Еленчанинът Иван Кисьовски е първият магистър-фармацевт в Т. Пазарджик

След Освобождението той открил първата фабрика в града

12:01, 24.03.2023

Екип Марица
1774
0

Принтирай

Марийка и Иван Кисьовски

Автор на това историческо проучване е Бистра Риндова - неуморен изследовател, краевед и гинeалог, автор на множество изследвания и публикации за историята на Пазарджик, носител на Почетния знак на Община Пазарджик.

Специални благодарности за възможността да представим интересния разказ за Иван Кисьовски пред читателите на "Марица"!

Иван Кисьовски (1863–1935) е първият дипломиран магистър-фармацевт в гр. Т. Пазарджик. Наследник на един от най-богатите и влиятелни родове в гр. Елена, завършил висшето си образование в Санкт Петербург, като представител на младата българска интелигенция и истински визионер, той прозира, че бъдещето принадлежи не само на учените хора, но и на индустрията. Затова наред с работата си в Градската аптека в Т. Пазарджик, построява и първата фабрика в града – модерна парна мелница в с. Кула Касаплий, дн. с. Ивайло, квартал на Пазарджик.

Иван Кисьовски

Иван Кисьовски е роден в гр. Елена и е правнук на хаджи Иванчо Кисьов, кнез (кмет) на селото, „богат и независим човек, с когото се е съобразявала и местната турска власт в Търново. Къщата му в Кметската махала денонощно била охранявана от неговата свита – десетина българи, въоръжени с пушки и пищови.“[1] Тази традиция останала още от края на ХV в.–началото на ХVІ век. В райони, където по-трудно можели да наложат своята власт (планинските села в Родопите, Средногорието, Централен Балкан и др.), османците запазили отчасти общинското самоуправление на тези селища от времето на Второто българско царство, като осигурили по-специален статут на изявените техни представители, кнезовете. Службата на кнеза [кмета] обикновено била наследствена и се предавала от поколение на поколение. Османските власти я запазили (към всеки кнез зачислили по 10 ратаи – лични помощници и охрана), тъй като чрез кнезовете събирали многобройните данъци. И на цели селища поверили, узаконили и запазили също специалните функции, които те изпълнявали преди завладяването на страната ни – войнуци, доганджии, дервентджии и др.[2] Село Елена, което било дервентджийско, и местното мъжко население охранявало подстъпите на юг към Елено-Твърдишкия проход, а на изток към прохода Железни врата и пътя за Котел, било освободено и от участие във военните завоевателни походи на империята. Чак до средата на ХІХ в. то имало свой кнез. Хаджи Иванчо[3] Кисьов (неизв.–1821) бил уважаван еленски първенец, кнез и ктитор на някои от църквите в селото. Подобно на дядо си, поп Петко Шейтана, който лично се явил в Цариград пред султанската майка със зелени класове в калмукан[4] и издействал да бъде освободен, като планински, Еленският край от данък житнина, и хаджи Иванчо получил разрешение от търновския паша за строежа на параклиса „Успение на Пресвета Богородица“ (1800). А когато същата година, на 23 април, кърджалиите нападнали селото и опожарили църквата „Свети Никола“ (от края на ХVІ в.), издействал ферман от Цариград и сам ръководил строежа на новата църква (1804), построена със средствата на 12 богати и родолюбиви еленчани, един от които бил и той.[5]

Живял във време на духовно пробуждане на балканските народи и стремежът им към политическа свобода, х. Иванчо Кисьов застанал начело на тайния комитет на етеристите в с. Елена по време на Гръцкото въстание (1821-1829). Гръцката революционна организация „Филики етерия“, създадена в Одеса през 1814 г., подготвила мрежа от сподвижници в Русия и на Балканите за вдигане на въстание едновременно в Гърция, Сърбия и България. През 1821 г. и у нас възникнали завери (съзаклятия), в които участвали търговци, еснафи, учители, свещеници, предприемачи,[6] и почти винаги ръководени от кнезовете на селата и градовете.[7] Разбрали за съзаклятията, турските власти удавили в кръв комитетите из цялата страна. А хаджи Иванчо Кисьов бил повикан от Търновския управител в конака му и отровен от него. „Черпил го пашата с шербет, по пътя хаджи Иван разбрал, че са го отровили и умрял в страшни мъки.“[8]

