Смях през сълзи с онлайн обучението - история от първо лице

7.40 часа. Ученик №1 мъчително се надига от възглавницата. Майка му дудне отгоре, че все пак трябва да си измие лицето и зъбите, преди да „влезе в ефир“. Младежът се съгласява вяло, но продължава да се чуди дали е нужно да си свали пижамата, или може да я замаскира със суитчър отгоре и така да сведе усилията до минимум.

Седмокласникът е опитен с онлайна, но сега е една идея по-отегчен заради пубертета. Прави две крачки от леглото до бюрото и „влиза в час“. Но... госпожата я няма. Вайбър-чатът на класа ври  - не само че госпожата я няма, ами нямат и покана да влязат във виртуалната класна стая. Дообре, чудесно!

Момчетата по сигнал влизат в групова видеоигра

и тутакси се пренасят в друго време, в друг свят. По едно време чуват глас, който разказва нещо за часове, междучасия, уроци и домашни. На петата минута някой „със силно развита интуиция“ се сеща, че говори класната. Настава лека суматоха. Замаскират се контролерите и телефоните, трескаво се търсят тетрадки и учебници, тука някъде сигурно и химикал трябва да има... Очаквано, нито едно от трите неща не е на мястото си.

Ученик №2 – първокласник, на когото все още му е много интересно да учи, а пък онлайн училището му звучи като ….хм, телевизор, на който се виждат всички приятелчета. В неделната вечер госпожата е провела онлайн родителска среща, в която е обяснила, че е добре да се изключват микрофоните на децата и да се включват, само когато тя ги пита нещо. Камерите обаче трябва да са винаги включени, за да ги наблюдава. На теория това е добре, за да се избегнат всички околни шумове от домовете.

На практика обаче се случва това: „Мамоооо, искам да кажа нещо на госпожата. Включи ми гооооо“ – провиква се първокласникът, докато цъка безразборно с мишката на лаптопа. От хаотичните движения са се отворили няколко други прозореца на компютъра.

Родителката, свита в левия ъгъл на бюрото,

за да не влиза в обсега на камерата, се протяга и с ловки движения затваря прозорците на монитора, пуска микрофона и поглежда ядовито отрочето, че не й е дало по-деликатно знака. Всичко се вижда – от госпожата, още 23 деца и сигурно от още толкова родители.

След няколко такива сюжета, сплотената общност в онлайн училището негласно решава, чемикрофоните на малките ще стоят нон-стоп включени

и всички дружно ще се стараем да пазим тишина. Без много-много да му мислим, забравяме, че съществува и бутонче за вдигане на ръка. То се заменя от или колективен отговор от поне десет детски гласчета в различно темпо, или от истинско вдигане на ръка, все едно са в час. Госпожата се ориентира по камерите. Така, неусетно, родители и деца минаваме един урок от буквара плюс запознаване с буквата "б" и изписването ѝ – първо във въздуха с пръстче, а после и в тетрадката с молив. Децата са силно заинтригувани от онлайн-уроците, не се отпускат нито за миг. Докато не дойде т.нар. междучасие. Тогава във вируалната класна стая децата викат и скачат точно толкова, колкото и в същинската класна стая. Показват си играчките, довлечени от цялата къща. Едно детенце дори вади касичката си и изсипва съдържанието ѝ -  цяло състояние, натрупано покрай суровакането на родата на 1 януари. Родителят до него е силно смутен. Касичката се захвърля на мига, за да дойде ред да се покаже пухено чудовище и „небостъргач“, построен от лего.

В този дом баткото е ситуиран в детската стая, а малкия ученик – в хола. По някое време надзорът над занятията в първи клас поема бащата, който се изтяга на дивана със своя лаптоп.

О, ужас! Краката му влизат в кадър!

Майката е отново смутена. Не е много редно 50 души да гледат чорапите на съпруга ѝ. Намира му подходяща поза, така че хем да е близо до малкия ученик, за да помага с компютъра, хем да не го виждат всички. И, аха да се подредят нещата, в хола нахлува с гръм и трясък седмокласникът, защото е в междучасие. За да направи връзката, че братчето му е още в час, му трябват няколко секунди, през които е извикал бодряшки „Семейство, умрях от скука! Какво има за закуска, че и от глад ще умра?“. Яде бавно и спокойно, защото има уговорка с момичетата от класа да му дадат знак по вайбър кога започва следващият час.

Първокласникът вече изучава математика. Госпожата дава сложна задача – колко на брой са числата между 9 и 14. Холът се изпълва с детски гласчета, които викат едно през друго: Четири, пет, шест, нееее - пет, не, шест, не, не четири. Учителката е опитна и овладява бързо ситуацията. Майката си отдъхва. На заден ход излиза тихичко от стаята, защото всичко е под контрол и от коридора чува: Мамоооо, къде ми е линийката, да си начертая отсечката? Няма защо да уточняваме, че линията е точно пред очите на отрочето, но някак си му бяга от погледа.