Слепият Божидар: Светът е интересен и забавен

Случвало се е жени да ми предлагат пари, имоти, ама не става така

Валентина АСЕНОВА, "Пазарджишка Марица"

На 13 ноември отбелязахме Международния ден на слепите. По този повод ви срещаме с един от най-колоритните и позитивни незрящи хора в Пазарджик - Божидар Чергаров, известен с участията си в редица музикални тв програми. Освен че обича да се развива и да се забавлява, 32-годишният Божидар и помага на своите събратя по съдба - преподавател е в ЦСРИ, където учи слепите да боравят с белия бастун. Освен това е масажист. Той е сред малкото незрящи, завършили висше образование - специална педагогика в Пловдив. Има магистратура за ресурсен учител, а в момента учи втора - превантивна педагогика.

- Божидар, ти си доста популярен в Пазарджик. Но за онези, които не те познават, каква е историята на проблема със зрението ти?   

- Всичко започна още в четвърти клас, когато сложих очила. Две години по-късно отидохме на преглед с родителите ми в една клиника тук, в Пазарджик. Лекарят каза, че имам отлепване на ретината и че трябва да ми се направи операция. И така се започна - първо от едното око, после отиде и на другото. Просто лекарят беше некадърен и вместо да ме оправи, ме "оправи". Той е трябвало да ми залепи ретината със силикон, използвайки лазер. Но вместо това я направи на решето. Оттам отлепване на ретината и на другото око, след това се появи глаукома, перде и запушване на очните канали. Направиха ми 12 операции. Заради тях ми е увреден очният нерв и не виждам нищо, само силуети в светлината понякога. Но по-скоро мога да усетя, че нещо има, отколкото да видя.  

Как мина преходът от виждащ към невиждащ?

- То при мен беше отведнъж - един ден виждах, а на следващия вече не. Вярно, подозирахме, че може да се стигне дотам, но не и че ще стане толкова внезапно. На 5 май бях на училище, на 6-и беше операцията, след която почти не виждах. Последваха редица операции през годините и в 11-и клас вече бях напълно сляп. Отначало беше трудно - не можех да се движа сам, все някой трябваше да е с мен и да ме води. Но нямаше как постоянно да ангажирам някого и се научих се да се оправям сам. Първо ми беше трудно с белия бастун, но постепенно свикнах и с него.

Как прие тази промяна?  

- Съвсем нормално. Всички говорят за разни депресии в такива ситуации. Но аз не помня такова нещо, вярно, че мина много време, но наистина не е имало при мен такива неща - да се тръшкам на леглото, да се питам защо точно на мен, не. А и аз все имах надежда - лекарят казваше, че ще се оправя, но това така и не стана, няма и да стане. Е, не е изключено медицината да се развие до такава степен, че да има надежда, но засега изгледи няма. И така просто продължих да живея, съобразявайки се с новите условия.

Доста си различен от другите слепи.

- Да, аз съм нетипичен пример.

Затова ли реши да помагаш на незрящите в Пазарджик?

- Да, защото видях, че на много им е трудно. Има два типа хора, които не виждат - такива, които само си стоят вкъщи, пият кафе и пушат цигари, и такива, които като мен се развиват. Е, някои учат колкото да са между хората, а не за да използват образованието си. Но и това не е вариант. Ако не си в помощ на другите, няма смисъл.

Кои са основните проблеми на хората, с които работиш?

- При всеки е различно, човек с човек еднакви няма. Един знае едно, не знае друго. Но станах приятел с всички, ходим на почивка заедно, те постоянно ме търсят, защото съм много контактен и почти не спирам да говоря.

А проблемите на незрящите в България?

- Първо, парите не стигат за нищо, второ, инфраструктурата не е пригодена за нас, нито пътищата, нито градският транспорт. В Пазарджик например тактилни плочки има само в центъра на града, но аз както живея на село, там такива няма. Освен това пътищата са разбити, плочките - надигнати и си е опасно. Да отида до аптеката много зор виждам - клони, боклуци и т. н. Ако съм с човек, който вижда, няма проблем. Иначе бастунът ми помага, но само от кръста надолу, от кръста нагоре винаги може да се удариш в нещо. Светофарите също не навсякъде имат звукова сигнализация.

От всички, членуващи в Организацията на слепите в Пазарджик, колко работите?

- Малцина, 10-20 души може би, не повече. Аз не ги познавам всички, но от тези, които знам, малко работят. То затова си трябва образование. Но при повечето като че ли причината е, че така е по-лесно. Просто не искат, като има мама и тате, за какво да се затормозяват.

А други, които да учат висше като теб, има ли?

- Има, малко са, но има. Но както споменах, много го правят просто за да не са си вкъщи. Затова и не ходят редовно, имат ниски оценки. И си мислят, че като взимат стипендия от 100 лв. на месец, ще забогатеят. Но не е така, защото има много разходи. Те, просто за да правят нещо, пишат по пет-шест висши. А после дали ще ги използват, е друг въпрос.

Помага ли ви организацията?

- За дърва, за отопление ни помага. И веднъж в годината ходим на екскурзия, издействат ни автобус от Общината. Осигуряват ни и книги за слепи. И това е.

