102

Шефът на ФК Ботев: Моето представление свърши

Новакът в пазарджишката "А" РФГ Ботев(Черногорово) прекратява участие си в шампионата на аматьорската 4-та футболна лига, а причината е саботаж. Това съобщи за "Марица" кметът на селото Димитър Вринчев, който е и президент на възродения преди 2 години футболен клуб. "Информирал съм ОС на БФС - Пазарджик за ситуацията около клуба, както и за причините. През уикенда мач няма да има, а идната седмица ще депозирам официално писмо за отказ от по-нататъшно участие", уточни Димитър Вринчев.  Пред наш репортер той вдигна завесата за проблемите, с които е залят ФК Ботев в последните дни и седмици. 

"Вече нямам сили да се боря като някакъв Дон Кихот срещу Вятърните мелници. Оказа се, че в Черногорово поддръжниците на футбола са повече от тези, които искат да го рушат. Преди близо 3 години като нов кмет на селото започнах с много ентусиазъм да възраждам футболния клуб. Стадионът беше развалина, отбор нямаше. Бавно и методично с лични средства и такива от спонсори започнахме да градим всичко от начало. Вложихме 30-40 000 лева в базата. Ангажирахме интереса на младите към този спорт, привлякохме деца на стадиона. Не съм се оплаквал, че в един момент бях станал по неволя едва ли не всичко - президент, администратор, домакин, пазач, даже косях и поливах терена. По принуда и като футболист се върнах на терена заради липса на хора. Последните случки около отбора обаче вече ми идват в повече и взех решение да хвърля кърпата", разкри някогашният футболист на Хебър.

За неволите на Ботев той вини бивш кмет на селото. "Идваха момчета и директно ми казваха, че въпросния човек се зарекъл да затрие отбора с всички средства. В началото не взех това за чиста монета, но фактите потвърдиха думите им. Започнахме с 24-25 футболисти, сега сме останали под 10. Едни се отказаха със странни мотиви, други започнаха да правят глупости за да ги наказват с лишаване от състезателни права. На домакинските мачове имаше почти постоянно провокации от хора в публиката, а потърпевш е разбира се футболния клуб. Няма как да допусна Ботев да се върне в онези мракобесни времена от преди 15-20 години, когато Черногорово бе станало нарицателно име за играта футбол. Паралелно с това започнаха набези по стадиона - кражби, зулуми, вандалски действия. Нямам повече желание, а и сили да се боря с всичко това сам", завърши изповедта си кметът на Черногорово. Той обяви, че ще поиска от кмета на община Пазарджик да пренасочи за други цели втория транш от годишната субсидия за клуба. "Правя това за да не се спекулира после, че съм взел парите без ФК Ботев да има дейност", каза Вринчев. Той допълни, че независимо от причините за крайния резултат с футбола в Черногорово поема вината най-напред върху себе си.    

 

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
1 коментар
Та като стана дума за Черногорово...

Та като стана дума за Черногорово...

