71
Следвайте ни

За празника Въведение Богородично: Владиката праща сребърен кръст на гимназистка

viber icon

Дядо Николай провожда дара, след като изключително се впечатлил и трогнал от есето на Ева Бельовска

 Единайсетокласничка ще получи личен дар от Пловдивския митрополит Николай за празника Въведение Богородично, който се чества на 21 ноември като Ден на християнското семейство и младеж - кръст със сребърен обков върху дървена основа.

Това е специалната награда на владиката, която за първи път се присъжда тази година на участник в националния конкурс за литературна творба и рисунка „Въведение Богородично“. Надпреварата се организира за осми път от Пловдивската митрополия и нейния Културно-просветен отдел.

„Моята вяра“, Александър Михалков - V В клас, ОУ „Димитър Талев“, Благоевград, преподавател Николай Михов, първо място във възрастова група 5.-6. клас

Дядо Николай провожда дара, след като изключително се впечатлил и трогнал от есето на Ева Величкова Бельовска. Момичето учи в 11-А клас в Националната професионална гимназия по полиграфия и фотография и участва в конкурса във възрастовата група на най-големите ученици. Тази година за първи път те бяха провокирани с конкретна тема: „Ако бях родител, как бих възпитавал децата си във вяра и християнски добродетели“. Над този въпрос трябваше да разсъждават участниците от 8. до 12. клас. За по-малките заданието бе: „Какво искам да разкажа на Богородица за своето детство“.

„Въведение Богородично“, Виктория Недялкова - X клас, Клуб по изобразително изкуство при НЧ „Дряновска пробуда-2008“, град Дряново , преподавател Гергана Симеонова, първо място във 
възрастова група 9.-10. клас

Ева е използвала за мото на своето есе мисълта на Джеймс Болдуин: „Децата никога не са били много добри в слушането на родителите си,

 но те никога не са се проваляли в това да им подражават”.

И момичето разказва тъкмо за своето семейство и добрия пример, който е получило от него. Разказът „ухае“ на вкусните мамини гозби, около които се събират всички вечер на трапезата, за да благодарят за хляба и всеки да сподели своите преживявания. Чува се и заръката на бабата на Ева: ,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с огромно сърце. Пазете я, защото къщата не стои на земята, а на жената“. Момичето разказва как татко <210> е превърнал този дом в крепост - със своята увереност, спокойствие и сигурност, разсъдливост и мъдрост.

Ева прави препратки и към Йовков, и към „бащиното огнище“ в Ботевото „На прощаване“. И изразява надежда един ден тя самата да превърне своето семейство в свой храм.

„С умиление си спомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се запознах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да забравя Еньовден, когато баба ни въведе в царството на билките, или Сирни заговезни, когато дядо разпали голям огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става, като се сетя, че през нощта пред Спасовден заедно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, за да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато

 чакахме до късно да се отвори небето,

за да си пожелаем сбъдване на съкровените мечти. Тези спомени за мен са знание, което утре ще предам на децата си. Всеки празник у нас е свързан с почит към християнството, с уважение към храната. Готви се вкусно. Мирише на обич“, пише Ева.

И завършва: "За българите като народ домът е светилище. Той е онова благословено място, където  християните са впили корени и са успели да опазят през вековете своята национална идентичност чрез множество обреди и ритуали, вплетени в техния бит и култура. Благодарение на пренесените през времето ценности днес нашите родители изграждат устоите на сигурен покрив над главите ни, а утре с вяра и любов ние ще строим свой собствен  дом - нерушим и вечен, храм на любовта“. 

