71

Александър Секулов: Революциите носят само страдание, важни са строителите

Не е проблем изкуственият интелект, проблем е естествената глупост

Всяко едно умно мнение в социалните мрежи е потопено в 100 други глупави, това е факт   

Живеем в тържество на лошите пророци, а имаме нужда от светли хора, които вдъхват кураж 

Европа не е само на ултралибералите. Има и втора Европа - по-консервативна, по-християнска, изградена върху ценности

 

С Александър Секулов разговаря Иван Панчов

 

- Ще говорим по много теми, но нека започнем от Вашия роман -„Корабът на сирените“. Намерих едно определение за романа, което ми направи много силно впечатление: "един от най-несериозните високоинтелектуални романи в европейската литература“. Съгласен ли сте?

- В известна степен съм съгласен. То е на Силвия Недкова в сайта „Площад Славейков“. Вярно е, доколкото поглежда с много ирония към много неща. Дали е високоинтелектуален, не мога да кажа, аз по-скоро настоявам на „несериозен“. Но това е книга, в която изпитвах вътрешно освобождение. Не ме интересуваха вече мненията на литературната критика, писах го за себе си, смях се много, забавлявах се, отвързан от всичко, което преди по някакъв начин те е държало вътре в някаква литературна конвенция. Просто направих това, което исках. 

- Творба без предразсъдъци? 

- Да, и без страх, ако щеш, от самия себе си. Има такива моменти, в които искаш да напишеш една книга и я пишеш по начин, с който не си слагаш спирачки.

- Защо се обърнахте към иронията? Хората, които познават Вашето творчество, знаят, че това не е Вашият стил.

- С годините преди време си мислех, че не мога да напиша нищо смешно, иронично и сатирично. А сега не съм сигурен, че мога да напиша нещо патетично или сантиментално и красиво. 

С годините човек се изпълва с ирония, към себе си.

Осъзнава, че не можеш да се вземеш много насериозно, а и не бива. И е вредно.

- Едно от основните послания в романа не е ли, че човек не трябва да се взема твърде насериозно?

- Тази история ​- една яхта, пълна с туристи, да се разбие във фалирала рибарска гемия на средата на Егейско море, на която нискоразредна порнопродукция снима филм, е толкова богата на възможности, че години наред не ми даваше мира. Казвах си, че това е толкова интересно и е хубаво да се доизмисли докрай. Когато започнах да я пиша, разбрах, че вътре мога да погледна с ирония на неща, които мисля сериозно. Книгата неслучайно е наречена контрареволюционен роман. В него, общо взето, се подигравам на всякакъв опит за революции, защото аз мисля, че те носят само страдание и жертви. Революционната маса е едно опасно явление, а революционният патос винаги ражда садизъм и насилие. 

Не мога да кажа, че има някаква революция в света, която да е донесла някакво добро на хората, може би с изключение на медицината. Но това са научни открития, а не социални революции, в които група от хора решават с насилие да променят живота на другите хора към по-добро, както те го мислят. Това е революцията. Мисля, че всичко в човешкото общество се случва стъпка по стъпка и камък по камък. Отрицанието на революцията е начинът, по който се строи една къща. Революционерите искат да я започнат от комина. Няма как да стане. Няма на какво да стъпи. 

Еволюцията е строеж от основите, здрави основи и нататък вдигаш, докато конструкцията може да издържи. И смятам, че революционерите само са разрушили, нищо не са построили. Особено тази парадигма работи в България, където по времето на комунизма и сега, по времето на следващия комунизъм, общо взето, приоритет се дава на революционното начало. Възпяхме всеки един, който с нещо е искал да промени режима и е излязъл с оръжие да променя съществуващия ред. Докато мисля, че така само рушим. 

Докато в съзнанието на българина не се изгради отношение на разбиране, ако щеш, и на преклонение към строители от типа на Димитър Кудоглу в Пловдив и Александър Георгиев-Коджакафалията в Бургас. Това са изключително големи строители на съвременна България. Те са я построили. Всички улици, по които минаваме и с които толкова много се гордеем, включително и в Пловдив, революционери ли са ги построили? Не, направили са ги хора, които са били с ума си, с труда си, със знанието си, с куража си, с провалите си. Те са построили всичко това, през което минаваме и казваме колко е красив Пловдив. Красив е, защото някой го е построил, а не защото е излязъл на площада да се бие в гърдите и да вика, че е революционер.