25.10.2022 | 21:14

Костадин Пампов се подиграва със смъртта на близките хора на своите ученици. През далечната 1994 г. дойде на работа в ЕГ "Бертолт Брехт" и стана класен ръководител на една от английските паралелки, тъй като госпожата титуляр излезе в майчинство. Още в началото личеше огромната разлика между него и дългогодишните учители в гимназията - липсваше му класата им. През 1995 г. аз и моето семейство преживяхме огромен кошмар, който и до днес на тези, които сме живи, ни е трудно да преодолеем - леля ми имаше онкологично заболяване, което започна да прогресира некотролируемо от месец февруари. Трябва да отбележа, че тя е човекът, който ни помагаше в отглеждането ни, тъй като през предишните години майка ми също беше сериозно болна на легло. През това време леля се грижеше за нас неотлъчно и опората ѝ ми помогна да не се отклонявам от плановете си и да кандидатствам в езикова гимназия в друг град, където бях приета с пълна шестица по математика и също отличен успех по български език. През въпросната 1995 г. бях в 10-ти клас, като до този момент поддържах с лекота пълен отличен успех, не съм бягала от часовете (за оправданите отсъствия винаги съм представяла напълно валиден документ, било то медицинска бележка или друг вид) и според други учители определено имах талант по преподаваните от тях предмети, което беше доказано и от последващото ми развитие, но няма да навлизам в подробности. Споменавам това, само защото с нищо не съм дала повод на г-н Пампов за отношението и поведението му. В края на месец април същата година г-н Пампов издаде заповед родителите на учениците, на им които предстоеше да отсъстват, да го информират предния ден на домашния му телефон. Не става ясно, как да бъде изпълнено това изискване, ако някой се почувства зле през нощта или сутринта. Леля ми почина в следствие на развилите се метастази в черния ѝ дроб в ранните часове в понеделник, 15 май 1995 г., като тогава беше едва на 52 години. Бях се прибрала в моя град вечерта на 12 май, петък, а съботата и неделята посещавах с вуйчо ми и баща ми по няколко пъти леля ми в болницата и майка ми, която я придружаваше и полагаше грижи за нея там през последните 2 седмици, през които почти не беше спала и постоянно плачеше. Въпреки състоянието на всички от семейството ни, аз бях окуражена да отида на училище на 15 май и си закупих билет в неделя следобед за автобуса в 6 часа в понеделник, за да стигна за първия учебен час, започващ в 7.30. Уви, през същата злополучна нощ майка ми се обади по телефона и съобщи за това, което се очакваше да се случи. Баща ми остана да се грижи за 8-годишния ми брат, а аз тръгнах пеша с вуйчо ми между един и два часа през нощта, независимо от нежеланието му да го придружа, за болницата, която се намира извън града. Вероятно повечето от четящите, с изключение на г-н Пампов, знаят какво следва след това – организиране на транспорт до дома ѝ, което не беше лесна задача в тези часове, организиране на погребение за млад, обичан от нас човек, за когото дори и времето скърбеше - от 12 до 15 май валяха дъждове, придружавани от силни ураганни ветрове и гъсти облаци. Погребението беше във вторник. Независимо от това, аз се върнах на училище в сряда, където ме посрещнаха мои съученици, но никой от тях не ме попита за причината за отсъствието ми, а побързаха да ми съобщят, че г-н Пампов е бил много ядосан, защото не сме му се обадили, че ще отсъствам. Но това не беше всичко. Подходиха към мен със сарказъм, защото според въпросния ни класен ръководител ги беше настроил срещу мен, твърдейки, че „съм ходила на море, а за училището не ме е грижа”, а другият вариант бил „че се възползвам от времето за подготовка за предстояща сериозна класна работа, докато другите го правят, ходейки на училище”. Реших, че не дължа обяснения на никого. Когато дойде време за часа, воден от г-н Пампов, излязох да го чакам на коридора в междучасието, за да му обясня на четири очи с бележката от погребалната служба, която трябваше да служи за извинение на отсъствията ми за предишните два дни, копие от смъртния акт, бележка от майка ми, че починалото лице действително е нейна сестра (за този срок удостоверение за роднински връзки ни беше невъзможно да извадим от общината предвид обстоятелствата), както и неизползвания билет за автобуса в понеделник. Предпочитах да бъде