„Въведение на Пресвета Богородица в храма“, Касандра Недялкова - X клас, клуб по изобразително изкуство при НЧ „Дряновска пробуда-2008“, град Дряново, преподавател Гергана Симеонова, първо място във възрастова група 9.-10. клас

За поредна година от цялата страна пристигнаха стотици литературни творби по имейла, а по пощата - още толкова рисунки, разказва Недка Чолакова от Културно-просветния отдел на Пловдивската митрополия. Журирането се оказало изключително трудно. А комисията още дълго ще си спомня с усмивка и споделеното с Богородица от четвъртокласник от Съединение. Той с лека тъга описва детството на своето родители, в което правели кюфтета от кал и скачали на ластик, и своето - в което се бои да не се изцапа и играе на електронни игри.

Всички победители вече са обявени в сайта на Пловдивската  митрополия. Заради противоепидемичните мерки тази година награждаването няма да е лично в Епархийския дом след обичайния благослов от митрополит Николай в храма „Св. Петка“. Победителите и техните учители ще си получат отличията по пощата.

Какво искам да разкажа на света Богородица за моето детство

Моето детство, Света Богородице, не е като детството на моите родители. Те са ми разказвали как са играли и скачали в калните локви и са правили кални кюфтета. Аз не съм скачал - да не би да се изцапам. Те са пиели вода директно от чешмата или от една бутилка. Аз не пия от чешмата, а от бутилирана вода.

Мама ми е разказвала как до късно вечерта са играли, чукайки по прозорците на ниските етажи и хуквали да бягат, за да не ги хванат. Аз до късно не играя, защото мама и татко се притесняват за мен.

В тяхното детство е имало корички по коленете и скъсани дънки. И аз имам рани и скъсани дрехи, но придружени с мъмрене. В джобовете имали кестени, камъчета, перца - скъпи за тях играчки. Днес ние в джобовете си имаме скъпи телефони и тонколони.

Спомнят си за игрите, които са играли: стражари и апаши, дама, на ластик, джамини. Не съм играл на тези игри. Аз карам само велосипед и ритам футболна топка.

Имали са безгрижно детство, за разлика от моето. Иска ми се да играя повече с мама и татко. Да чувам по-рядко “Недей”, “Не прави”, “Спри”, а по-често - “Хайде”, “Можем”, “Искаш ли”.

Моето детство е по-различно от тяхното, но то е за кратко с мен. Ще си тръгне, без да разбера, затова няма да бързам, ще го изживея сега.

Георги Евгениев Гълъбов, 4. клас, гр. Съединение, НУ “Любен Каравелов”

I място в категория „Разказ и Есе“ във възрастова група 4.-5. клас

 

Домът като храм

Есе на тема:  „Ако бях родител, как бих възпитавала децата си във вяра и християнски добродетели“

                           „Децата никога не са били много добри в слушането на родителите си, 

                                                 но те никога не са се проваляли в това да им подражават.“ 

                                                                                                                      Джеймс Болдуин

 

Затварям очи и се възнасям на крилете на моето въображение. С тях политам към бъдещето, там, където съм майка. Имам свое семейство, дом, деца…Сърцето ми е изпълнено с драгост.  Душата ми прелива от любов. Потопена съм в едно неописуемо вълшебство. Аз съм родител. Щастливо вдъхновен от новото предизвикателство. Побиват ме тръпки, изпитвам страх. Как ще възпитавам децата си във вяра и християнски добродетели?! Очите ми жадно търсят източници, от където да почерпят информация как ще се случи това. Ровя се в книги, посещавам лекции и семинари за родителството, наблюдавам приятели, минали вече по този път. От прочетеното и наученото изграждам хипотези. Прилагам, опитвам, приемам, отричам. Сега разбирам, че родителството не е само радост. То е отговорност. Трудност, а може би разочарования, грешки и провали. Осъзнавам, че всичко зависи от мен.

Магията на приказката за моето бъдеще като родител ме отвежда в миналото. Там, където са корените ми. В родния ми дом, където съм отгледана и възпитана. Моделът, който подражавам. В главата ми нахлуват спомени. Спомените от моето детство. От времето, когато моите родители с живия си пример изграждаха ден подир ден моята ценностна система на родолюбива християнка и горда българка. Щастливо и безгрижно детство. Детството, в което родителите ми съградиха матрицата на моето бъдеще като родител. С най-голямата ценност в съвременното общество, наречена семейство. С домът, който те превърнаха в храм. За мен там е разковничето на въпроса: ,,Ако бях родител, как бих възпитавала децата си във вяра и християнски добродетели?“!

