Посрещнат с овации и изпратен със забрава: Наш баритон превзе Европа, издъхна на сцената като Онегин

През пролетта на 1923 г. немската преса определя като събитие концертите на един млад българин. Вестник „Вокс” в броя си от 1 април пише: „Неговият баритон съединява силата с нежността, героически с лирически качества и отново показва, че школата на италианското Белканто е истинският път към музикалното и красиво пеене. Южният темперамент пулсира в неговите жили и той е един повече гениален изпълнител на модерната така рядко слушана в Германия латинска опера”, разказва историята на забележителния българин Владимир Балчев.

На 4 април „Дойче алгемайне цайтунг” пише за певеца, че със своя „очарователен, металичен баритонен глас, изпя Кредото от „Отело” с мощния тон на гласовите органи на Михаил Бонен”. Трябва да се уточни, че по това време Михаил Бонен е най-видният германски оперен певец.

Тези отзиви са за втората среща на немската публика с българския оперен певец Събчо Събев, син на д-р Атанас Събев и италианката Емилия Фавретто, известна в Пловдив с името Емилия Събева. Повод за концерта е решението на Събчо Събев да се завърне в родината си, след като „една година се е шлифовал неуморно при най-големия немски професор педагог д-р Паул Брунс, автор на известното съчинение  „Carusos Technic”.

Събчо Събев е роден във Венеция на 5 април 1899 г. Семейството му се установява в Пловдив през 1901 г. Още в детските си години свири на цигулка и пиано, а като войник по време  на Първата световна война свири и на тромбон. По настояване на баща си записва право в Софийския университет, а след първите два семестъра продължава образованието си в Рим. Тук, едновременно с юридическите науки, учи и пеене в Римската кралска академия. Събчо Събев споделя в интервю с Петко Тихолов: „Когато пеенето не вървеше, грабвах римското право… Когато страшно скучното римско право не вървеше и не можеше да ме задържи повече от половин час, грабвах с удоволствие партитури и отивах при някой вокален педагог да уча пеене. Пред мен застана дилемата - адвокат или певец”.    

Събчо Събев не се колебае дълго ​- завършва консерваторията в Рим, специализира при вокалния педагог проф. Енрико Розато. През октомври 1922 - 1923 г. гастролира с голям успех във Виена, Берлин и Висбаден. През следващите години поканите се увеличават. За сезона 1928 - 1929 г. е ангажиран от Кралската опера в Малта, на 21 март пее в Триполи, предстоят му участие в Болоня и 12 представления във Флоренция. С други думи, само за месец от престоя си в Милано, без да познава никого, той е ангажиран за поне седем месеца напред.

Младият певец не забравя Пловдив. Паметни са концертите в любимия град. През 1923 г. той става редактор във в. ”Правда”, като отразява събитията от музикалния живот в града. През есента Събчев организира курсове за оперни певци и става преподавател в музикалното дружество „Родна песен”. Той е един от инициаторите за създаване на Камерна опера и Дом на изкуствата в Пловдив,  като решението е взето в бившия конак на Исмаил бей, където по това време било настанено Търговското училище „Евлоги Георгиев”, ръководено от неговия баща д-р Атанас Събев.

По време на престоя си в България Събчо Събев се подготвя при вокалния педагог Пенка Тороманова. Благодарение на нея, на 2 март 1924 г., той дебютира на сцената на Народния театър в столицата. „След като следвах в римската кралска опера - разказва Събчо Събев - завърнах се в България и държах изпит в Народната опера. Тогава пред мен се изпречи един от най-големите куриози в моя живот. Менторите, които ръководеха по онова време операта и които се наричаха  „художествен” комитет, намериха, че… имам много хубав глас, но не съм достатъчно музикален. А това, че имам абсолютен слух, че свирех на пиано, на цигулка, на тромбон, че имах готов репертоар от 20 опери, които знаех наизуст, за тях нямаше никакво значение. Никакво значение за тях нямаше и този факт, че след 5 месеца ме повикаха в операта, не те -разбира се, - а г-н Златин, който стана главен диригент. Изведнъж станах най-надеждният и музикален млад баритон, на когото се повери най-трудният баритонов репертоар.”

