичен момент. Самият аз много пъти съм спасявал кожата по интуиция. Голяма е разликата между тях и нас - ние бяхме последните „класици“ във височинния хималайски алпинизъм - ходехме нагоре, а шерпите ходеха след нас. Сега е обратното - шерпите ходят нагоре, а алпинистите след тях. Отиваш с торба пари - между 50 000 и 100 000 долара, носят ти всичко и вървиш с една раничка нагоре.

- Вие сте от малцината българи, срещали лично Едмънд Хилари - първия човек, стъпил на Еверест. Какво си казахте?

- Срещнахме се с Хилари случайно, докато бяхме в Хималаите през 1980 г. С Румен Воденичаров го посетихме в селцето Гумила, където с приятели новозеландци строяха училище за местните деца. Хилари беше като бог за шерпите, фондацията му помагаше да се правят болници, пътища. Беше висок, кокалест мъж, синеок, с рунтави вежди. Каза ни, че сме първите българи, които вижда. А ние - че с брат му са първите новозеландци, които виждаме. В моя тефтер Хилари написа благопожелание към хората от експедицията до Лхотце, която направихме следващата година. Още го пазя - това ми е най-ценната вещ вкъщи.

- Мястото на тази реликва е в музей на алпинизма. Ще имаме ли такъв музей?

- Някога с Петър Атанасов, голям познавач на световния алпинизъм, направихме предложение за музей на планинарското движение на кмета на София Бойко Борисов. Той ни увери, че няма проблем, но явно забрави проекта, като влезе в политиката. Предложих на министъра на спорта да се създаде дом за възрастни спортисти, бивши шампиони, треньори. Уж нещата потръгнаха, но удариха на камък.

- Повече ви даде или повече ви взе планината?

- На планината не й пука. Но за мен тя е храм, където отивам да се пречистя.