Отварям очи и се завръщам в настоящето. Тук и сега, когато съм дете. С моите реални шестнадесет години. Съвсем скоро, точно на Бъдни вечер, ще навърша седемнадесет. Това, че съм родена на големия християнски празник, е моят знак свише. Част от семейната традиция да отбелязваме по специален начин и почитаме още повече Бъдни вечер. 

Моята приказка в реалния живот започва от семейството, от родния ми дом. Чуйте я!

Обич. Взаимност. Закрила. Сигурност. Уют. Това е моят дом. Храм. Светилище. Място, където можеш  да изпитваш свободно присъщите ти човешки чувства - радост, мъка, страдание, любов. Домът е онова място, където, за да влезеш, трябва да събуеш обувките си и да разтвориш душата си. Свещено място, където знаеш, че каквото и да си направил, винаги може да се прибереш. Гнездото на нашата неприкосновеност. Родният дом е пристан за моето сърце. За мен той е олицетворение на Божията благодат. Затова считам, че най-голямата човешка ценност е семейството. Прибирането ни у дома е като влизане в Божия обител – да сведеш смирено глава, да споделиш какво те тревожи, да кажеш къде си сгрешил и да получиш опрощение… 

Всяко семейство има изградени традиции в начина си на живот. У нас, например,  вечерята е превърната в свещен ритуал. Когато се приберем у дома след поредния натоварен и напрегнат ден, всички чакаме с нетърпение да се съберем около трапезата. Ухае апетитно. Мама е великолепна домакиня. Всяка вечер приготвя вкусна храна, чиято примамлива миризма се разнася из целия апартамент и ни подканя да се приготвяме за вечеря. Тя е душата на семейството. Колкото й умора да тежи на раменете й – винаги е усмихната, спокойна и любяща. Нейните прегръдки са топли и успокоителни. Баба често казваше ,,Обичайте и почитайте майка си! Тя е като Богородичка, с огромно сърце. Пазете я, защото къщата не стои на земята, а на жената“. Умната жена създава дома си като храм – уединение за любовта. Тя го изпълва с уют и топлина. Мама е точно такава жена. Винаги посреща на вратата тати с целувка. Подава му чехлите и му помага да си съблече палтото. Така го предразполага към добро, да загърби проблемите от работата зад вратата и да влезе с чисти мисли у дома. По този начин му показва, че у нас има йерархия, че той е чакан и значим за нея.

Тати е като крепост. От него лъха увереност, спокойствие и сигурност, разсъдлив, умен и мъдър човек. За мен той е като Бог в нашето семейство. Каквото и да го попиташ -  винаги ще получиш отговор. Изключително уравновесен, обмисля всяка своя дума, преди да я изрече. Строг, но справедлив. Светът ще преобърне за нас. Неговите съвети са безценни за мен. Той е пазителят на нашия дом. Закрила и опора. Затова старите хора казват ,,Бащината благословия къща зида“.

Всяка вечер, седнали около кухненската маса, ние вечеряме заедно. Тати казва молитва, а после мама му подава да си вземе първи филия от купата с нарязания хляб. Докато се храним, всеки от нас споделя как е преминал денят му. Говорим, спорим, мечтаем. Мама и тати ни галят по главите, колкото и да са ни ядосани понякога заради някоя тийнейджърска простотия, винаги ни прощават и казват, че много се гордеят с нас. Когато приключим с вечерята, затваряме очи,  хващаме се  за ръце и отправяме благодарност към небесата. Това е моментът,  който най-силно ме кара да се чувствам, че съм в храм. Тогава дълбоко, искрено и истински благодаря на Бог за моето семейство, за прекрасните ми родители и по-голямата ми сестра. Моля се Господ да ги запази живи и здрави. Благодаря и на родителите си за грижите и любовта, с която ме даряват. Щастлива съм, че съм част от този дом. Тук моето място е непоклатимо. Знам, че един ден това ще се промени и разбирам защо Йордан Йовков е написал „Обичай беше да се плаче, когато булката напуща бащината си къща“, но имам вяра и убеденост, че ценностите, с които съм възпитавана в семейния храм ще ми помогнат да създам след време свой храм.

