Проф. Антоанета Христова: Чакат ни още крошета на върха

"България над всичко" е лозунг извън психиката на българина Докато не заклеймим отнемането на човешки живот, историята ни ще нажежава страсти

Проф. Антоанета Христова е завършила психология в Софийския университет. Специализира психотерапия в Международния институт по личностноцентриран подход в Швейцария и политическа психология в САЩ. Главен редактор на сп. "Психологични изследвания". Директор на Института за изследвания на населението и човека в БАН. Работи в областите обществено мнение, публична риторика, политически имидж.

-Какъв е Вашият коментар на високото напрежение между президента и премиера от миналата седмица?

-Очевидно тлее вътрешно напрежение, което избива на повърхността в определени  моменти. Репликите, които чухме, са резултатът от това. Въпросът е да разберем причините за това вътрешно напрежение между институциите, от една страна, и за напрежението между личностите, които ръководят тези институции.  

По правилата на създаване на конфликт винаги в основата има припокриване или сблъсък на определен интерес. С невъоръжено око се вижда, че между президента и премиера има конкуренция още от появата на г-н Радев на политическата сцена. Причините за тази конкуренция са много. Първо - двамата делят първенството по отношение на рейтинга, където в момента превес има президентът. В същото време по-голямата активност, по-видимото поведение, свързано с реална работа в интерес на България,  е на премиера.

От друга страна, напоследък Борисов препокри изключително много сферата на международното представяне на България. Това много сериозно пренасочва профила на премиера от вътрешнополитически повече към външнополитически, което пък се свързва с формата на президентската институция. Така премиерът в някакъв смисъл отне видимостта по една от сферите на активност на президента, което пък вероятно кара държавния глава да ревнува, да се чувства застрашен. Не е тайна, че президентът Румен Радев отсега се опитва да си подготви втория мандат - позиция, която изисква да задържи авторитета си висок и конкурентен. А от другата страна, премиерът би могъл да има президентството също като вариант - не категорично избран, но вариант. Неслучайно той беше спряган кандидат на последните президентски избори. А и на Борисов президентската институция някак си вече започва да му прилича, особено след това разширение и промяна на профила му.

Така че двамата излизат много сериозно в една писта на конкуренция.   

Впрочем президентът има и втора линия на развитие - ярък лидер на голяма устойчива партия, защо не БСП. Това, разбира се, е само хипотеза.  

- Доколко личностните качества на двата политици са причина за конфликта?

-Много са важни и характерите на президента и премиера, и обкръжението им.  Борисов притежава умение да управлява конфликт. Той е изключителен майстор в това отношение. Може да отстъпи, за да направи след това две крачки напред. Почти няма такъв лидер в България, който да е умеел да демонстрира такова високо ниво на действия в конфликтна ситуация. Борисов има много точен мерник, когато иска да покаже проблем, като при това изглежда добронамерен и толерантен. Борисов беше изключително позитивен към президента в изказването си, но уцели дясната му ръка, като прехвърли вината. А вината за едно радикално поведение никога не е само в единия. Но въпреки всичко Борисов се опита да оневини президента през дясната му ръка Иво Христов.

Ако имахме срещу себе си човек, който владее умението да реагира, каквото притежава премиерът, президентът имаше много варианти на реакция от позицията на високата си институция, която изисква да бъдеш позитивен, толерантен, човекът, който решава конфликти, а не ги създава. Вместо туширане на казуса „Иво Христов” обаче, президентът реагира изключително остро със стрелба в тъмна стая. Гърми по всички теми, по които има радикално и опозиционно говорене. Радев носи опозиционизма в себе си. Той влезе в обувките на президент не като човек, който иска да бъде балансьор, а като човек, който иска да е страна. И взе до себе си човек, който се определя като радикал. Следователно тези двама души ще произвеждат такъв вид говорене и политика. Президентът се опитва да се контролира максимално, но явно, че това е свръх контрол.

Обаче при повод на нещата избиват и ставаме свидетели на многопосочна стрелба.  Да си припомним, когато при встъпването си в длъжност президентът скастри шумящите депутати с репликата: Остават ви 20 дни! Друг няма да се сети да направи това - става въпрос за вътрешна потребност да отреагираш, да накажеш, очевидно това е характерологична особеност на човека Радев, която не предполага спокойни перспективи за отношенията президент-премиер.

-Т.е. е занапред можем да очакваме първите хора в държавата да си разменят още крошета?