В своята автобиография (пише за себе си в трето лице) Събчо Събев разказва: „През 1928 год. напуска Българската народна опера и заминава за Европа, където в разстояние на 4 години гостува в над 50 европейски театри, по-важни от които са оперните театри в Ница, Хага, Амстердам, Ротердам, Мец, Торино, Болоня, Флоренция, Палермо, Венеция, Катания, Сиракуза и пр. На концерти е пял в Рим и Берлин. През 1931 година се връща в България като гастрольор, след което заминава на турне в Южна Африка с голяма италианска оперна трупа. В 1932 г. постъпва като редовен артист отново в Народната опера”. 

Всъщност завръщането на Събчо Събев в Софийската народна опера става трудно, след като тъй нареченият художествен комитет отказва с мотива, че на състава не са нужни луксозни певци. За какъв лукс става дума, след като заплатата на Събчо Събев е колкото на другите певци? При това в Народната опера няма качествен изпълнител на тази позиция. Срамна история в храма на изкуството. Един изпълнител, гастролирал в реномирани оперни театри, оценяван високо от музикалните среди в Европа, е третиран едва ли не като натрапник в нашенската Народна опера. По същия начин е посрещната Елда Събева, сестра на Събчо Събев, ангажирана като първо лирично сопрано на операта в Торино. И Елда, както нейният брат Събчо, след смъртта на баща си, изоставя ангажиментите в Европа и се връща в България, за да помага на майка си. Елда не получава възможност за изява в Софийската народна опера и се връща в Италия. По същия начин е прогонена от родината и звездата на „Ла Скала” Елена Николай.

Повече от 20 години Събчо Събев е солист на Софийската народна опера. През този период изгражда 37 роли, участва в повече от 500 спектакъла. Той има всичките качества да гони световните върхове, но такава е нагласата му, че той избягва да се ангажира за дълъг период от време и не поставя на преден план намирането на активен импресарио. За него е важно общуването с публиката.

„Той сякаш се опиваше от красотата на гласа си и забравяше всичко останало - пише проф. Илия Йосифов. - Аз не съм чувал на наша сцена по-топъл, по-красив и по-нежен глас от този на Събчо Събев… Който си го спомня в ролята на Риголето от едноименната опера на Верди, не можеше да забрави никога тази разкъсваща бащина мъка (арията от 3-то действие на операта), която Събчо постигаше с толкова човешка простота и правдивост само със средствата и цветовете на своя изключително богат на нюанси глас.”

Всъщност именно гласът е голямото богатство на Събчо Събев. За съжаление, възможностите на звукозаписната техника от ония години не дават възможност днес да добием истинска представа за него. Професор Илия Йосифов с въздишка споделя, че „онова, което е останало от него като запис, е жалка пародия от онова, което беше Събчо в действителност”.

За възможностите му като вокален педагог свидетелство са неговите ученици Никола Николов, Стефан Коларов, Д. Кожухаров, Св. Рамаданов, П. Петров, Р. Гаева и др. След години известният тенор Никола Николов си спомня: „Беше чиста душа и каквото знаеше, го предаваше на своите ученици”.  Борис Машалов, известният изпълнител на народни песни, разказва как Събчо Събев променя съдбата му. През 30-те години на ХХ в. работел като бояджия. Веднъж, качен високо на скелето, Борис Машалов размахвал четката и пеел. Чува го Събчо Събев, вика младежа при себе си и му казва: „Аз съм оперният певец Събчо Събев. Ти имаш великолепен и сладък глас. Започвай да работиш с гласа. Хвърляй четката, бояджии ще се намерят, певци с такава дарба няма!“.

През 1948 г. Събчо Събев е командирован като  художествен ръководител на Варненската народна опера. На 29 май 1950 г. той изпълнява ролята на Евгений Онегин от едноименната опера на Чайковски. В третото действие Събчо изрича “Себя я на суд отдаю”, хваща се за гърдите и пада на сцената, аплодиран от публиката, която едва по-късно разбира, че големият оперен певец е издъхнал пред очите им.