Следвайте ни

Мeдицинският университет на 75 г.: От записките под индиго до лекциите с 3D

viber icon

За него Гугъл казва, че е един от най-добрите ни хематолози. Завършил е Медицинския университет в Пловдив и до днес преподава в него, като междувременно е ръководил Клиниката по хематология в УМБАЛ „Св. Георги“, бил е национален консултант по клинична хематология, участвал е в създаването на първите стандарти и методични указания за лечение и е получил признание - Лекар на годината през 2011 г. и награда „Проф. Константин Чилов“ за принос към българското здравеопазване. 

Това, което не казва Гугъл, е какво си мисли проф. Стефан Горанов, поглеждайки назад днес, когато МУ навършва 75 г. И какво му е дал, освен 4 медицински специалности - за повече от половин век, в който медикът живее историята му като своя.

Уважението към болния, гласи краткият отговор на проф. Горанов. 

Дългият отговор започва още от 1966 г., когато кандидатствал. Тогава се влизаше с изпити по биология и химия - люта борба при 8-10 човека за място, спомня си проф. Горанов. Понеже е от семейство на стоматолози, първо се насочил към дентална медицина в София. По второ желание бил приет в Пловдив. В последната седмица семейството решило в рода да има поне един лекар.  Така

севернякът от Михайловград попаднал в пловдивския ВМИ „Иван Петрович Павлов“.

 „И се влюбих в този град. Пловдив на моите студентски години беше нещо разкошно. Така космополитен ​- гърци, арменци, евреи, българи, роми, помаци… И всички обединени от разкошно отношение. Без да бързат, лежерно, яваш-яваш, спокойно разговарят. А пък градът - той имаше всички предимства на големия град, 4 футболни отбора, опера, театри, кина. А нямаше недостатъците на София“, спомня си проф. Горанов.

Онова време още е далече от днешното, в което висшето училище има модерни зали с 3D маси в катедрата по анатомия, където можеш да направиш „разрез“ с пръст на тъчскрийна и буквално „да влезеш“ в човешките органи.

Никой още не подозира, че един ден не само ще носи  мобилен телефон в джоба, а и ще може да свали на него изображенията, които е наблюдавал под микроскоп и е заснел с камера, а после ще се готви от къщи по тях. 

Тогава се учело по атласи, а теоретичните катедри още били в сградата на бившия католически френски девически колеж „Св. Йосиф“ ​-  с аудиториите с издраскани банки, които още вижда в спомена си  проф. Горанов. По онова време - без информационни масиви, без опцията за справка в Гугъл и когато не достигали учебниците, се разчитало на лекционния курс. А

най-ухажвани били колежките с красив почерк.

На тях се носело кафе и всички ги молели за записки. Малцина получавали благоволението да се доберат до  първите 4 копия под индиго. Петото вече не се четяло.

„Когато се знаеше, че доц. Паница ще изнася лекция за митрална стеноза, студентите от 3., 4., и 5. курс разпространяваха датата и часа. И всички идваха, защото един от най-големите познавачи на този сърдечен порок щеше да поднесе темата по неподражаем начин. И така беше с всички известни преподаватели“, спомня си проф. Горанов. Не е вярвал, че ще дойде време на дистанционно обучение. И не е същото. Макар че вече знае като днешните младежи как се „мийтва“ и „джойнва“ в електронните платформи.

В онези години още ги нямало чуждестранните студенти от 4 континента.

 

Обаче имало германци, които нямали преподаватели и се обучавали в страни от Източния блок. Имало и от Латинска Америка. На черно-белите снимки в албума на проф. Горанов е Луджер Лескуфлер - момче от Хаити, чието семейство било преследвано от режима там и вкарано в затвора, а той и неговата сестра стигнали до Европа и преразпределени от Берлин, дошли в нашия университет.