„Хаджи Иванчо Кисьов – разказва Ваня Сиракова, директор на Музея на Възраждането в гр. Елена, според изследователя Юрдан Грънчаров,[9] имал четирима синове – хаджи Юрданчо, хаджи Михаил (осиновен като малък от хаджи Кънчо), хаджи Сава и хаджи Петко. Съпругата му починала и през 1803 г. х. Иванчо се оженил за вдовицата на хаджи Панайот Разсуканов (който бил бездетен и починал внезапно), „за да обсеби имота му и хубавата му жена“. В Кисьовата къща, строена през 1790 г., останал да живее големият му син, хаджи Юрданчо Кисьов, а той с малките си синове, хаджи Сава и хаджи Петко, се преместил в къщата на хаджи Панайот в Кметската махала при младата си съпруга. Двата рода, Кисьови и Разсуканови, си съперничели за управлението на селото. Хаджи Иванчо станал кнез, а след смъртта му през 1821 г. го наследил синът му, хаджи Юрданчо Кисьов [Кисьовски] (неизв.–1865), който кметувал чак до 1839 г. Той имал султански берат с право да наследява всички безстопанствени имоти в Еленския край и не плащал никакви данъци. Имал сабя, „биниш“[10] и „жълти чехли“, подарени му лично от султан Махмуд ІІ (1808–1839).“[11] Когато през 1835 г. в Търновско започнала подготовката за нова завера с център гр. Търново, като последната българска столица, от която трябвало да пламне въстанието, хаджи Юрданчо като кнез на Елена бил привлечен за съзаклятник в т.нар. Велчова завера лично от хаджи Юрдан Брадата (Разсуканов), председател на комитета в Елена и член на Щаба в Търново, чиито ръководители Георги Мамарчев, Велчо Атанасов, Юрдан Брадата и др. изповядвали идеите на етеристите от 1821 г. за политическо освобождение на българите. По това време, вероятно, хаджи Юрданчо започнал да се подписва като „Кисйовски“. В хода на подготовката, обаче, било извършено предателство, като организаторите били заловени и обесени, други изпратени на каторга, за което бил обвинен хаджи Юрданчо Кисьовски.[12] „В основата на предателството – уточнява Ваня Сиракова, била старата вражда между наследниците на х. Иванчо Кисьов и наследниците на х. Панайот Разсуканов – двамата му братя, хаджи Юрдан [Брадата] и Димитър Разсуканови, като хаджи Юрданчо се опасявал, че сега те ще си отмъстят. И той отишъл в Търново да се изповяда пред владиката Иларион, комуто разказал пазената повече от 30 години семейна тайна: как баща му хаджи Иванчо убил хаджи Панайот през 1803 г., за да му вземе къщата и хубавата жена, и споделил пред него, че хаджи Юрдан Брадата, за когото се знаело, че някога бил влюбен във вдовицата на брат си Панайот, сега, като един от най-главните организатори на въстанието, ще си отмъсти. А владиката Иларион, след тези признания, издал Заверата на Търновския паша.“[13] Още на следващата година (1836) хаджи Юрданчо Кисьовски отишъл на поклонение в Рилския манастир, на който направил голямо дарение. Закупил и две икони и два броя от току-що излязлата книга „Служба и житие на Иван Рилски“ (1836), които подарил на новопостроената с негови средства църква „Успение на Пресвета Богородица“ в с. Елена, като опит, казвали еленчани, да изкупи вината си. Освен ктитор, той бил и епитроп на църквата, осветена на 28 август 1837 г.[14] До края на живота си хаджи Юрданчо носил вината за скъпите жертви на Велчовата завера и още през 1840 г. собственоръчно написал в „Календар вечний“ на Христодул Сичан Миколов, издаден през 1840 г. в Букурещ: „Бог да ми прости греха за монастирската завера, сене 1835.“[15]

По време на Руско-турската война (14.ХІІ.1877) турците подпалили най-хубавите къщи в гр. Елена, „само къщата на Юрданчо паша и къщите на негови близки роднини не били запалени“ – отбелязва Димитър Мантов.[16] „Изгорели и част от общинските архиви, затова е невъзможно да се разбере Иван Кисьовски (1863–1935) чий син е бил – допълва Ваня Сиракова, – на х. Юрданчо, на х. Сава или на х. Петко. Наследниците на известните еленски родове след Освобождението, а някои и преди това, са се изселили от града, така както е станало и с хаджи Юрданчо Кисьовски, който освен дъщеря Станка е имал и синове, всички изселени в гр. Русе, където живеели двете му лели, сестрите на баща му хаджи Иванчо Кисьов. През 1865 г. хаджи Юрданчо Кисьовски починал в Русе.“[17] „За прадядо ми Иван Кисьовски почти нищо не знаем – споделя Кръстан Милошев (1957). От дъщеря му Анка (1889–1971), моята баба, зная, че е имал аптеки в три града – Пловдив, Разград и Русе, и както Вие казвате [Б. Р.], може родителите му да са се изселили от гр. Елена в гр. Русе след 1878 г., защото в Русе до преди 30-ина години е съществувала полуразрушената Кисьовска къща. С брат ми сме били малки, а вкъщи не са се водили разговори за имоти или роднини в градовете Елена, Русе или Пазарджик.“[18]