- Изкушавам се да Ви питам как бихте описали съвременния български революционер?

- Няма съвременен български революционер. Има псевдореволюционери, има хора, които искат да променят всичко, без да са построили два камъка. Това са хора, лишени от всякакъв практически усет. Те не могат да координират ляв с десен крак, а са тръгнали да управляват държава. Просто е ад. Ние сме в ада на пълното невежество, на тоталната неграмотност, на функционалната неграмотност и тези хора управляват държавата, а не могат да напишат две изречения без грешка. Ако им дам да ми преписват книгите, мисля, че ще ги преписват някъде около 250 години, и то с правописни грешки. Неграмотни, неуки, необразовани хора, хора с ниско хуманитарно познание. Те управляват. И поради тази причина никаква световна конспирация не може да победи естествената глупост. И не изкуственият интелект ни е проблем, а естествената глупост. 

С Диана Добрева, един изключителен театрален тандем

 

- Това ли беше едно от нещата, които Ви провокираха - нашата действителност? 

- Ами да. По никакъв начин обаче нашата действителност не се различава от европейската действителност и от световната действителност. Глупостта царува навсякъде. Липсата на пиетет към знанието, към можещия, липсата на културна йерархия вътре в самото общество. Начинът, по който социалните мрежи изравниха хората. Всяко едно мнение е равно на другото. Как ще е равно на другото, не е така! Или всяко едно умно мнение е потопено в 100 други глупави. Просто това е факт.

- Значи Ви омръзна да наблюдавате и обрисувате трагични събития и затова се насочихте другаде? 

- Вижте, черното се рисува лесно, отчаянието се изразява лесно. По-трудно е да работиш в белите тонове, в прозрачността. Хората имат нужда от кураж. Когато вземеш едно произведение или гледаш един театрален спектакъл, е хубаво човекът да си каже: „Абе, има смисъл да се живее, има смисъл да се вярва, има смисъл да се обича“.

Ние живеем в тържество на лошите пророци, а пък не е само така.

В живота всеки от нас среща и светли хора, които му вдъхват кураж. Само че, ако гледаш български новини и четеш социални мрежи, единственият път е въжето и куршумът. Даже чувството е, че си закъснял да се гръмнеш.

- Въпросът е, че тези стойностни хора не са лицето на обществеността.

- Унищожаването на културните йерархии, на йерархията на знанието е целенасочено. Това е идеология. Всичко е релевантно, всичко е възможно, всичко е равно на другото и това не е тази Европа, която харесвам. Европа не е една, нека да се разберем. Има и втора Европа, която е доста по-консервативна, по-християнска, по-изградена върху ценности, които дълги години са били фундамент на европейското развитие. Само да не си мислим, че Европа е на ултралибералите.

- А у нас дали някога ще спре онова усещане, че аха - и ще се случи революцията? 

- От 1918 г. ние сме в перманентна гражданска война, която ту затихва, ту се разгаря. Сега в момента я поливаме с бензин нарочно. В момента разделението в обществото е изкуствено предизвикано. Още преди три години, когато се започнаха изстъпленията по площадите, можете да видите докъде води. Това е съзнателно. Така няма държава.

- Нека поговорим за театъра. Как се чувствате там?

- Щастлив. Аз късно отидох в театъра, на 47-48 години. Чувствам се на мястото си, чувствам, че го разбирам, че мога да бъда полезен. Това, което правя, е полезно. И за театъра, и за колегите ми, и за публиката. Полезен се чувствам.

- А успешен?

- Не. 

- Това е излишна скромност според мен. 

- Не, не е излишна скромност. Успехът разрушава, когато започнеш да го мислиш. По-добре да мисля, че провалът предстои. Когато мислиш всеки път, че можеш да се издъниш, това мобилизира. Всичко, което може да ти попречи да работиш свободно, е излишно, включително и успехът. Радвам се, че се гледат нещата, но не живея с тази мисъл. Като млад съм искал много да е така, но вече не съм млад.

- Как Ви хрумна да се занимавате с Дебелянов, който е бил може би най-непризнатият приживе поет? Човекът си отива, минава много време и изведнъж се създава една хитова постановка.