Да живееш в клиниката

„Визитна картичка на пловдивския МУ е преподаването с изключителна практическа насоченост ​- разказва проф. Горанов. - Дойдеше ли време за стаж, живеехме в института. Много от нашите преподаватели бяха възпитаници на западни школи и знаеха метода на обучение, който сега виждаме и в някои сериали ​- специализиращите лекари живеят в болнична обстановка. Във всяка клиника имаше място за стажант-лекари. И стажантът дублираше дежурствата, визитациите и консултациите на наставника си, сега супервайзър. Във вътрешните клиники не се приемаше пациент, без да го прегледа специализантът. Той се ориентираше и тогава си позволяваше да безпокои дежурния.  Подобни стажантски стаи често ставаха място, където се събирахме всички ​- всеки да разбере какво прави колегата, какво е видял и назначил.  И най-важното - било ли е одобрено от дежурния.“ 

Преподавателите бяха блестящи лечители, високи професионалисти, умееха да ни коригират в крачка, без да ни обидят, когато грешим, благодарен им е проф. Горанов. Току-що станал млад асистент, веднъж прегледал болен, установил нарушенията, направил диагностичен план и отишъл да сподели. Така беше: „споделете“, не „докладвайте“, уточнява професорът. Наставникът го слушал и току вметвал: „Много добре, колега… Ама и това ли открихте?!… Какво искате да назначите? Добре…“. После правел пауза и деликатно предлагал: „А не искате ли да опитаме…“. Младият медик кимал, докато в ушите му още звучали поздравленията: „Много добре, момко!“.

„Тръгвах след доклада и изведнъж разбирах, че от това, което съм препоръчал, малка част е приета, а диагностичният процес е насочен по друг, доста по-информативен и бърз път“, усмихва се на младежа от миналото проф. Горанов.

По такъв начин ни учеха хора, които няма да те обидят - ще те подкрепят, ще одобрят, за да се чувстваш съпричастен в диагностичния и лечебния процес, спомня си медикът. И един ден на рапорт чул: „Докато отсъствам, за пациентите в шеста стая отговаря стажант д-р Горанов“. „Какво чувство беше това - на мен ми гласуват доверие“, вълнува се и днес.

Ходел на работа с пълна торбичка с всички учебни помагала за диагностика и спешни състояния. Прекарвал дълго в стаята на болния, където имало и кът за лекаря - с маса и стол. „Седях, разпитвах, четях, никой не гледаше работно време и си тръгваше, когато почувства, че е свършил работа“, разказва проф. Горанов.

Твърди, че носталгията му не е жалба по нещо безвъзвратно изгубено. Защото не може да се сравняват онези години - с лекционния материал, живия контакт и малкото учебници, с днешните възможности  на техниката и информационните масиви. Каквото го нямаше в помагалата, попивахме от нашите учители, а визитациите бяха едно малко събитие, връща лентата проф. Горанов.  Сега  диагностичните възможности са много напреднали, всичко става по-бързо, а коментарите често са онлайн. И в това няма лошо, защото съвременната диагностика вече е на микрониво и е много различна от начина, по който правеха всичко моите учители. Но каквото са казали те, не са сгрешили, и без съвременни средства, усмихва се проф. Горанов.

Първо правило: Не прекъсвай пациента, той е Бог

„Болният, както казваше моят наставник, е Бог, цар, самодържец, той е твоята икона. И най-важното ​- болният трябва да бъде предразположен да ти казва всичко, да те чувства като близък. Това е твоя цел ​- да разчупиш дистанцията и да станете екип, който се бори за неговото здраве. Ако той няма доверие в теб, процесът куца - помни думите му проф. Горанов. -  Никога не прекъсвай, казваше ми той, ако пациентът те занимава с проблеми, които не са свързани със здравето. Търси съвет, защото ти вярва. Може да ти каже: „Докторе, не си ветеринар, но кравичката ми не е добре, да знаеш някой колега?“. Или споделя, че синът му е калпазанин. Такива разговори показват, че бариерата е свалена. И ми казваше: „Това е най-хубавото. Ако той те пита и за други неща, ти си за него главният човек!“.

Проф. Горанов запазил този похват и го демонстрира на студентите  - откакто през 1976 г. постъпил на работа във ВМИ. Понякога гледа и слуша как те разпитват болния. А после като Стоичков им казвам: „Гле’й сега!“, усмихва се проф. Горанов. Сяда и пита той. Да снемеш анамнеза е изкуство и неговите учители държали да го правят лично. А статуса обикновено снемали стажантите. Чрез анамнезата в 80% от случаите се изяснява състоянието.