След като завършва средното си образование,[19] Иван Кисьовски заминава за Санкт Петербург, където следва аптекарство в Държавната академия. И в началото на 1886 г., вече като магистър-фармацевт, пристига в гр. Т. Пазарджик. „Прадядо ми Иван – допуска Йосиф Милошев (1956), вероятно е дошъл от Т. Пазарджик веднага след Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885), защото преди тази година би избрал свободна България, а не васална Румелия.“[20] А след Освобождението Русе е най-големият град и стопански център на Княжество България с бързо развиваща се икономика. В края на ХІХ в. в града са създадени 14 по-големи индустриални предприятия и са регистрирани 135 търговски фирми, включително на Губиделникови, Бурови, Мушанови и други.[21] Живял само няколко години в Русе, младият магистър-фармацевт Иван Кисьовски преценява, че на този етап не може да се конкурира с богатата търговска и банкерска класа в Русе и избира, неслучайно, гр. Т. Пазарджик, който в периода 1878–1900 г. е окръжен център на богат селскостопански район, с възможности за реализация на нови технологии. А и между двете селища – Елена и Т. Пазарджик, още от средата на ХІХ в. са съществували културни връзки. По молба на т. пазарджишките първенци, през 1845 г. в града пристига учителят от Елена Никифор Попконстантинов (1824–1881), руски възпитаник,[22] който урежда първото класно училище в кв. Вароша под наименование „Главно четирикласно училище по руски образец“.[23] След като се увеличават учениците, на 1.ХІ.1845 г. пристига от Елена и Юрдан Ненов (1825–1903), възпитаник и помощник-учител на Иван Момчилов, а за следващата 1846 г. Попконстантинов моли да му изпратят учителите Георги Райков (Даскала) от Еленско и Михаил П. Куманов от Елена, също ученици на Иван Момчилов.[24] Основно влияние върху юношата Иван Кисьовски оказва Никифор Попконстантинов, който след като напуска по семейни причини Т. Пазарджик (1850), още 20 години учителства в Елена, създава читалище и Женско дружество и заема престижни длъжности – член на Градския съвет, началник на Окръжния съвет (1877), участва и в работата на Учредителното събрание в Търново (1879),[25] и вероятно по негова препоръка младият Кисьовски заминава за Русия. В Санкт Петербург попада във времето, когато в Русия завършва техническата революция и в страната започват да се строят фабрики и заводи с модерни парни двигатели и машини. Градът е и един от центровете на революционната организация „Народна воля“, създадена през 1879 г., която има тук своя нелегална типография и квартири, проникнала е сред образованите млади хора, предимно студентите. След няколко неуспешни опита за покушение над император Александър ІІ, на 1 март 1881 г. той е убит. Едни от народниците са обесени, други изпратени на каторга, трети емигрират в чужбина,[26] включително в България. Тази атмосфера помага по-късно на младия еленчанин не само да приложи наученото във Фармацевтичния факултет,[27] но и да построи първата парна мелница в Т. Пазарджик. А тук, от 1882 г., живеят и работят – както отбелязва д-р Константин Кантарев, руските емигранти инж. Владимир Луцки, градски инженер, дворянин, генералски син, член на „Народна воля“, и известният революционер, народник-бакунист[28] Дебагорий Мокриевич, които снемали кадастралния план на града. По-късно Мокриевич завършил инженерство в Европа и станал участъков инженер в Т. Пазарджик (1891-1895), създал след 1895 г. частни предприятия в Стара Загора и Чирпан, а от 1901 г. до 1915 г. отново живял в Т. Пазарджик вече и с дъщеря си.[29] Тези млади хора, които били част от т. пазарджишката интелигенция, станали и едни от пионерите в стопанското развитие на града.

