Стефан Вълдобрев: Когато четеш, сам си създаваш света

"Обичайните заподозрени" с концерт "Билет срещу книга" в помощ на училищните библиотеки

Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" ще свирят на 23 октомври от 16,30 часа в двора на СУ "Христо Г. Данов". Концертът "Билет срещу книга" цели да насърчи децата да четат. Срещу билета си всяко от тях на входа ще получи книга, подходяща за неговата възраст. Между парчетата музикантите ще им разкажат кои са техните любими детски приказки и какво самите те са чели като тийнейджъри.  Концертът е продължение на Инициативата за насърчаване на детското четене "Разказвачът на приказки представя...", която стартира преди 3 години. В рамките й съвременни детски писатели гостуват в учебните заведения на деца от подготвителна група до прогимназията.

 

- Каква е ​вашата причина да направите концерт "Билет срещу книга" с кауза, която насърчава детско четене и помага на училищни библиотеки?

- Мотивът е много личен. Предложението дойде от Иван Лечев и Жени Лечева. В последната година прекарахме доста време заедно и станах свидетел на вълненията около нейната детска книжка "Тайният ключ, или приключенията на Тит и Ярмина" - с каква радост подхожда към това начинание, колко щастлива беше накрая, когато я издаде. Иван я подкрепяше през целия път. В един момент ми каза: „Издателят на Жени иска да се видим в Пловдив, кога играете „Момчето от последния чин”? Дойдоха, гледаха. Беше много хубава връзка, защото в спектакъла играя учител по литература с един мой ученик - Митко Николов, когото в постановката напътствам как се пише роман. Беше много странна тази вечер, защото след това представление седнахме и се разбрахме за идеята да се подпомогне четенето - интересна връзка и с темата на спектакъла.

- Имаше ли място за книга в Бермудския триъгълник на вашето детството - между стадиона, цирка и киното?

- Имаше. Много. Даже прекалено. Четях всичко. В един момент обаче поезията започна страшно да доминира над всичко останало, защото 14-15-годишен и аз започнах да пиша. Оттам нататък основното, което търсех, беше поезия.

- Още на 18 г. правите концерт с авторски песни. Изкушавал ли ​ви е друг жанр ​- роман, разказ? Пиеса вече видяхме, че става - в „По-полека” на пловдивския Драматичен театър и Младежкия театър.

- В „По-полека” драматургичната роля е на Стайко Мурджев и Ваня Щерева. Честно да си призная, пробвал съм още като студент да пиша драматургия. Два опита имам. Абсолютен провал. Човек трябва да си каже в един момент честно какво може и какво не. На мен това не ми е силата. В поезията се чувствам по-уверен. В момента пиша едни истории, които в някой момент може би ще оформят книга. Това са историите на създаването на текстове за моите песни от края на 80-те до ден днешен.

- Какво четете днес в Обичайно Заподозреново?

- Сега много по-малко ми остава време да чета. Вече и това с любимите четива не е толкова фиксирано. След определена възраст вече няма толкова кумири.  Чета повече с професионална цел и си представям как нещата биха станали на кино. Или как биха станали на песен. Съвсем друг е подходът. Напоследък чета много исторически документи, основно в интернет. Всичко свързано с Второ българско царство, от  XI до XIII век. Страшно ми е интересно Ранното средновековие. Ровя се, има публикувано много в нета. Не е чак толкова страшно, че е там, важното е да се чете.

- Вярват ли хората на думите ​- в книгата, в театъра, на екрана, между редовете? Вие на кои думи вярвате?

- Това е изключително важен въпрос. В последните години, когато давам интервюта, предпочитам да пиша. Защото страшно вярвам в силата на думите. Ако не напиша нещо и не го редактирам 3-4 пъти, всяка сутрин да ставам и да променям, не вярвам, че по друг начин може да стане. Питат ме защо. Защото написаното остава. Аз съм страшно ревнив към всяка дума. Но напоследък думите не тежат. И ние вкупом, целият свят, сме виновни за това, особено медиите в света. Защото се обезцени всичко. Говоря за тези формати и рекламни подходи, които внушават, че нищо не е важно, че на другия ден идва нещо ново, което замества предишното. Така се обезценяват много неща, включително и думите. Човек колкото повече мълчи, толкова по-добре. Спомням си едно интервю по БНТ с Христо Фотев, светла му памет. В началото момичето зададе един въпрос. Настъпи около 2 минути и половина мълчание. Тя, слава богу, беше на ниво и не го прекъсна. Никой не й кряскаше в ухото: „Давай!”. Почти три минути двамата седяха и се гледаха, и мълчаха. Две минути и половина телевизионно време, за което всички казват колко е скъпо. Това е едно от най-хубавите интервюта, които съм гледал, защото в очите на този човек, в начина, по който понечваше да каже нещо, устните помръдваха, а после се отказваха, беше вселената. Човек можеше да разбере всичко. Но за да можеш да говориш с мълчанието си, първо трябва да минеш през думите. Затова съветвам децата да четат от малки. Много по-хубаво е и ще им помага в живота, с каквото и да се занимават, ако четат и създадат сами образ на някакъв приказен или приключенски герой. Вместо да отидат да гледат филма и този образ вече да им е готов. Създаден от някакви други хора. В Америка. Много по-добре е ти, като четеш, сам да си представиш героя, сам да си го опишеш, сам да си го имаш. Оттам нататък ставаш сам това, което е твоята фантазия. Другото е нещо, което някой е смелил, нарисувал, изиграл. И ти го представя като визия. По-добре си създай сам своя свят.

- А вие кой герой сте, като съветвате всеки да си създаде сам своя?

- Знам ли. Някой отстрани по-добре ще каже. Джак Спароу например. Нещо такова. <197> Какво бихте искали да прочете вашата дъщеря?

- Аз съм от този тип родители, които не казват какво. Човек сам стига до него. Тя чете много, напоследък филмова литература, защото това учи. По-скоро бих казал на всички, като станат на 25-26 години, отново да прочетат класиката, която са учили в училище. Аз го направих.

- И какво преоткрихте?

- Други пластове. Хоризонтът беше много по-голям. Защото са ти втълпявани едни думички, да обърнеш внимание на еди-какво си. А после виждаш, че около него има много повече. И сам достигаш до него. Това за мен беше един прекрасен процес, когато вече бях по-голям и започнах да чета авторите от задължителната литература в училище.

- Млади хора и книги - възможно ли е в това време на технологии? Или „тази песен не е за любов”…

- Ако кажем, че е възможно, ще е малко нереално. Но в същото време си спомням много добре преди 15 години, когато беше истерията около интернет. Тогава всички казаха: край, книгите изчезват. Нищо подобно, стана обратното. Онзи ден вървях по Главната в Пловдив и минах покрай една книжарница. Мирисът на книги, който лъхна отвътре, за две минути ме накара да фантазирам и мечтая. Няма да изчезне това.

- Имаше даже едно изследване, което сочи книжарниците и библиотеките като едни от местата, на които човек се чувства най-щастлив.

- Чувстваш се по-голям, по-сигурен. Защото наоколо има думи. Има мъдрост. 

 

 

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?