Дори в днешно време, при различните методологии, е запазил основното правило при изпит във вътрешни катедри и клиники в основната си част той да е до леглото на болния. Теоретичните въпроси, писмените тестове и преди нямали толкова тежест. Истината е, когато застанете ти, пациентът и наблюдаващият, убеден е професорът.

Помни думите на своите учители: „Ако отговорите, добре. Ако не успеете, няма да обвиним вас, а ще помислим как следващия път да ви бъде по-добре обяснено“. 

Лекцията - приказка с незавършен край

„Студентът трябва да бъде изваян и да повярва в попрището, което е избрал, а това зависи от преподавателя“, убеден е проф. Горанов. Начина, по който са му поднасяли лекциите, не само възприел, а е направил и по-интересен.

Обича да припомня слогана на медицината „Изгори, за да светиш!“. Приет е заради саможертвата на лекари, които са заразявани в огнища с непознати заболявания, които са описвали от първа ръка, а когато вече не са можели да пишат, са диктували​ - така са се появили блестящи описания на най-тежките инфекции като антракс, жълта треска, два пример проф. Горанов. Неговите учители отделяли по 10 минути да разкажат за тези, които са открили болестта. Сега той започва лекциите с една уговорка - може да не предаде изцяло теорията, но има къде студентите да я дочетат. Но държи да им разкаже приказна история с незавършен край за първите: „Било е 1845-а, а градът Берлин…“.

75 г. са много и малко за университет, но възраст за уважение ​- натрупал си опит, създал си база и кадри, обобщава проф. Горанов. Горд е с най-видните клиницисти - педиатрите проф. Вапцаров и проф. Андреев, интернисти като проф. Митов, проф. Миронов, проф. Богоя Юруков, инфекциониста проф. Тасков, микробиолога проф. Янев и други, чиито имена са на паметна плоча пред входа.

Проф. Юрий Тошев не беше само голям професионалист, а и бивш шампион по шахмат. Като се умори, звънеше в столовата: „Спретнете 40 дъски!“. И даваше сеанс - един срещу 40. Елегантно облечен: „Е2-Е4“….

Те бяха музиканти, разбираха от поезия и живопис. Първите три реда в театъра и операта бяха за тях. И държаха ние да имаме и друг поглед, не само върху медицината. Представете си напрежение на изпит и изведнъж чуваш: „Колега, бихте ли ми превели какво значи „Травиата“?". Или на професора по УНГ му обясняваш устройството на външното ухо и изведнъж те пита: „На какво е символ трагусът (козелът)?“. Емблемата на гръцката трагедия. Или те кара да изброиш  7-те чудеса на света, или пита кой е нарисувал известна картина… Ерудити! Съветваха: „Не пренебрегвай това, иди и виж, ти принадлежиш към особена категория хора, не може само с едното образование…“.

А на 8 декември струнен секстет от професори свири „Малка нощна музика“ за студентския празник. Това отношение правеше впечатление. Сега такъв контакт  няма как да има при съвременната медицинска система, ангажираността, възможността за контакт по електронен път. Качваш лекцията онлайн, те пишат, ти отговаряш. Новостите наложиха друг контакт и той не е непосредствен. 

 

При 11 от 22-ма ректори

Когато седне в Заседателната зала на Академичен съвет, проф. Горанов се заглежда в портретите на ректорите на стената ​- общо 22-ма. Бил е в МУ по времето на 11 от тях.  Всички направиха нещо за този институт като учени, като клиницисти. Оставиха следи -  в оборудването, в кадровата политика, в търсенето и строежа на нова база и студентски общежития, изброява проф. Горанов.

Днес МУ има отлични  преподаватели, блестящи лечители и изградени научни кадри, обобщава той. Тази съвкупност придава академичния стил. Към него той би добавил приемственост ​- уважение към учителите и класическата медицина, доразвиване на техните научни идеи на съвременно ниво. Това е школа. А тази приемственост трябва да се спазва, дори когато става дума за личен избор, вярва проф. Горанов. Когато дъщеря му последвала примера му и станала хематолог, отишла да специализира в Тюбинген трансплантация на стволови клетки и  получила покана за работа, <210>казал: „Ами тук кой ще трансплантира?“. Именно проф. Горанов е създал под тепетата първия извънстоличен Център за трансплантация на стволови клетки.