-Смятам, че ни очакват още подобни сблъсъци. Това състезание, това търсене на своята проекция в бъдеще ще ни даде много сериозни изпитания. Не е проява на подход, ориентиран към решаване на проблема, когато стреляме например с патроните „корупция”. Това, което президентът предложи за решаване на проблема с корупцията, будеше много въпроси у критиците на предложенията към закона на държавния глава.

 Т.е. всяка теза, която президентът защитава абсолютно категорично, не е напълно консенсусна и приета за правилна и работеща. Когато искаме да решим проблем, начинът не е като застанем в нейна защита като опозиционер и радикал. Начинът е да си отворен за критика и към собствената ти гледна точка и да търсиш нови механизми за сближаване и намиране на решения, не за война. Тези особености ме притесняват.

-Ще успеят ли двамата генерали да излязат достойно от сблъсъка в името на общата кауза?

-Приемете, че този сблъсък в момента е приключил - тук и сега. Вече все едно нищо не се е случило. Но утре ще дойде нова ситуация, на която ще се наложи да има реакция. И тя ще бъде подобна. Затова казвам: Маските падат! При повтаряемост на поведението с висока степен на вероятност мога да кажа, че ако единият при такъв подаден стимул реагира така остро, ярко, опозиционно, радикално, въпреки че може после да се прибере в себе си в името на позицията си, той носи това в себе си. Другият пък умее да избере поведение, с което да изглежда толерантен, да пази добрите отношения, независимо от сериозната конкуренция на втори план, която остава скрита, и не се демонстрира - това са два стила, които не могат да работят успоредно и ефективно заедно, може би.

-Каква е прогнозата Ви за скандала с Валери Жаблянов? Ще има ли отстраняване от поста зам.-председател на парламента?

-Не знам дали ще има отстраняване. На ГЕРБ ще им стигнат гласовете, ако наистина решат да го отстранят. Това обаче е част от много голяма тема - България не направи лустрация след 1990 г., не оцени нещата, които трябваше да бъдат категорично отречени. Както фашизмът е отречен, така трябваше да се отрекат и лошите практики на тоталитаризма. Да бъдат посочени и целият народ в оная еуфория да каже: Това няма да го бъде никога повече! И това да бъде написано в учебниците, в съзнанието на хората. А не да оставяме нещата на сложната историческа наука, която да ни изброява плюсовете и минусите на едно събитие. Така многофакторната наука може да размива оценките ни. А размитите оценки никога не стигат до отрицание, пречат ни да се развиваме чрез категорични становища. 

-Т.е. и занапред близкото минало ще продължи да нажежава страстите ни?

- Да и това е повод да го изговорим. Не всички са готови да правят разграничение между историческа наука и обществена оценка. Обществото трябва да  оцени, че Народният съд е бил престъпление. Че всяка система, която води до убийство, е престъпление. Ние обаче като общество все още не сме приели, че човешкият живот е най-ценното нещо. Ако можехме да обявим отнемането на човешки живот за най-гнусното нещо на земята, патология, която не може да се случи повече, че това е престъпление, което трябва да бъде наказано с цялата тежест на закона, това означава, че пренареждаме приоритетите си в държавата. Това е много тежък разговор и не знам доколко хората са готови за него.

Както винаги България закъсня с много процеси, винаги гледаме какво другите са направили. В момента това беше тема, която беше шанс да изговорим това.

- Вместо да използваме председателството като шанс за добра реклама, ние си вадим кирливите ризи. Защо?

-Ние вътрешно се борим един с друг. Когато си влезем в страната, преставаме да виждаме себе си като група и започваме вътрешно да се борим един с друг.  Когато излезем извън страната, поглеждайки към България, започваме да милеем за нея, съзнаваме колко по-добре можем да сме.

Но това изисква да се възприемаме като група, а не да се борим помежду си. А ние да се борим на международния терен в момента - да бъдем видими, да се представяме отлично, да водим събитията, а да не вървим след тях.

Да поставим на масата в Брюксел проблемите: че  хората са ни бедни, въпреки че имаме добър БВП, че не може да има хармонизирана Европа, докато тези различия не се изгладят. Когато сме малцинство, по-бедните и по-малките, можем да бъдем чути, ако по-силно и умело изискваме внимание. Можем да го постигнем, ако мислим като група. За това обаче се изисква сериозна реформа в образованието. 

-Излиза, че „България над всичко” ще си остане само лозунг?

-Звучи патриотично, но е извън психиката ни. Нито обикновеният българин, нито политиците ни го разбират.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?