Приказка от мен за теб: Бояна измоли прошка от морето за калния град

Три музи се борят за шестокласничката Бояна Бонева. Музиката я иска и 12-годишната ученичка вече напредва с цигулката и пианото. Всъщност учи в профилирана паралелка с изобразително изкуство в СУ "Емилиян Станев" във Велико Търново. А и думите й са съвсем на място, когато реши да подреди мисли върху листа. Често я предизвиква учителката й по литература Цвети Маринова.

Бояна е сред отличените автори във второто издание на Националния конкурс "Приказка от мен за теб", организиран от Центъра за подкрепа на личностното развитие - ОДК-Пловдив. Още като четвъртокласничка спечелила специалната награда за проза в конкурса на БНР "Искри", а миналата година отново била сред избраните 20 най-добри автори от цялата страна.

В конкурса "Приказка от мен за теб" тази година участваха 130 авторски истории. Вестник "Марица" публикува наградените заедно с илюстрации към тях на деца от Школата по изобразително изкуство.

Приказка от мен за теб

На хиляди влакове път оттук има един град. Град много по-различен от всички останали. Казва се Калтос. Там вече никой не идва, защото всички се страхуват. Но преди… О, преди какво беше!

Времето беше топло, приятно. То беше весело и щедро с нас, караше те да чувстваш блаженство и доброта, щом гледаш небето. Слънцето беше мило, усмихнато. Ничии очи не бяха затворени или отблъснати при вида му. Лантос, както беше старото име на Калтос, оставяше у хората чувство на уют, свобода и вятър, оставяше вкус на праскови и череши, от тия, най-сочните! В Лантос беше красиво, подредено. Китно градче беше, а гледките оставяха сълзи у хората. Красивите брегове вечно бяха изпълнени с хора, а водата чиста и кристална. Сякаш градът нашепваше: „Не си отивай, остани тук!“. Туристите се изсипваха като водопад. Нямаше място под чадърите, нито стаи в хотелите.

Но един ден се появиха странни твари, излизащи от морето. Те бяха подобни на морски звезди, но бяха черни като въглен и с малки бели блестящи очи, които после се затвориха. Те покриха земята. В целия град сякаш някой беше лиснал кофа с черна боя. Имаше хора, които не можаха да се спасят и останаха под морските звезди. Това прогони туристите. Никой повече не стъпи в Лантос.

Днес повечето жители на Калтос не са нито богати, нито бедни. Но има една група, наричат ги „хората къртици“. Това са деца сираци, които живеят в канализацията. Прехранват се, като крадат. Но не ги бъркайте с крадци. Те крадат само това, от което наистина имат нужда. Например, ако един човек яде два пакета пуканки, къртицата ще открадне само един пакет, така ще има и за двамата. А пък един крадец би взел и двата пакета пуканки.

Катрин е момиче, част от групата. Тя има непокорна кестенява коса, буйна като горите край града. Има очи сини като диаманти, проблясващи в тъмнината и говорейки без думи. Тя има лисиче. Казва се Зъб и двамата са страхотна комбина. Беше го намерила край гората, където обичаше да се разхожда, изоставено от родителите си като бебе. Тя помисли, че той също има място в групата, и го взе. От половин година бяха заедно и тя забелязваше как с всеки изминал ден той натежава повече и повече. Чрез Зъб тя общуваше с природата. Сякаш я разбираше и усещаше. 

Катрин излезе от канала. Черната покривка сякаш се беше вкаменила. Хората вече бяха свикнали и ходеха по морските звезди най-спокойно. Трябваше да открадне нещо за закуска. Видя един човек, който ядеше две парчета пай. Докато той отхапваше от първото, тя грабна второто и се изпари.

- Виж какво отмъкнах, Зъб! - зарадва се Катрин. Отчупи малко и го сложи под муцунката на лисичето. То го помириса и лакомо захапа.

Слънцето се приготвяше да си тръгне, оставяйки Луната на пост. Катрин още беше навън, когато чу сигнала на групата. Тропане и удряне на желязо в желязо изпълниха града. Тя се мушна в шахтата, която водеше до техните тунели. След малко беше при останалите. Нос, както беше прякорът на най-големия в групата, защото имаше дълъг и крив нос, застана срещу всички и каза:

- Лятото почти свърши. Скоро ще стане студено. Дните ще се скъсят, затова вече ще ви викам по-рано. Знаете какво става нощем - морските звезди се събуждат и поглъщат всичко живо! А сега лека нощ - каза накрая той и изчезна.