Днес МУ и университетската болница могат да се гордеят и това не е клише, категоричен е проф. Горанов. С години е участвал в акредитирането на вузовете. Често чувал софиянци: „Ние сме Алма Матер, Пловдив е ​№2“. Преди 2 г. обаче Медицинският факултет в Пловдив стана първи в Националната рейтингова система. Тази радост проф. Горанов може да сравни само с оная, която е запечатала снимката на екипа му - малко уморен, но безмерно щастлив след първата трансплантация на стволови клетки в Пловдив на 15 ноември 2015 г.

Такива неща не стават изведнъж, а стъпка по стъпка, категоричен е той. За последните трима ректори твърди, че преобразили МУ - доц. Георги Паскалев, проф. Стефан Костянев и настоящия проф. Мариана Мурджева.

„Вляза в двора, и гледам: нова сгради, фантастични аудитории, Симулационен център, морава пред Аудиторния комплекс - изброява проф. Горанов и му е драго. - Институтът и болницата успяха да отделят пари в условия на дефицит, защото разбраха, че ако имат съвременна лаборатория за имунологията, ако имат съвременна генетика и съвременна образна диагностика, това са едни от стълбовете на съвременната медицина. Имаме мощни диагностични звена на фона на някогашните с по трима-четирима човека. Много университети съм виждал. Много е хубав нашият! 

И за мен е чест, като един от най-старите членове на академичната общност, да поздравя всички възпитаници на МУ от създаването на нашата Алма Матер до днес, където и да се намират, каквато и специалност да упражняват, с настоящата 75-годишнина. Една достойна дата, която показва зрялост и заслужено признание сред медицинските университети не само у нас, но и в чужбина. Поздравявам  цялото ръководство, цялото хабилитирано войнство и научно-преподавателския състав ​- днешните носители на академичния дух, преподавателски умения и професионализъм, завещани от нашите учители. А на студентите - да се гордеят, че са наши възпитаници и „Посветени на хуманността“, да носят с чест и достойнство тази привилегия, като не забравят уникалния Пловдив, града на тяхната младост.“ 

С усмивка, ала без цинизъм

Хематологията е особена специалност. 90% са анемиите, но 10% са най-лошите болести на света, казва проф. Горанов. Думата левкемия предизвиква страх у всекиго и му е било трудно да я произнесе пред майка на пациент. Винаги дава телефона си на пациентите. Като се обадят, е по-спокоен. 

Лошите болести не може да бъдат излекувани. Но ние можем да ги направим хронични, без да са причина за летален изход, вярва проф. Горанов.

Колегите познават чувството му за хумор. Но той е категоричен, че сред тях цинизъм няма. „Доскоро ние бяхме победената специалност и затова нашата гилдия е толкова малка -  добавя професорът. - В заболявания, при които от момента на диагнозата вече чуваш в далечината камбанния звън, място за цинизъм няма. Нито моите учители, нито аз в отношението си към пациентите, нито тези, които съм направил асистенти, се отнасят по подобен начин. 

 

Елица Кандева

Елица Кандева

Журналист - екип "Общество"

Елица Кандева е завършила журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Има 16 г. стаж във в. „24 часа”. Работи като репортер-редактор в екип „Общество”.   Още

Още от категорията

Виж всички

Коментари (2)

Денислав Чакъров

Денислав Чакъров

30.10.2020 | 08:11

Нека всички ние заимстваме от примера на този велик български медик и бъдем повече човеци.

Отговори
0 0
Денислав Чакъров

Денислав Чакъров

30.10.2020 | 08:05

Доказан професионалист и истински човек! Проф. Горанов е от онази рядка порода хора, чиято всеотдайност изпълва със смисъл максимата "Вярвай в доброто!".

Отговори
0 0

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай

Анкета

Какви трябва да са следващите мерки срещу COVID-19 в Пловдив?