Следвайте ни

За да решим проблема, трябва да го споделим

Хората не биха признали, че нещо не е наред, защото следват модела на супер успелите

viber icon
Валентина АСЕНОВА

Мария Петкова е директор на фондация "Лале", която се занимава с подпомагане - финансово и чрез обучения, на различни граждански организации. В началото на седмицата тя гостува в Пазарджик, където проведе семинар на тема "Фамилни групови конференции" за екипа на Комплекс за социални услуги за деца и семейства. Разговаряме с нея за същността на модела с на пръв поглед доста претенциозното наименование и начините да преодолеем проблемите в семейството.

- Какво представлява тази фамилна групова конференция?  

- Звучи много сериозно, но всъщност фамилната конференция е едно събиране на семейството, което е предварително организирано. То се прави, за да заработи самото семейство. Целта е хората сами да изготвят свой план за разрешаване на конкретни възникнали проблеми.

Какви проблеми например?  

- Най-често става дума за децата и трудностите, които имат. Те могат да бъдат най-различни, предизвикани от поведението им, комуникативни затруднения или от семейната среда - жилищните условия, отношенията в семейството. Всички хора искат децата им да живеят добре, а те да се справят като родители. Но животът е нещо динамично и се случват всякакви промени, за които не винаги сме подготвени. И какво правим, когато има промяна и трябва да реагираме, за да върнем нещата в доброто развитие на събитията? Мобилизираме някаква подкрепа. Хубавото в България е, че през последните години вече има създадени доста стройни социални системи, в които се прилагат различни услуги. Но това, което ние също знаем, е, че хората се чувстват най-добре, когато са обкръжени и получават подкрепа от близките си хора. И когато не са зависими от външни социални услуги. В същото време обаче животът ни става все по-бърз, често семействата не живеят в едно домакинство, срещите ни стават все по-редки и не винаги разбираме, когато на някого му е трудно.

Лесно ли е да се приложи това на практика?

- Всъщност е лесно. Вярно, че ние прекарахме два дни и половина в обучение, но в него имаше много ролеви игри, много въпроси и уточнения. А моделът се основава на едно доста старо нещо, което е заложено в хората от началото на съществуването им. И то е силата на семейството, нуждата да усещаме подкрепата на близките си и да сме значими за други хора, да сме важни за децата и за внуците си и да можем да направим нещо за тях.

Как на практика се инициират такива срещи?

- Всеки може да поведе инициативата и да насочи едно семейство към тях. Може самото семейство да го направи, приятели да помогнат, учители, директори. Всеки, който знае за метода. Важното при него е, че членовете на семейството се събират сами, без присъствието на външни хора. Мнозина разпознават в модела това, което се е случвало в техните семейства по време на вечеря или друго семейно събиране, когато споделяме на близките си как нещо ни е трудно и не успяваме да го направим, чудим се как да започнем. А те казват с какво могат да ни подкрепят, насочват ни и т. н. Това е почти същото.

Нуждата от подтикване означава ли, че в семействата не се разговаря достатъчно?  

- И да, и не. Не че не се разговаря достатъчно, но истината е, че с развитието на технологиите животът става все по-бърз. Вече по-лесно може да се контактува с хора, които са далече от нас, но именно тази възможност ни отдалечава едни от други. Докато по-рано големите семейства са живеели в една къща. Виждали са се от сутрин до вечер и са можели лесно да говорят един с друг и да забележат кога на някого му е трудно, не е в настроение.

А сега прекарваме много време извън дома - ходим на работа, на училище, пътуваме. Точно по този повод скоро правихме една кампания, в която се казва, че времето е най-щедрият дар, който можеш да направиш към някого.

Другото нещо е свързано с това, че в днешния свят успехът е модел на поведение, който се налага отвсякъде - всеки иска да успява и да е сред успелите. Все по-малко са хората, които биха признали пред себе си, че имат някакъв проблеми, че имат затруднение и се нуждаят от помощ. Защото моделът на суперпрогресиращите е навсякъде около нас.

Доколко проблемите са решими по този начин - с разговори?

- Моделът предвижда разговор, който е конкретно насочен към това да се направи план на действие за повлияване на конкретния проблем. Т. е. ние не подтикваме семействата просто да си говорят, а да преценят какво ще направят, за да решат проблема. И да, това работи. Защото хората винаги са имали един-единствен начин да се справят с трудностите и той е или да се справят сами, или да ангажират и разчитат на хората около себе си. А подкрепата на най-близките може да е под най-различни форми - съвет, да те свържат с някого, да ти помогнат с пари, време, да те отменят в нещо. Или просто да бъдат наоколо.

А какви проблеми се решават така?

- Практически всякакви. Имали сме случаи на деца, които не ходят на училище, с лошо поведение са, имат затруднение с материала - защото учат по-бавно или са изпуснали. На деца и млади хора с увреждания, които ги ограничават в някакви сфери на живота, разделени родители. Всички те значат промяна в рутината на семейството. И трябва да се намери как тези промени да бъдат отчетени и да се направи така, че въпреки тях животът на децата да се осигури по възможно най-добрия начин. И те да ходят на училище, да получават любовта, от която имат нужда, въпреки промените.

Разкажете случай от вашата практика.

- Нито един случай няма нищо общо с никой друг. Всеки е различен и нов и дори да изглежда подобен на друг, се оказва, че нямат общо в действителност. Сещам се за едно младо семейство, което имаше момиченце с известно забавяне в развитието. Те си бяха дали сметка, че това води до някакви ограничения, заради които детето живее много изолирано и очевидно тези трудности ще повлияят на социалния му живот на следващ етап. Затова родителите сами потърсиха помощ и по тяхно желание се организира конференция. Тогава те намериха прекрасен начин да ангажират хора от разширеното семейство - приятели, съседи, колеги, в това детето, въпреки ограниченията си, да има възможност както другите деца да вижда различните страни на живота и да има допир до всичко, до което и останалите деца имат. Защото многото хора означават различни преживявания и случки, които са много важни за децата.

Вие самата прилагате ли това вкъщи?

- Когато за пръв път чух за този модел, се сетих, че това беше нещо, което се случваше, когато аз бях дете. Само че не организирано, нямаше координатор, а ставаше естествено. По някакъв начин баба ми стоеше в основата. Ние си правехме големи вечери, на които тя ни питаше: "С теб какво става, с теб как вървят нещата"? И редовно поддържаше този разговор, в който всеки си казваше какво го тревожи, от какво има нужда, как може да му се помогне. Не само моето, а много семейства го правят, при това съвсем естествено. Сега обаче това вече е описано като метод и се прави по инициатива на някой външен човек точно по тези причини, за които споменах - че начинът на живот се промени и хората вече нямат това ежедневие.

Повлия ли работата на личния ви живот?      

- Когато започнах тази работа, моите деца бяха сравнително малки. И аз години наред имах чувство на притеснение и вина, че не им отделям достатъчно време и внимание, защото много пътувах и постоянно бях на срещи. Един ден - те вече бяха поотраснали, аз казах нещо в този смисъл. А те ми отвърнаха: "Мамо, това не е вярно. Никога не сме се чувствали така, но покрай твоята работа видяхме колко много други деца има, които нямат майка. Ти не винаги си била вкъщи, но ние винаги сме знаели, че ако има нужда, ти си тук". А сега, когато те вече са големи, виждам, че са много организирани и отговорни, и това ме радва.

Още от категорията

Виж всички

Коментари

Публикувай

Коментари (0)

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?