лично, защото имах усещането, че се разплача, ако го направя пред всички. Появявайки се, г-н Пампов ме изгледа злобно. Казах му, че искам да ми обясня за отсъствията ми, но ми отговори с още по-голяма злоба: „Ще стане дума и за това.” Да, стана, но на мен не ми беше дадена възможност да говоря. Беше изнесен един безсмислен монолог, че съм правила каквото си искам, не съм спазвала изричното му изискване и ми беше казано, че моята бележка няма да я вземе, защото е „фалшива”, независимо откъде е издадена или който я е написал – след като никой от родителите ми не се е обадил, значи е фалшива и точка. Въпросът е кой да Ви се обади, г-н Пампов? Вие и Вашето его ли сте приоритетът в такъв момент или агонизиращият в неописуемо състояние човек? Редно ли е да искате от майка ми да предвиди точно часа, в който ще се спомине леля ми, за да спази заповедта Ви и чевръсто да дотърчи вкъщи от болницата след две безсънни седмици, за да Ви се обади, че на следващия ден ще отсъствам от училище? (Не, нямаше мобилни телефони. Годината все пак е 1995.) По това време живеех сама на квартира в гр. Пазарджик и през предходните месеци ми беше изключително трудно да приема факта, че губим ценен за нас човек. Аз самата боледувах и изпадах в ступор от предстоящите неизбежни събития, предизвикани от необратим процес. Така за периода от февруари до април 1995 г. бях натрупала около 70 извинени отсъствия, но според тогавашния училищен правилник проблем възниква, ако се доближават до 150. За отсъствията ми бях представила редовни медицински бележки и написани от баща ми с невъзможен за имитиране калиграфски почерк бележки за отсъствия поради семейни причини, но за тези документи господинът също насмешливо намекваше, че са фалшиви. Ами, да се беше поинтересувал какъв е случаят, след като е решил да си играе на класен ръководител. Въпреки че на мен и моето семейство нямаше да ни е никак приятно да ни се рови с махленски хъс, търсейки сензация (или по-подходящ тук е турцизмът „сеир”) в страданията ни, защото съчувствие или пък готовност да окаже някаква помощ са му напълно непознати. Отговори 1 0 Та като стана дума за Черногорово... Та като стана дума за Черногорово... 25.10.2022 | 20:47 Костадин Пампов се подиграва със смъртта на близките хора на своите ученици. През далечната 1994 г. дойде на работа в ЕГ "Бертолт Брехт" и стана класен ръководител на една от английските паралелки, тъй като госпожата титуляр излезе в майчинство. Още в началото личеше огромната разлика между него и дългогодишните учители в гимназията - липсваше му класата им. През 1995 г. аз и моето семейство преживяхме огромен кошмар, който и до днес на тези, които сме живи, ни е трудно да преодолеем - леля ми имаше онкологично заболяване, което започна да прогресира некотролируемо от месец февруари. Трябва да отбележа, че тя е човекът, който ни помагаше в отглеждането ни, тъй като през предишните години майка ми също беше сериозно болна на легло. През това време леля се грижеше за нас неотлъчно и опората ѝ ми помогна да не се отклонявам от плановете си и да кандидатствам в езикова гимназия в друг град, където бях приета с пълна шестица по математика и също отличен успех по български език. През въпросната 1995 г. бях в 10-ти клас, като до този момент поддържах с лекота пълен отличен успех, не съм бягала от часовете (за оправданите отсъствия винаги съм представяла напълно валиден документ, било то медицинска бележка или друг вид) и според други учители определено имах талант по преподаваните от тях предмети, което беше доказано и от последващото ми развитие, но няма да навлизам в подробности. Споменавам това, само защото с нищо не съм дала повод на г-н Пампов за отношението и поведението му. В края на месец април същата година г-н Пампов издаде заповед родителите на учениците, на им които предстоеше да отсъстват, да го информират предния ден на домашния му телефон. Не става ясно, как да бъде изпълнено това изискване, ако някой се почувства зле през нощта или сутринта. Леля ми почина в следствие на развилите се метастази в черния ѝ дроб в ранните часове в понеделник, 15 май 1995 г., като тогава беше едва на 52 години. Бях се прибрала в моя град вечерта на 12 май, петък, а съботата и неделята посещавах с вуйчо ми и баща ми по няколко пъти леля ми в болницата и майка ми, която я придружаваше и полагаше грижи за нея