„Прадядо ми Иван Кисьовски – разказва Йосиф Милошев (1956), е може би първият дипломиран магистър-фармацевт в Т. Пазарджик след Освобождението. Жени се за прабаба ми Марийка (1873–1948), тогава 15-годишна млада дама от богат пазарджишки род (не знаем нищо за бащината ù фамилия, дали е имала братя и сестри, защото в документите е записана като Марийка Кисьовска) и през 1889 г. се ражда дъщеря им Анка. При едно от посещенията си в гр. Т. Пазарджик,[30] цар Фердинанд е пренощувал в техния дом. Къщата им била много хубава, дали е на родителите ù, или е построил своя, не знаем, но прадядо ми вече е бил човек с име,[31] предприемач, собственик на аптеки в Пловдив, Разград и Русе. А и дворецът в Кричим е близо до Т. Пазарджик и може по личен повод цар Фердинанд да е гостувал на Иван Кисьовски, но тогава е подарил на съпругата му Марийка красива гривна с диаманти, която се предава в семейството ни по наследство – на баба ми Анка, на майка ми Иглика–Мария, а сега е у едната ми дъщеря.“[32]

Марийка Кисьовска – портрет за 70-годишнината й, 27.Х.1943 г., маслени бои, художник Елисавета Консулова-Вазова

Името на Иван Кисьовски е почти непознато на пазарджишките изследователи, единствено за него кратки сведения дава д-р Константин Кантарев: „Вдясно до Канала, на днешния бул. „6 септември“ № 26, е била първата аптека в града на поляка Каспшицки. Дошъл в Пазарджик през 1895 г., в 1906 г. той го напуска, като продал аптечното си имущество на С. Герон. В Пазарджик тогава работил и Кисовски,[33] магистър в Градската аптека. Той не живял с аптекарската си заплата. Построил в Кула Касаплий (с. Ивайло) първата фабрика в града – модерна парна мелница...[34] В Мошоновия конак, в долния етаж на лечебницата, беше Градската аптека..., по-късно беше преместена в сградата на аптеката на Трумбев с няколко аптекари, магистри по фармация.“[35] Мошоновият конак се е намирал на ул. „Шипка“ № 11, зад хотел Тракия, и там първоначално е била настанена пощата, основана на 14.V.1879 г.,[36] като Градската аптека се е намирала на І етаж. Там през 1886 г. започва работа Иван Кисьовски – първият магистър-фармацевт в града. „Лекарница Каспшицки“ е била открита през 1895 г. на Главната улица [ул. „Станционна“] срещу читалище „Виделина“. В началото на 1903 г. полякът я продава на Саул Герон (1879–1952), магистър-фармацевт, като аптека „Герон“ е открита на 8.ІХ.1903 г.[37] На 29.VІ.1900 г. Петър Хр. Трумбев (1876–1918), родом от Търново, завършил фармация в Загреб, открива аптека на 1-вия етаж на левия ъгъл на Старата поща.[38] „В града имаше освен аптека Герон – отбелязва д-р Кантарев, още три аптеки: на Панайот Димитров (1872–1949), завършил фармация в Мюнхен, открил аптека през 1910 г. на ул. „Ленин“ № 1 (дн. Аптека „Ляков“), на Рафаел Попов (1877–1948) от Г. Оряховица, завършил фармация в Грац, Австрия, открил около 1910 г. аптека срещу Народната банка,[39] и на Петър Трумбев на левия ъгъл на Старата поща. Тя е открита на 29.VІ.1900 г.“[40]

Иван Кисьовски построява и първата фабрика в Т. Пазарджик – модерна парна мелница в с. Кула Касаплий към 1888 г. „Фабричната промишленост се заражда [в града] около 1888–1890 г., когато са построени оризарна, мелница за брашно и работилница за манипулиране на тютюни за износ.“[41] Първата оризова фабрика в България – Оризарна „Марица“, е построена през 1902 г. на гара Пазарджик и изгаря през 1906 г.[42] Но в същия период (1888–1890) освен мелницата на Иван Кисьовски е построена и работилницата за тютюни на Дончо Башулков (1857-1902), до която той към 1890 г. построява първата цигарена фабрика „Зора“. „Дядо ми Дончо – разказва Едита Тодорова (1926), е бил търговец, собственик на цигарена фабрика „Зора“. Първи е внесъл от чужбина тънката цигарена хартия. Починал е на 45 години.“[43] На Първото българско земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. Дончо Башулков е награден със сребърен медал: „Група VІ. Стопанско-технологически изделия. Секция І. Сребърен медал: 3. Д. Башулков и С-ие от гр. Т. Пазарджик“,[44] а в енциклопедия „Пазарджик..., с. 500“, е отбелязано: „Младата фабрична индустрия в града е представена [на изложението] от качествените изделия на тютюневата фабрика на Димитър Бошулков.“ [името му е сгрешено].[45] Затова считам, че Иван Кисьовски е поставил и началото на фабричната индустрия в гр. Т. Пазарджик.