- Нека да оставим постановката и това как я възприемат хората настрана. В литературата нищо не е в сегашно време. Ето, Дебелянов е най-добрият пример за това колко е мъдър българският народ - това качество, което толкова много пъти му го отричат. Дебелянов умира без издадена книга през 1916 г. Намират двете му емблематични стихотворения след две години в маншета на шинела, с който е убит. По случайност ги намират, можеше никой да не ги знае. Издават му книга през 1920 г., 4 години след геройската му смърт, в малък тираж. И през 1931 г., когато пренасят костите му от Демирхисар в България, колата не може да мине с часове през София.

Васил Зафирчев и Исидор Йованоски в “Няма ток за електрическия стол”. Пиесата беше поставена с успех в театъра във Велес.

 

Излезли са толкова много хора! Изумително е как се е превърнал за този народ с тази малка книжчица в малък тираж, как излизат 100 хиляди души, когато връщат костите му.

Възможно ли е това да стане сега? Когото и да било да погребем със 100 хиляди души. И това е неукият български народ. Не е съвсем така. Сам по себе си този факт е поразителен. Значи съществува нещо в народа, което много точно отсява кое е стойностно и кое не.

- Живеете ли с усещането, че театърът през последните години​ търпи ренесанс? 

- Театърът в последните 15 години се развива добре, особено пловдивският театър. Публиката го харесва, ние си харесваме публиката и общо взето, това е - ние сме си интересни един на друг. Точно това е в основата - театърът съществува, за да е интересен на публиката и да се развива заедно с нея. Защото и театърът, и публиката се развиват. Отделно, българският театър е в добро състояние, определено, както и българската литература. Който каквото ще да ми казва, но никога не са се издавали толкова много книги, никога не се е писало толкова много, никога жанровете в българската литература не са били толкова широко разтворени като ветрило.  

Българските пиеси в театрите вече са доста сериозен обем и доста сериозен процент от репертоарите. Това преди 10 години не беше така. Така че не виждам какво точно има да се описва в катастрофически нотки театър​ът, пък и литературата. Театърът ще остане единственото място, на което 500 души могат да плачат и да се смеят едновременно. Ще остане може би и единственият храм, в който човекът може да чувства заедно с още 500, като изключим църквата, разбира се. 

- Да завършим оптимистично. Дайте с няколко думи един оптимистичен сценарий за бъдещето. 

- Докато се събуждаш сутрин и продължаваш да дишаш, всичко е оптимистично. Опитай се да не дишаш сутрин, да видиш колко ще е песимистично. Така че докато дишаме, всичко е наред. Живеем в прекрасен град, животът има смисъл.

 

Ако човек не дочете книгата ти, си се провалил трагично  

- В романа "Корабът на сирените" разказвачът присъства там, на място, но до последно не става ясен. Това ли е кукичката, която хвърляте на читателя? 

- Не, аз чак толкова перфиден разказвач не съм, просто ми беше интересно и необходимо разказвачът да е на кораба, но много хора да не разбират кой е. Защото така имаш гледна точка отвътре. Не исках да разказвам като външно лице, а като човек, който е в събитията. Това дава една динамика на разказването и до една степен прилича на документално кино. 

Затова и вътре жанровете са толкова смесени. Има диалози, които приличат на театрални, има сцени, които са като от кино сценарий, има други неща, които буквално приличат на тема. Целта беше на читателя да му е интересно до края. За мен фундаментална стойност имат интересът и желанието на човека да дочете книгата. 

Ако не я дочете, си се провалил трагично. 

Не правиш така, че да му се харесаш, но е нужно уважение. Този човек е посегнал към тази книга, купил я е. Но да оставим парите. Той иска да отдели 3-5 дни, 15 часа от живота си. 15 часа от живота на един човек е страшно много. И той все пак ти има доверие и я взема. Не можеш да му разказваш неинтересно. Трябва да му разкажеш нещо голямо, и то по интересен начин, и да е отнесено към него, да го разбере. Много силно усещам отговорността към читателя, а като млад не я усещах. И тогава пишех по-затворени книги. Не се отказвам, но отговорността към читателя ми се струва много важна.  

Може би защото работя в театъра. Никога не виждаш, когато отегченият читател оставя книгата. Обаче, когато отегченият зрител реши да напусне, това вече се вижда и го виждат още 500 души в залата. И да ви кажа честно, не ми се случва на мен, но е много травматично. 