там през последните 2 седмици, през които почти не беше спала и постоянно плачеше. Въпреки състоянието на всички от семейството ни, аз бях окуражена да отида на училище на 15 май и си закупих билет в неделя следобед за автобуса в 6 часа в понеделник, за да стигна за първия учебен час, започващ в 7.30. Уви, през същата злополучна нощ майка ми се обади по телефона и съобщи за това, което се очакваше да се случи. Баща ми остана да се грижи за 8-годишния ми брат, а аз тръгнах пеша с вуйчо ми между един и два часа през нощта, независимо от нежеланието му да го придружа, за болницата, която се намира извън града. Вероятно повечето от четящите, с изключение на г-н Пампов, знаят какво следва след това – организиране на транспорт до дома ѝ, което не беше лесна задача в тези часове, организиране на погребение за млад, обичан от нас човек, за когото дори и времето скърбеше - от 12 до 15 май валяха дъждове, придружавани от силни ураганни ветрове и гъсти облаци. Погребението беше във вторник. Независимо от това, аз се върнах на училище в сряда, където ме посрещнаха мои съученици, но никой от тях не ме попита за причината за отсъствието ми, а побързаха да ми съобщят, че г-н Пампов е бил много ядосан, защото не сме му се обадили, че ще отсъствам. Но това не беше всичко. Подходиха към мен със сарказъм, защото според въпросния ни класен ръководител ги беше настроил срещу мен, твърдейки, че „съм ходила на море, а за училището не ме е грижа”, а другият вариант бил „че се възползвам от времето за подготовка за предстояща сериозна класна работа, докато другите го правят, ходейки на училище”. Реших, че не дължа обяснения на никого. Когато дойде време за часа, воден от г-н Пампов, излязох да го чакам на коридора в междучасието, за да му обясня на четири очи с бележката от погребалната служба, която трябваше да служи за извинение на отсъствията ми за предишните два дни, копие от смъртния акт, бележка от майка ми, че починалото лице действително е нейна сестра (за този срок удостоверение за роднински връзки ни беше невъзможно да извадим от общината предвид обстоятелствата), както и неизползвания билет за автобуса в понеделник. Предпочитах да бъде лично, защото имах усещането, че се разплача, ако го направя пред всички. Появявайки се, г-н Пампов ме изгледа злобно. Казах му, че искам да ми обясня за отсъствията ми, но ми отговори с още по-голяма злоба: „Ще стане дума и за това.” Да, стана, но на мен не ми беше дадена възможност да говоря. Беше изнесен един безсмислен монолог, че съм правила каквото си искам, не съм спазвала изричното му изискване и ми беше казано, че моята бележка няма да я вземе, защото е „фалшива”, независимо откъде е издадена или който я е написал – след като никой от родителите ми не се е обадил, значи е фалшива и точка. Въпросът е кой да Ви се обади, г-н Пампов? Вие и Вашето его ли сте приоритетът в такъв момент или агонизиращият в неописуемо състояние човек? Редно ли е да искате от майка ми да предвиди точно часа, в който ще се спомине леля ми, за да спази заповедта Ви и чевръсто да дотърчи вкъщи от болницата след две безсънни седмици, за да Ви се обади, че на следващия ден ще отсъствам от училище? (Не, нямаше мобилни телефони. Годината все пак е 1995.) По това време живеех сама на квартира в гр. Пазарджик и през предходните месеци ми беше изключително трудно да приема факта, че губим ценен за нас човек. Аз самата боледувах и изпадах в ступор от предстоящите неизбежни събития, предизвикани от необратим процес. Така за периода от февруари до април 1995 г. бях натрупала около 70 извинени отсъствия, но според тогавашния училищен правилник проблем възниква, ако се доближават до 150. За отсъствията ми бях представила редовни медицински бележки и написани от баща ми с невъзможен за имитиране калиграфски почерк бележки за отсъствия поради семейни причини, но за тези документи господинът също насмешливо намекваше, че са фалшиви. Ами, да се беше поинтересувал какъв е случаят, след като е решил да си играе на класен ръководител. Въпреки че на мен и моето семейство нямаше да ни е никак приятно да ни се рови с махленски хъс, търсейки сензация (или по-подходящ тук е турцизмът „сеир”) в страданията ни, защото съчувствие или пък готовност да окаже някаква помощ са му напълно непознати.

Отговори
0 0

Анкета

Ще успее ли новият парламент да излъчи правителство?