Анка и Кръстан Гечеви като студенти в Мюнхен

Иван и Марийка Кисьовски са имали само една дъщеря Анка. „Баба Анка (1889–1971) – продължава разказа си Йосиф Милошев (1956), е завършила гимназия в Пловдив, тъй като тук се запознава с дядо ми, арх. Кръстан Атанасов Гечев (1888–1964), който е наследник на един от най-старите и богати родове в с. Яврово, Асеновградска околия. Баща му, Атанас Василев Гечев (1865–1940) е бил учител в селото, мести се в с. Дедево и става училищен инспектор. Там се жени за Иглика Даскалова, с която имат пет деца – Кръстан, Васил, Костадин и Владимир Гечеви и Марийка Гечева – по мъж Гънгова.[46] Дядо ми, Кръстан Гечев, беше известен софийски архитект, председател на Камарата на инженерите и архитектите (1944–1947), един от първите българи, завършили архитектура в чужбина.[47] На 25 юни 1908 г. завършва пълния курс на Държавната мъжка гимназия „Александър І“ в Пловдив. Към 1909 г. Анка Кисьовска и Кръстан Гечев се женят, а през 1910 г. двамата заминават да следват в Мюнхен – Кръстан завършва архитектура в Политехниката (техния университет), а Анка – изобразително изкуство, педагогически профил, но като съпруга на архитект никога не е упражнявала професията си.

Започва Първата световна война, в която поручик Кръстан Гечев участва в състава на Първа конна дивизия с командир генерал-майор Иван Колев. В боевете при Кубадин (днес Кобадин в Румъния) през есента на 1916 г. е ранен в корема от казашка сабя [България е заставена от своите съюзници да воюва и на северния фронт – срещу Румъния и Русия]. Тогава съпругата му Анка става медицинска сестра и се грижи за него и другите ранени във военнополевата болница в гр. Търговище. Има ги на снимка в двора на болницата – той е на носилка. За проявен героизъм е награден с орден „За храброст“. Командването на армията, вместо да го върне отново на фронта, му предлага да участва в модернизирането на военното летище „Божурище“ (юни 1917), като той проектира четирите големи хангара.[48] А заедно със строителството на електроцентрала, складове, административни и жилищни сгради авиопаркът „Божурище“ се превръща в първокласна въздушна база на България.[49]

Военнополевата болница в гр. Търговище 1916 г.: Анка Гечева, вляво, с бяла рокля, като медицинска сестра, до носилката с ранения си съпруг, поручик Кръстан Гечев

Всички участници получават отличия лично от цар Фердинанд, като дядо е награден с орден „За граждански заслуги“. По убеждение е бил земеделец и като член на БЗНС през 1925 г. е арестуван и лежи в затвора. След амнистията (1926) се включва в БЗНС „Врабча–1“ и до края на живота си беше близък с един от най-ярките му лидери Димитър Гичев (1893–1964). Кантората на дядо се е намирала на ул. „Екзарх Йосиф“. По проект на арх. Кръстан Гечев са изградени много емблематични сгради в София – къщата на Димитър Гичев на ул. „Царевец“ (до Орлов мост), сградата на ул. „Московска“ № 3 и други. Бил е дългогодишен член на Камарата на инженерите и архитектите и неин председател (1944–1947). Като изтъкнат архитект е награден с орден „Св. Александър“, V степен, лично от цар Борис ІІІ, и орден „Сръбска корона“, по повод среща между двете камари.

Арх. Кръстан Гечев

Най-добрата оценка за проектираните от арх. Кръстан Гечев сгради дава Адриан Йекес,[50] който го определя като един от първите модернисти в архитектурата у нас: „... По време на индустриализацията в България (1920–1940) много хора се местят в градовете, а това налага нуждата от строителство на жилища. Дотогава архитектите, които работят, са чужденци или българи, образовани в Париж, Виена, Берлин или Прага. Това донася модернистичното влияние от другите части на Европа в България, включително използването на бетон, стомана и стъкло, каквито са школите в Баухаус,[51] Льо Корбюзие[52] и други, които обръщат внимание на хигиената, отделянето на спалните помещения от жилищните части, достъпът до чист въздух и др... Навлизането на модернизма в централното пространство на София става чрез преустройството на Градското казино в 1927 г., изграждането на жилищна кооперативна сграда „Караджата“ на ул. „Московска“ № 3 и ъгъла с ул. „Малко Търново“ в 1928–1929 г... Многоапартаментната кооперация „Караджата“ е построена в периода 1929–1933 г. Проектът за плана е на арх. Кръстан Гечев, който кани младия и авангардно настроен свой колега от Политехниката в Мюнхен - арх. Петър Карасимеонов, да разработи фасадите. Карасимеонов успява да създаде многопластова композиция в модерния модус на свободен план, разпластен по наклона на терена, хоризонтално издължени пропорции на члененията „плът-отвори“, богато остъклена партерна част, ленти от прозорци, плоски покриви... Сградата е един от първите примери за усвояване на актуалните следвоенни архитектурни тенденции от Западна Европа...“