С умиление си спомням времето, когато бях по-малка и прекарвах ваканциите си на село. Там за първи път се запознах със занаятите грънчарство и тъкачество. Никога няма да забравя Еньовден, когато баба ни въведе в царството на билките или Сирни заговезни, когато дядо разпали голям огън на двора и ние го прескачахме. Свидно ми става като се сетя, че през нощта пред Спасовден заедно с другите хора от селото отидохме на поляната с бели росени, където си измих ръцете в росата, за да ми изчезне една упорита брадавица. Или Йордановден, когато чакахме до късно да се отвори небето, за да си пожелаем сбъдване на съкровените мечти. Тези спомени за мен са знание, което утре ще предам на децата си. Всеки празник у нас е свързан с почит към християнството, с уважение към храната. Готви се вкусно. Мирише на обич.

Още от незапомнени времена българинът се е стремял да създаде свой дом. Затова нашите предци са имали разбирането за дома като храм - свещено място, където всеки се завръща. В стихотворението на Дебелянов „Да се завърнеш в бащината къща“ домът е свое, оградено от пространството, място, където човек намира покой, топлина и любов, той е „пристан“ и „заслон“ от външния свят. Място – спасение. В стихотворението „На прощаване“ за Ботев домът е „бащино огнище“,  сакрално пространство, място на топлина и скъпи спомени. С него са свързани най-хубавите моменти от живота на лирическия герой.

            Навремето старите хора, след усилена полска работа, са събирали многобройната си челяд около софрата край огнището. С този ежедневен ритуал те  засвидетелствали почитанието към огъня като съзидателна сила. Огънят е символ на Божието присъствие. Към него се е изпитвало голямо уважение. От друга страна, огънят е символ на интимност и уют. Според народните поверия огънят в една къща никога не бива да угасва. Поддържането му е поверено на стопанката на дома. Всяка вечер тя грижливо покривала въглените с пепел от огнището, за да може да разпали новия огън в ранната утрин на следващия ден. Запалването на огъня било съпроводено с наричане за здраве и много деца, за плодородие и сговор. Друг свещен символ на дома в бита на българите е хлябът. Чрез хляба всички участници в един ритуал общуват помежду си, споделят едни ценности, една участ, един дом и една съдба. Хлябът има характер на култ, затова в християнската вяра се казва че ,,никой не е по-голям от хляба“. Семейните ценности ни учат да уважаваме хляба. Първото парче, когато се разчупва погачата на трапезата, се дава на най-стария в семейството. Това е почит към възрастта и патриархално признание на главата на семейството.

За българите, като народ, домът е светилище. Той е онова благословено място, където  християните са впили корени  и са успели да опазят през вековете своята национална идентичност чрез множество обреди и ритуали, вплетени в техния бит и култура. Благодарение на пренесените през времето ценности, днес нашите родители изграждат устоите на сигурен покрив над главите ни, а утре с вяра и любов, ние ще строим свой собствен  дом – нерушим и вечен, храм на любовта.

Ева Величкова Бельовска, 11а клас, Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография – град София

 

 

 

 

 

 

Елица Кандева

Елица Кандева

Журналист - екип "Общество"

Елица Кандева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Има 16 г. стаж във в. „24 часа”. Работи като репортер-редактор в екип „Общество”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (0)

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Подкрепяте ли въвеждането на зони с ниски емисии в Пловдив?