Катрин не беше разбрала, че е време за сън. Лошото на каналите е, че няма слънчева светлина и не знаеш кога е ден, кога нощ. Затова всички притежават фенерчета, а Нос има и часовник, та винаги, когато се събуди, светва и проверява колко е часът.

- Ставайте! - каза той на сутринта и започна обичайната си реч. (Винаги, преди всички да се пръснат в града, той казваше едни и същи думи.)

- Крадем само това, от което наистина се нуждаем! Никога не крадем толкова, че да оставим притежателя без храна!

Тази нощ Катрин беше сънувала нещо необичайно. Сънува черните твари и морето. Морските звезди изчезваха и на мястото им се появяваше трева и красиви цветя. Катрин никога не беше виждала света такъв, защото морските звезди бяха обвили всичко, още преди да се роди. Тя не вярваше много на сънищата, но все пак реши да отиде на брега на морето. Качи се на една скала. Зъб подаде главичката си от джоба <210>. Покатери се по ръката и застана на рамото на момичето. Вълните се разбиваха в скалите гневно и изпращаха малки капчици солена вода към лицата им. Няколко минути Катрин стоя, без да направи нищо. Накрая се ядоса и се приближи към водата.

- Море - викна тя, - стоя тук и те чакам да се кротнеш.

Сякаш напук морето започна да хвърля вълни още по-силно.

- Добре - продължи тя, въпреки че се чувстваше като пълна глупачка, но не искаше да се откаже. - Кажи ми защо?

Тя седна на скалата.

- Какво защо? - изрече някой в главата <210>, но не беше собственият <210> глас. Беше друг. Реши, че ако е сън, то трябва да разбере възможно най-много от него.

 - Море, защо стори всичко това? Защо изпрати морските звезди? Аз никога не съм виждала света без тях.

- Защо ли - отвърна морето. - Та вие, хората, не се спряхте! Съсипахте плажа ми, хвърляхте торбички във водите ми! Преди години само тук, близо до бреговете на Калтос, живееха прекрасни същества, подобни на делфини, но с окраска на малки кръгчета в преливащо синьо. Бяха не само красиви, но и умни, интуитивни. Помагаха на другите видове в беда. Един рибар хвана едно от тях. Той откри, че костите му са прекрасни за изработка на бижута. И хората започнаха да ги избиват, докато не остана нито едно във водите ми. Това преля чашата на търпението ми!

- Нямах представа. Откакто съм родена, земята ни е покрита с черните ти звезди. Моля те, прибери ги! Хората са изкупили вината си.

- Не, вие ще продължите!

- Вече никой не идва в Калтос. Хората ги е страх и не биха ти сторили отново това. Обещавам, че плажът ще остане затворен за посетители.

- Не ти вярвам. Ще ме излъжеш! - ревеше морето.

- Ти се опитваш да се защитиш, но знаеш ли, че под тази черна обвивка няма как да поникнат растения, нито да живее риба, защото слънцето не достига до тях. Усещам природата, знам че е така. Животът във водите ти също страда! 

Морето укроти вълните си. Сякаш премисляше.

- Добре. Ще ги прибера - рече накрая. - Бъдете готови и не излизайте навън!

Катрин предупреди целия град, че ще има наводнение. След два дни морето започна да се покачва. Катрин седеше на един покрив и наблюдаваше. Водата заливаше улиците, сякаш мокри ръце събираха черните морски звезди. Те се откъсваха от земята, завъртаха се и изчезваха завинаги. После морето образува огромна вълна и събра тварите си от стените на сградите, после и от покривите. След ден-два в града не бе останала нито една морска звезда.

Целият град беше наизлязъл по улиците. Хората гледаха невярващо и се чувстваха като преродени. Наистина бяха разбрали, че природата е по-силна от тях, и обещаваха да я пазят дори с цената на живота си.

- Благодаря ти - каза Катрин, седейки на скалата си. 

Морето не отвърна. Беше тихо и топло. Две златни вълни се спуснаха към нея и весело я опръскаха. Тогава в далечината момичето съзря най-прекрасните същества, които някога бе виждала - два делфина с окраска на малки кръгчета в преливащо синьо.

Бояна Бранимирова Бонева, 12 г., VI Б клас, СУ „Ем. Станев“, Велико Търново