Жилищната сграда в София на ул. „Московска“ № 3

След национализацията и забраната на частния бизнес (декември 1947) – продължава Йосиф Милошев (1956), дядо няма възможност да работи вече като архитект. Не получаваше и пенсия. Кръстан и Анка Гечеви отначало са живели на квартира в София и чак през 1923 г. прадядо ми Иван Кисьовски, вече шестдесетгодишен, е продал имотите си в Пазарджик и аптеките в страната, и е купил триетажна къща на ул. „Алабин“, като нотариалният акт е на името на съпругата му, Марийка Кисьовска, и на зет му, Кръстан Гечев. Тук е родена майка ми Иглика–Мария Кръстанова Гечева (1929–2000), която беше много музикална и пееше в различни хорове, както и заемаше дребни административни постове. С баща ми, д-р Йордан Милошев (1916–1998), който беше кардиолог в ІІІ градска поликлиника, а по-късно – в ТЕЛК към Окръжна болница – София, имат двама синове – Йосиф (1956) и Кръстан (1957). Аз съм юрист. Завърших право в СУ „Св. Климент Охридски“ и съм специалист по пенсионно-социално осигуряване. Бях директор на Националния осигурителен институт в София, вече съм пенсионер. Автор съм на книги за социалното осигуряване. Съпругата ми, адв. Павлина Милошева, е също юрист и работи като адвокат. Имаме две дъщери – Иглика и Людмила, и внук Йосиф, който е ученик. Брат ми, Кръстан Милошев, е геолог по професия. Завърши Минно-геоложкия институт в София и се занимаваше с проучване и картировка на различни обекти. Синът му Кръстан е студент.“[53]