 

Пловдив  - балкански културен център? Може, но с дълготрайна визия  

- Вие творите в Пловдив, живеете в него, развивате културния живот. Как Ви се вижда града?

- Ами, противоречиво се развива. Някои неща са добри, а в други липсва дългосрочна визия. Има неща, които проследявам, че все пак, макар и много бавно и мъчително, те все пак се доизграждат. Например бавното и мъчително оформяне на римското наследство. Това е добро, но се прави толкова бавно, толкова тромаво и мъчително, че не може да се превърне в емблема. 

Какво пречеше изведнъж, всичко в един мандат да се направят тези неща и да изпъкне? А сега се прави на час по лъжичка, тромаво, бавно, с мъка, но все пак се прави. Не мога да го отрека. Двете базилики, които се направиха. Предимно мога да говоря за културни инфраструктури, защото от това разбирам и това ме занимава. Но Пловдив има много големи възможности, а няма дълготрайна визия. 

Чувам сега новият стар заместник-кмет по културата, че говори за визия, и аз съм убеден, че той го мисли, но нищо не става без политическа воля. И не знам дали някога ще доживея в Общинския съвет на Пловдив да има ясно изразено разбиране, че ако градът има доминираща културна роля в живота на България, това ще донесе непрестанен икономически просперитет. Икономическият просперитет се запалва и стихва. Това се движи от други логики, но културният просперитет е нещото, което винаги остава. То се натрупва, напластява и винаги остава. Културният просперитет на един град определя много неща - как си обичаш града, как милееш за него, как се гордееш с него. Когато се гордееш, го пазиш. За това обаче трябва да се работи ежедневно и непрекъснато.  

Има още много да се направи, за да се превърне Пловдив в един балкански културен център, да кажем. И дори не балкански, а източноевропейски. Има абсолютен потенциал, защото в рамките на центъра имаш Античен театър, Одеон, Драматичен театър, Стар град, базилики. Това е много концентрирано. Трябва да се направи Дом на културата, кино "Космос", трябва да се направят поне още две големи културни зали, в „Тракия“ и в „Западен“ например. Задължително е да се изнесе от тесния център на Пловдив културата, и то като трайно присъствие. Ако щеш, дори като филиали, както са тръгнали да правят филиал на Кукления театър в „Тракия“. Театърът трябва да има някъде втора зала. Просто тези неща трябва да станат, ако искаме да има културен просперитет. 

 

Ножицата между власт и народ се отваря безобразно   

- В едно Ваше интервю казвате: „В момента власт и народ са много отчуждени“. Ножицата на отчуждението отваря ли се, или се затваря?

- Ножицата се отваря абсолютно безобразно. Но това не е само тук. Общо взето, живеем в състояние на една изкуствено предизвикана гражданска война. Тя е стигнала до степента на гражданска война, но това е омраза, която се насажда.

- И как се преодолява? 

- Преодолява се със съпротива. Спазването на политкоректността и мантрата „език на омразата“ всъщност е език на омразата. Най-често за език на омразата говорят тези, които мразят до смърт. Омразата в българското общество се имплантира изкуствено, особено в последните 15 години. Това чувство на превъзходство на една част над друга. Това е типично болшевишка позиция. Че 10% знаят по-добре как да подредят живота на останалите 90%. Ами не знаят. Защото не ги познават. За това говорим. 

 

Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 година в Пловдив. Завършва Средно специално художествено училище за сценични кадри в родния си град със специалност помощник-режисьор  и българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Работил е като журналист и редактор във вестниците „Марица“ и „Новинар“ (1991-1997).  

Автор на ежедневната рубрика „Под игото“ на вестник „Марица“ от 1993 година, за която е носител на Награда „Пловдив“ за журналистика (1995).

Автор е на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“ и „Жена на вятъра“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър -Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016), „Дебелянов и ангелите“ (2019) и „Народът на Вазов“ (2022). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.  

"Корабът на сирените" е новата му книга, която сам авторът определя като "Контрареволюционен роман с френски сладкиш, чието действие се развива в бурно гръцко море". 

Проза, поезия, драматургия, политически събития, естетически и морални дилеми се преплитат в творбите му.

Оцени новината

Оцени новината
4/5 от 7 оценки
4/5 от 7 оценки

Анкета

Как оценявате възнагражденията от близо 3000 лева, които ще получават общинските съветници в Пловдив?