А за търсене на работа, по-лесно адаптиране към живота?

- Не, поне при мен не. А и не е нужно, човек сам трябва да се оправя. Но е трудно за повечето хора, защото са свикнали някой все да им помага - първо родителите, докато ги има, после половинката, ако има такава и вижда. Или прибягват до приятели. Така им е по-лесно. И дори не се занимават с нищо вкъщи, чакат все на някой друг.

Ти занимаваш ли се с домакинстване?

- Да, с някои неща - пера, чистя, да готвя ме е страх, защото печката е на газ. Но в градината също помагам, даже онзи ден обръщах.

Какво би посъветвал хората, които не виждат и си стоят вкъщи?

- Да разчупят тази обвивка и да започнат да излизат, защото светът е интересен и забавен. Трябва да са отворени към всички. Защото, за да ни приемат хората, е важно ние да сме активната страна. Повечето се притесняват и ние трябва да им помогнем да се отпуснат и отворят към нас. Насила не става, затова трябва по-внимателно - да ги помолиш за малка помощ - да те насочат някъде, да те заведат и така. С блага дума всичко се получава. Има и такива, които не откликват - питам ги, а те се правят, че не чуват. В такива случаи просто продължавам и пробвам с някой друг. И трима-четирима да ми откажат, накрая все някой ще помогне. Важното е да не се отказвам.

А в университета помагат ли ти заради проблема?

- Не, не се е случвало нито веднъж. А и аз съм на мнение, че по милост може да се пише най-много тройка, повече не. Но аз се отнасям сериозно към ученето - и една лекция не съм пропуснал, взимам дейно участие винаги, преподавателите постоянно ме дават за пример. И на изпитите все съм най-подготвен. Другите преписват, а аз като не мога, а и не искам, винаги си уча. Нали съм отишъл там не за да ми мине времето, а за да науча нещо. Защото знам, че като го завърша, после трябва да го работя.

Спомена половинките в живота. Имаш ли си приятелка?

- За гадже, ако говорим, не. Харесват ме от много места, но все нещо не се получава. За кратко само, за по-дълго не става. В началото всичко е мед и рози, а после, като се опознаем, си показват рогата. Не че аз съм идеален, но давам повече. И искам човекът да е поне на моето ниво, ако трябва да влача някого на гърба си, няма смисъл. Иначе съм излизал и с момичета от нашите, и такива, които виждат. Ето сега имам пет колежки в университета и всеки ми вика, че съм се уредил с мацки. Уредил съм се, ама те все си имат мъже, гаджета. Пак нямам късмет. Но колкото по-често излиза човек, толкова по-големи шансове има да си намери половинката.

Звучи като че жените не се притесняват от това, че не виждаш. Така ли е?

- Има различни случаи. Понеже обикновено приятели ни запознават, те предварително ги предупреждават какво е положението и момичетата си преценяват дали това ги притеснява, или не. Имало е и случаи, когато са казвали, че като не виждам, не искат да ни запознават. Но има и такива, които не се притесняват.

Какво момиче търсиш?

- Нормално. Да не му пречи това, че не виждам. И че нямам много пари. Защото днешните момичета искат все някакви богаташи, търсят изгода. А на мен ми трябва просто да се разбираме. Случвало се е да ми предлагат пари, имоти. Ама не става така. Като не се харесваме, не може да ме купи. Важното е да има любов. Искам само да се разбираме и да се допълваме.

А колежките в университета как те приемат?  

- Отначало, като повечето хора, бяха малко притеснени и страняха. Но аз ги заговорих, помолих ги да ми помогнат няколко пъти - да ми покажат къде е тоалетната, за други неща. И като видяха, че не хапя, се отпуснаха и започнахме да си общуваме нормално. Просто при първия контакт малко ги е страх.

Страх?

- Да, така са казвали понякога хората, че ги е страх отначало да контактуват с мен. А аз не ям хора. Но е нормално, защото повечето не са свикнали да общуват със слепи. Но веднъж влезем ли в контакт, всичко се променя. Понякога е имало и доста комични случки. Например веднъж се возех с един човек в градския транспорт и той взе да разпитва за проблема ми. А аз му обяснявам, че очният нерв е увреден, заради което се нарушава връзката между очите и мозъка. А той вика: "Ама ти нямаш мозък?!". Разсмя целия автобус. Или веднъж с една колежка, както си вървяхме в Пловдив, тя ми казва да внимавам, защото отпред има дупка. И изведнъж пропаднах до кръста. Та казвам: "Ама, колежке, каква дупка, това си е цяла пропаст". Та играхме на "Дядо вади ряпа" в центъра на Пловдив - на нея се наложи да ме дърпа от дупката. 

Денят на слепите беше вчера. Макар и на патерици, пожелай нещо на хората в твоето положение.

- Да са живи и здрави и да дерзаят. Ако си седят вкъщи, файда никаква. Или лягаш и мреш, или ставаш и се бориш. Друг вариант няма.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Този сайт е защитен от reCAPTCHA и Google Политика за поверителност и Условия за ползване са приложени.

Публикувай
0 коментара

Анкета

Решихте ли за кого да гласувате на 9 юни?