***

Бележки:
[1] Мантов, Д., Елена, С., 1964, с. 48.
[2] История на България, С., 1983, т. 4, с. 79, 80, 81, 83, 162.
[3] „Българите са единственият европейски народ – отбелязва германският учен Густав Вайганд, в който към мъжките имена се добавя специфичното окончание „-чо“ – в имена като Ганчо, Иванчо, Юрданчо, Пейчо..., като израз на българско самосъзнание в годините на робството“ (виж Петър Добрев, Кои сме ние, българите, 2000, с. 61–62).
[4] Калами, калмукани – цеви, върху които се навива преждата за основата при тъкането.
[5] Виж Уикипедия – Град Елена; в. Минаха години, бр. 32, 05.08.2019, с. 46.
[6] История на България, С., 1985, т. 5, с. 189–192.
[7] „Замогналите се през ХVІІ в. села Калофер, Тетевен, Сливен и други добили през ХVІІІ век облик на градове“ (пак там, 1983, т. 4, с. 156). „Към 1863–1864 г. село Елена започва неофициално да се нарича град“ (Ваня Сиракова, директор на Музей на Възраждането „Иларион Макариополски“, гр. Елена, 16.02.2021).
[8] Мантов, Д., пос. съч., с. 48.
[9] Грънчаров, Ю., Произход и епоха на еленските чорбаджии, Елена, 1925.
[10] Бениш, биниш (тур.) – широка мантия.
[11] Виж и Град Елена: известни личности – Хаджи Йордан Кисьов (Уикипедия); Д. Мантов, пос. съч., с. 51.
[12] Виж и История на България, 1985, т. 5, с. 336–361, 478, № 38, 39. Някои автори по-късно – Г. С. Раковски (племенник на Г. Мамарчев), К. Иречек, Пандели Кисимов, Кирила Възвъзова–Каратеодорова и др., приемат, че предателството е извършено чрез посредничеството на гръцкия митрополит Иларион (1821–1838) в Търново (виж и Поп Минчо Кънчев, Видрица, С., 1985, с. 654, № 28).
[13] Ваня Сиракова – директор на Музей на Възраждането „Иларион Макариополски“, гр. Елена, 16.02.–01.03.2021.
[14] Еленски сборник, 1968, с. 33, 38.
[15] Пак там, с. 39.
[16] Мантов, Д., пос. съч., с. 64.
[17] Ваня Сиракова, гр. Елена, 25.02.2021.
[18] Кръстан Йорданов Милошев (1957), София, 17.03.2021.
[19] Според Ваня Сиракова Иван Кисьовски, ако е живял до 1878 г. в гр. Елена, вероятно е завършил Габровската гимназия, в която е учил и Теодор Теодоров (1859–1924), бъдещ министър-председател (Х.1918–Х.1919), тъй като класното училище в гр. Елена, т.нар. Даскалоливница, запада към 1875 г. след смъртта на Ив. Момчилов (1869) и напускането на Н. Ст. Михайловски през 1875 г. (гр. Елена, 01.03.2021). Ако е живял в гр. Русе, може да е завършил Русенското класно училище (през 1883–1884 г. става пълна седмокласна реална гимназия, дн. V–ХІ клас) (бел. а.).
[20] Йосиф Йорданов Милошев (1956), София, 15.02.2021.
[21] Регионален исторически музей – гр. Русе (сайт, интернет).
[22] В началото на ХІХ в. с разширяване на търговските връзки между Русия и славянските народи на Балканите, с императорски указ (1816) са отпуснати стипендии за обучение в Русия на младежи от сръбската знат [елит], а в началото на 40-те г. – стипендии и за български младежи (История на България, 1985, т. 5, с. 288, 299), като Иван Н. Момчилов (1819–1869) и Никола Ст. Михайловски (1818–1892) от Елена са първите руски възпитаници, модернизирали класното училище в Елена, т.нар. Даскалоливница, в периода 1843–1848 г.
[23] Кантарев, К., Пролетта на един град, 1983, с. 38, 39.
[24] Учители-възрожденци в Пазарджишкия край, 1984, с. 79. Продрум Димов (за Никифор Попконстантинов); с. 96. Бистра Риндова (за Георги Райков). Георги Райков (1827–1878) – внук на Дойно Граматик и племенник на Андрей Робовски (1801–1859), е имал четири деца – Мария Муравиева, Георги и Владислав Даскалови и Милена Стамболийска (виж Б. Риндова, Непознатият Константин Муравиев, 2008).
[25] Проф. дин Милко Палангурски, Учредителите, 2014.
[26] Сыров, С. Н., Страницы истории, М., 1975, с. 160, 167–169.
[27] Днес Държавна химико-фармацевтична академия в Петербург, като Академията на науките в Петербург е създадена през 1724 г. с указ на император Петър І (пак там, с. 117), и е имала Фармацевтичен факултет.
[28] Михаил Бакунин (1814-1876) – руски аристократ революционер, теоретик на анархизма, един от идеолозите на народничеството, завършил Военната академия в Петербург (интернет).
[29] Кантарев, К., пос. съч., с. 196.
[30] Фердинанд І Сакс-Кобург-Готски (1861-1948) – български княз (1887-1908) и български цар (1908-1918) официално посещава гр. Т. Пазарджик (от 1934 г. – гр. Пазарджик) през август 1887 г. (ДА – Пазарджик, ф. 13-К, оп. 1, а.е. 2, л. 25), а през 1902 г. и 1911 г. [вече като цар] моли Градския съвет да му отстъпи остров „Свобода“, за да построи там своя резиденция, но и двата пъти получава отказ от общинарите и гражданите (виж Енциклопедия Пазарджик и Пазарджишка община, 2011, с. 416).
[31] Според Ваня Сиракова (гр. Елена, 01.03.2021) братовчеди на Иван Кисьовски от гр. Елена са били: генерал Ал. Н. Кисьов (1879–1964) – ръководител на ученическа стачка в Търновската гимназия, изключен и завършил в Плевен, военен деец, генерал от конницата, министър на войната (1931–1934); полк. Георги Ив. Кисьов (1879–1925), завършил ВУ, командир на 10 конен полк, инспектор на конницата, комендант на София, убит при атентата на църквата „Света Неделя“ (1925) (виж и К. Муравиев, Събития и хора, С., 2004, с. 146, с. 24; виж Офицерският корпус в България 1878–1944, С., 1996, т. 3, с. 102); Янаки П. Кисьов (1897–1976), юрист, генерал от полицията и армията (виж и Уикипедия, гр. Елена).
[32] Йосиф Йорданов Милошев (1956), София, 15–25.02.2021.
[33] Името на Иван Кисьовски е сгрешено от д-р Кантарев заради местния род на Георги К. Кисовски (1840–1925), обущар, със синове: Костадин (1875–неизв.) и Александър (1878–1951), чиновници, Андон (1889-1952), шивач, и дъщери – учителки (виж Д. Жлегов, Родови корени, 2006, с. 91).
[34] Кантарев, К., пос. съч., с. 16. Село Ивайло – на 3 км северно от Пазарджик, разположено по дължината на бившия тополнишки канал „Дели арк“, днес квартал на Пазарджик.
[35] Пак там, с. 183.
[36] Енциклопедия Пазарджик..., 2011, с. 264, 472.
[37] Пак там, с. 30, 125; Кантарев, К., пос. съч., с. 182.
[38] Енциклопедия Пазарджик..., с. 638.
[39] Според Енциклопедия Пазарджик..., с. 468, аптеката е била в близост до „Оранжевия площад“, дн. пл. Васил Левски.
[40] Кантарев, К., пос. съч., с. 183. Според Енциклопедия Пазарджик..., с. 472, пощата се е намирала последователно в Мошоновия конак (1879–1905), в къщата на Иван Соколов (1905–1910) и в сградата на църковното настоятелство с часовниковата кула (Старата поща) – уточнява и Ал. Арнаудов, историк, Пазарджик, 15.02.2021. Материалите в енциклопедията за аптечното дело в Пазарджик са на д-р Константин Дим. Терзов, който е ползвал проучването на известния пазарджишки аптекар Владимир Георгиев (бел. а.).
[41] Енциклопедия Пазарджик..., с. 432.
[42] Пак там, с. 318.
[43] Едита Михайлова Кузова–Тодорова (1926), София, 03.06.2004, 06.04.2021 (виж Б. Риндова, Пазарджишки родови хроники, Пловдив, 2007, част 2, с. 5. Наследниците на чорбаджи Велчо Ангелов).
[44] ТД „Държавен архив“ – Пловдив, Първо българско земледелческо промишлено изложение в гр. Пловдив, август–ноемврий 1892. Списък на наградените изложители.
[45] Бележка на Б. Риндова: „Дончо Петков Башулков (1857–1902), родом от Копривщица, е братовчед на моя прадядо Филчо Ат. Башулков (1852–1929). Произлиза от богат търговски род. С братята си Константин и Георги Босилкови работи в книжарницата на Хр. Г. Данов във Велес, завършва ВУ в Пловдив (1878) и служи в ІV Карловска дружина. Жени се в Т. Пазарджик за Евгения П. Велчева (1860–1946), внучка на чорбаджи Велчо Ангелов, имат четири деца: Костадин Д. Башулков, юрист, кмет на Смолян (1937–1941); Велика Д. Башулкова–Кузова (втори съпруг проф. Параскев Стоянов (1871–1940); Райна Д. Башулкова–Брюн, микробиолог в Женева; д-р Георги Д. Башулков, рентгенолог в Пазарджик, женен за д-р Царева Минчева (виж и Б. Риндова, Девет копривщенски рода, 2017, с. 27).
[46] За Атанас В. Гечев (1865–1940) и наследниците му виж в Б. Риндова, Родове от село Яврово, 2019 (второ доп. изд.), с. 275–280.
[47] Първият български институт за архитектура и градоустройство е основан през 1942 г. в София (виж Уикипедия).
[48] Хангарите просъществуват до 1954/1955 г., когато е създаден Варшавският договор.
[49] Виж Уикипедия.
[50] Адриан Йекес, Българският модернизъм – една добре запазена тайна (виж фейсбук група „Българска модернистична архитектура“ на Васил Макаринов и Теодор Караколев).
[51] Баухаус – Висше училище по строителство и художествено конструиране в гр. Десау, Германия. Свързаната с него художествена школа за визуално-пластични изкуства, дизайн и занаяти се превръща в център на модернизма през първата половина на ХХ век (виж Уикипедия).
[52] Льо Корбюзие (1887–1965) – псевдоним на Шарл Едуар Жанре-Гри, швейцарско-френски архитект, дизайнер, урбанист, писател и художник, един от пионерите на модерната архитектура, като негови сгради са построени в Европа, Индия, Русия, Северна и Южна Америка в периода 1914–1965 г. През 1911 г. посещава като кореспондент Балканите и отразява начина на живот, архитектурата и културата на балканските народи и държави. В България разглежда Велико Търново, Габрово, Шипка, Казанлък и Стара Загора (виж Уикипедия).
[53] Йосиф Йорданов Милошев (1956), София, 15–25.02.2021; 01.03.2021; 18.04.2021.